събота, декември 22, 2007

Към един потомък

Не ти тежи - добре, безцелно
Да пропилееш своя сив живот,
Да се превърнеш сам самия в делник
Без страсти, сблъсъци и пот.

На себе си да бъдеш скучен -
Нито светец, ни Пугачов
От страх - псувня да не научиш
Или молитва от Андрей Рубльов.

Все "между другите" да караш -
Праволинеен, точен, прав.
Да не изгори една цигара
Ръката ти от черен гняв.

Да нямаш пиене "в излишък".
Да нямаш празен, мътен ден
И само стихове и книжки
Да те равняват, друже, с мен.

Такъв живот е тор, прощавай...
Не го търпя, по друг съм аз!
Обиди ли се? Заминавай!
Не ще река - на добър час!

П.Пенев

петък, декември 14, 2007


Идва коледа, ама на мен не ми е много коледно нещо. Сигурно защото някакъв проклет грип ме мори. Въпреки това ще запазя магията заради дребосъчето ми. Добрата мама Коледа купи всички желани подаръци. Остава само добрият старец да си свърши съвестно работата - да направи стъпки от пепелта в камината по пода до елхата (нали през камината влиза, все пак) и да остави така мечтаното влакче там :).

Hear my train comin'
Изтрих те с двойна гума от сърцето си
като ненужна правописна грешка.
Но скъса се хартията там, гдето ти
оставила бе нещо страшно тежко.
През дупката днес духа само вятърът.
Да, вятърът на зла обида духа.
О колко ли е скъсана душата ти,
изтрила толкоз образи! Тя, куха,
навярно зее накъде дълбоко в теб
(ако изобщо още съществува)!
Обидно е! И грозно и жестоко е
с такива думи с теб да се сбогуваме.
Със теб - мечтата, любовта, утехата,
която сам създадох в свойте нощи.
Но ти бе само на мечтата дрехата.
А със самата нея - нищо общо...
Изтрих те от душата си. Завинаги!
Но само теб - пародия на обич.
Оназ, Мечтата жива, неизстинала,
остава да върви пред мен. До гроба.



Дамян Дамянов

четвъртък, декември 13, 2007

Днес се срещнах с бившия ми мъж, за да ми прехвърли един телефон. Баща на детето ми. (Странно - може би трябва да пиша "ни", но малкия го възприемам като нещо, което е само мое, колкото и лошо да звучи.) Този път не изпитах страх, този път нещата бяха различни, въпреки борбата за надмощие в разговора който проведохме.

Учудващо е как може човек, когото си обичал някога да го чувстваш толкова чужд и далечен. Жалко е... Жалко е, че често пропиляваме чувства, изпускаме моменти, не виждаме все едно сме слепи, нямаме сили да говорим все едно устните ни са залепени и в стремежа си да запазим нещо, което отдавна е безвъзвратно загубено правим такива компромиси, с които потъпкваме и последната ни останала капчица достойнство. Не е само жалко ами е страшно даже.

По-голяма част от семействата, които познавам са нещастни. Това не ми харесва, а и не го разбирам. Някои просто са престанали да се обичат, други - уж се обичат, ама си изневеряват, трети - почти не комуникират или директно не се понасят. И въпреки всичко тези хора все още са заедно, да се чудиш защо. Сигурно е някаква форма на мазохизъм. Е, аз не мога и не искам да бъда такава. Не мога да запазя семейство, което не отговаря на представите ми за семейство, в което трябва да правя компромиси, докато не ми остане и капчица достойнство, в което отдавна съм престанала да обичам или не издържам повече да се мъча да водя диалог.

Радвам се, искрено се радвам, когато видя щастливи хора заедно и дай боже те да стават все повече, защото напоследък разводите и разделите май станаха твърде много. Амин!

вторник, декември 11, 2007

I'm not afraid

Another useless fight
Saddened words ring true
Leaving like a saint
Still clouds follow you

I've seen behind your wall of words
You're sneaky with the facts
Look who's hiding now
Now I've seen through cracks

Still I'm not afraid
Not so dead afraid
No I'm not afraid
Now you've all the light

Beauty's all you are
Friends for days and eternal nights
Solid head four life
Craving all this might

Now you've all the light
Still I feel you by my side

Nothing's useless now
Friends have always time to try
The safest hands hold me
Now I wonder far

Skunk Anansie

неделя, декември 09, 2007

Днес (по-точно вчера) е специален ден. Един се е родил и живял твърде малко, а друг си е отишъл от нас на този ден.

Почивайте в мир, Джим&Джон!



петък, декември 07, 2007

Moonlight Drive

Това е песента, която поставя началото на the Doors, въпреки че е включена чак във втория им албум. През лятото на 1965-та година, Джим и Рей се срещат случайно на плажа. Рей питал Джим с какво се занимава напоследък и той отговаря, че пише песни. "Защо не ми изпееш някоя?" пита Рей. Джим изпява първите четири реда от Moonlight Drive, след това изпява още няколко. Според Рей това са най-хубавите рок-енд-рол песни които някога е чувал. Така двамата решават да създадат групата.

Вдъхновение за думите е една нощ във Венеция. От своето жилище, Джим ясно виждал плажа, морските вълни, луната и забързаните хора на улицата. Морисън създава прекрасна, емоционално наситена покана за нощно къпане в морето - плуване към луната и проникване в нощта.

Let's swim to the moon, uh huh
Let's climb through the tide
Penetrate the evenin' that the
City sleeps to hide

Let's swim out tonight, love
It's our turn to try
Parked beside the ocean
On our moonlight drive

Let's swim to the moon, uh huh
Let's climb through the tide
Surrender to the waiting worlds
That lap against our side

Nothin' left open
And no time to decide
We've stepped into a river
On our moonlight drive

Let's swim to the moon
Let's climb through the tide
You reach your hand to hold me
But I can't be your guide

Easy, I love you
As I watch you glide
Falling through wet forests
On our moonlight drive, baby
Moonlight drive

Come on, baby, gonna take a little ride
Down, down by the ocean side
Gonna get real close
Get real tight
Baby gonna drown tonight
Goin' down, down, down

сряда, декември 05, 2007

The Soft Parade

И така - ето го продължението на темата за психеделичния рок - този път с "The Soft Parade" на the Doors. Имам особено отношение към групата и поезията на Джим Морисън. Дълго се чудих коя точно да бъде песента, за която ще пиша. Ужасно, ужасно труден избор, защото имам твърде много любими може би.

За тази песен Рей Манзарек (клавиши) казва "Ние не търсим големите числа, те сами идват при нас. Ако на една песен й трябват шест, осем или десет минути, ние просто й ги даваме."

Песента-поема е цели осем минути и четиридесет секунди и е много по-различна като звучене от "The Music's Over" и "The End". Наричат я "The Soft Parade" заради фразата, която Джим Морисън изпозлва за разнообразния и често странен поток от човешки същества, който минава ежедневно по Сънсет Булевард. Тази песен е по-скоро сбирка от отделни части и секции. За нея Пол Ротчайлд (продуцент) казва, че изобщо не е било планувано да е една песен. Просто когато са зацикляли, са изваждали тефтера с поезия на Джим и са търсели рими и фрази, които да могат да сглобят заедно.

Песента започва с Джим в образа на пламенен проклинащ проповедник, който говори за дните си в Семинарията, където е научил урока "Не можеш да отправиш молба към господ с молитва". Няколко деликатни музикални промъквания и Джим започва да се моли за храм и тихо убеждище. Това е последвано с внезапен танцов ритъм и нахлуват доста шантави образи (ментови минижупи) и джазова секция с по-скоро детински ритъм (който включва образа на жени, които носят бебетата към реката, вероятно за да ги изкъпят или да извършат нещо зловещо). След това монахът си купува обяд и както Морисън съобщава: "веселата част от пътешествието започва".

Крайната част на песента е едно от най-внушителните и шеметни музикални произведения които the Doors някога са създавали. Пол Ротчайлд този път продължава с експериментите си в студиото. Изпявайки песента като цяло, избликвайки до критична точка през мястото на "Тропически коридор, тропическо съкровище" и избухвайки в "навестявайки кучетата", гласът на Морисън е смайващ.


През цялата песен, групата е с него през цялото време. "Джим има толкова много енергия, че като че ли не може да се справи сам," казва Роби Крийгер (китара). "Ние използваме музиката за да подкрепим поезията на Джим. Има хора, които просто отиват на ръба, а Джим отива някъде другаде в непознати територии. Ние поддържаме неговите проучвания за хаоса като цяло, като запазваме звученето на текстовете му с музика."

The Doors - The Soft Parade

When I was back there in seminary school
There was a person there
Who put forth the proposition
That you can petition the Lord with prayer
Petition the lord with prayer
Petition the lord with prayer
You cannot petition the lord with prayer!

Can you give me sanctuary
I must find a place to hide
A place for me to hide

Can you find me soft asylum
I can't make it anymore
The Man is at the door

Peppermint, miniskirts, chocolate candy
Champion sax and a girl named Sandy
There's only four ways to get unraveled
One is to sleep and the other is travel, da da
One is a bandit up in the hills
One is to love your neighbor 'till
His wife gets home

Catacombs
Nursery bones
Winter women
Growing stones
Carrying babies
To the river

Streets and shoes
Avenues
Leather riders
Selling news
The monk bought lunch

Ha ha, he bought a little
Yes, he did
Woo!
This is the best part of the trip
This is the trip, the best part
I really like
What'd he say?
Yeah!
Yeah, right!
Pretty good, huh
Huh!
Yeah, I'm proud to be a part of this number

Successful hills are here to stay
Everything must be this way
Gentle streets where people play
Welcome to the Soft Parade

All our lives we sweat and save
Building for a shallow grave
Must be something else we say
Somehow to defend this place
Everything must be this way
Everything must be this way, yeah

The Soft Parade has now begun
Listen to the engines hum
People out to have some fun
A cobra on my left
Leopard on my right, yeah

The deer woman in a silk dress
Girls with beads around their necks
Kiss the hunter of the green vest
Who has wrestled before
With lions in the night

Out of sight!
The lights are getting brighter
The radio is moaning
Calling to the dogs
There are still a few animals
Left out in the yard
But it's getting harder
To describe sailors
To the underfed

Tropic corridor
Tropic treasure
What got us this far
To this mild equator?

We need someone or something new
Something else to get us through, yeah, c'mon

Callin' on the dogs
Callin' on the dogs
Oh, it's gettin' harder
Callin' on the dogs
Callin' in the dogs
Callin' all the dogs
Callin' on the gods

You gotta meet me
Too late, baby
Slay a few animals
At the crossroads
Too late
All in the yard
But it's gettin' harder
By the crossroads
You gotta meet me
Oh, we're goin', we're goin great
At the edge of town
Tropic corridor
Tropic treasure
Havin' a good time
Got to come along
What got us this far
To this mild equator?
Outskirts of the city
You and I
We need someone new
Somethin' new
Somethin' else to get us through
Better bring your gun
Better bring your gun
Tropic corridor
Tropic treasure
We're gonna ride and have some fun

When all else fails
We can whip the horse's eyes
And make them sleep
And cry

понеделник, декември 03, 2007

Ярост съм аз и буря
нося със себе си сега.
Ти всичко ще изгубиш -
всичко най-скъпо на света.

Аз съм облак черен надвиснал над теб
Нося ти болка и мъка неземни
Не питай защо, аз време не ще губя
да говоря празни слова.

Аз съм онази, която искаше
и след като й се настити я захвърли.
Сега за мъст сърцето ми копнее,
но може би желание и за това загубих.

Знаеш ли, вече си ми безразличен.
Не можеш никак да ме нараниш.
Живуркай както намериш за добре,
но без мен - не ме търси момче!

Аз съм онази, която
към щастието си върви.
Затова те моля -
не ме търси, но ме търси!

Сега не искам да те мразя,
да те виждам, чувам и за теб да мисля.
Безличен си, бъди ми безразличен.
Нека щастието далеч от теб открия.

Gogol Bordello - Wonderlust king

петък, ноември 30, 2007

Jimi Hendrix - четири години на върха приживе, посмъртно - и до днес e там

В краткото си четири годишно царстване като суперзвезда, Джими Хендрикс разширява изкуството на електрическата рок китара повече от всеки друг. Хендрикс е майстор, който умее да ласкае по всякакъв неочакван свръхзвуков начин своя инструмент. Чести са ураганните му изблици на шум и ярко шоу – можел е и е свирел зад гърба си, със зъби и подпалвал китарата си. Това понякога засенчвало значителния му талант като певец, песнописец и майстор на блуса, Р&Б и рока. Хендрикс подпомогнал въвеждането на психеделията с дебютния си албум Are You Experienced? И влиянието на неговата кратка, но главоломна и блестяща кариера все още се чувства.


Повече от всеки друг музикант, Джими Хендрикс реализирал пълния диапазон на звука, който може да се получи от инструмент с усилвател. Много музикални течения се сливали в неговия стил на свирене. Въпреки това песните и музиката на Хендрикс били оригинални, все едно не били от този свят.


Хендрикс е роден на 27.11.1942г. в Сиатъл (името му е Джеймс Маршал Хендрикс). Получава първата си китара на 16 и година по-късно започва да свири в групата Rocking Kings. След като напуска за да постъпи в армията и отбива военната си служба, в началото и средата на 60-те години той е работил със звезди от ранга на Little Richard, the Isley Brothers & King Curtis като втори китарист. Понякога е записвал с тях, но звездите не са оценили неговия талант и не е бил оставен да се развива като солист. В средата на 60-те Хендрикс прави най-разумното нещо – отделя се и започва да свири с различни музиканти в различни клубове в Ню Йорк и през 1966 е забелязан от бившия басист на Animals – Chas Chandler. Той станал мениджър на Джими и успял да го убеди да се премести в Лондон, където Хендрикс се озовава под силното влияние на психеделичната поп-култура. Около Джими се сформира група с Mitch Mitchell на барабани и Noel Redding на бас, наречена the Jimi Hendrix Experience. Триото печели огромна популярност с удивителна скорост във Великобритания където "Hey Joe," "Purple Haze" и "The Wind Cries Mary" влизат в Top Ten класацията през първата половина на 1967г. Тези парчета са включени и в дебютния им албум “Are you Experienced?”.


“Are you Experienced?” е невероятен дебют особено за млад музикант, който рядко е пял и очевидно никога не е композирал своя музика преди да се сформира триото. Това, което грабва повечето хора е виртуозността му в свиренето на китара, за която си служи с арсенал от похвати. Хендрикс се оказва първокласен песнописец, както и отличен блус изпълнител и страстен, очарователен певец.


Учудващо Хендрикс записва само три студийни албума през живота си. "Axis: Bold as Love" и двойния албум "Electric Ladyland" са доста по-експериментаторски от "Are you Experienced?". Представленията, които Хендрикс прави на Monterey Pop и Woodstock фестивалите, включващи и измъчването на китарата му в Monterey, стават част от рок & рол легендата. Под въздействието на огромното напрежение, заради непрекъсната работа, внезапната известност и прием на наркотици, в началото на 1969г. триото се разпада.


Последните две години от живота на Хендрикс са доста бурни в музикален, финансов и личен план. Той е заплетен в доста сложни спорове свързани с мениджмънта и звукозаписната компания, които държат заети адвокатите с години. Напуска the Experience през 1969 и сформира нова група the Band of Gypsies с барабанист Buddy Miles и басист Billy Cox.


В началото на 70-те, the Experience се сформира отново, и скоро пак се разпада. По същото време Хендрикс се чувства разкъсан между приятелите си музиканти, очакванията на звукозаписната компания и натиска на мениджмънта. Всеки един от тях има свои собствени идеи за това с какво трябва да се занимава той.


Докато външни фактори наистина са допринесли за затъването на студийната му работа, изглежда че и самият Хендрикс е бил отговорен за застоя си. Той така и не успял да създаде постоянна група от музиканти, не е успял да реши каква музикална посока да следва и да завърши друг албум, въпреки че непрекъснато е свирел. Няколко месеца след началото на 1970г. Mitchell се връща при Хендрикс и замества Miles, а Cox си остава в групата. Това е триото, с което Хендрикс обикаля света през последните си месеци.


Изключително трудно е да се разграничат фактите за живота на Хендрикс от слуховете и спекулациите с него. Всички, които са го познавали добре, или са твърдяли, че го познават добре, са имали различни версии за неговото състояние през 1970. Критиците имат разнообразни идеи – че той е щял да навлезе в джаз музиката, че е щял да се задълбочи в блуса, че просто е щял да продължи това, което вече е правел или че просто самият той бил толкова объркан, че сам не знаел какво точно прави. Същата бъркотия цари и около смъртта му - има хиляди противоречиви версии за последните му дни от най-близките му хора. Той е работел по нов албум временно наречен "First Ray of the New Rising Sun", когато умира в Лондон на 18.09.1079г. от задавяне с .


Хендрикс е записал голямо количество неиздаден материал. Много от него (включва и цели концерти на живо) е издаден посмъртно; някои от концертите са били с отлично качество, но студийните записи са били център на сериозни полемики в продължение на 20 години. В средата на 70-те продуцентът Alan Douglas взима контрол над проектите, презаписва много от записите с допълнително участие на други музиканти. Това очите на много от почитателите на Хендрикс е истинско кощунство. През 1995г Douglas наема бившия барабанист на the Knack за да запише нови партии за компилацията "Voodoo Soup". След дълги изтощителни правни битки, правата върху имуществото на Джими, включително и върху записите му са върнати на неговия баща Al Hendrix през юли 1995.


С помощта на доведената му сестра Janie, Al успява да намери оригиналните записи на Джими, които не са използвани при издаването на предишните компакт дискове и през април 1997г първите три албума на Хендрикс са преиздадени с много по-добро качество. Тези албуми са съпроводени и с издаване на посмъртен албум компилация, който се нарича "First Ray of the New Rising Sun". По-късно през 1997 се издава още една компилация, която включва и нечуван до тогава записи, които Chas Chandler е успял да съхрани от Alan Douglas. По-късно се издава още материал "Radio One" е разширен до двойния диск "BBC Sessions" (излязъл през 1998), а през 1999 се издава пълното шоу от Woodstock както и допълнителни концертни записи от представленията на Band of Gypsies наречени "Live at the Fillmore East" . През 2000г. е издаден албум с 4 диска, които включват и доста редки парчета.


Когато за пръв път чух Джими Хендрикс нямах и 16 години. Влюбих се в музиката, в китарата му, представях си какво е да си там и да го гледаш как свири на живо. Започах да купувам всичко налично по музикалните магазини у нас и да попивам всяка нота. Джими Хендрикс е едно преживяване, което спира дъха ти. Сега почти 15 години след като аз го открих го представям на малкия си син със страхопочитание и когато той ме попита "Защо китарата плаче?" не зная какъв отговор да дам освен, че това да накараш китарата в ръцете ти да плаче така както го прави Джими е нещо много хубаво, защото китарата говори вместо теб.



Purple Haze

Продължението на Що било то - Psychedelic Rock


"Пурпурна мъгла" е считана за една от най-великите песни на Хендрикс. За много тя е неговата ключова работа. Това е вторият сингълна Джими от албума "Are You Experienced?" (първият албум на the Jimi Hendrix Experience), който заема трето място във Великобритания и едва 65-то място в САЩ. През март 2005-та списанието "Q" слага песента на първо място в списъка на 100-те най-велики парчета на китара, a в класацията на Rolling Stone за 500-те най-велики песни на всички времена, тя заема 17-то място.

Счита се че песента има отношение към преживяванията на Хендрикс с партида LSD, носеща подобно име, защото хапчетата са представлявали малки пурпурни желатинови капсули. Друга версия е, че трите тона, които се използват се стремят да започнат синестезията му, за да може да види Пурпурна Мъгла и доста хора вярват, че името на песента идва от сорт марихуана, наречен по същия начин. Но Хендрикс казва, че е взел фразата "пурпурна мъгла" от една научно-фантастична книга, която четял по това време. Хендрикс твърди че песента е свързана с любов и е преразказ на негов сън, в който е сам сред океан от пурпурна мъгла и господ го спасява.


Пурпурна мъгла

Пурпурна мъгла в мойта глава
Напоследък нещата не са такива каквито са
Държа се странно, но не зная защо
Извини ме докато целувам небето


Пурпурна мъгла навсякъде около мен
Не зная дали падам или се издигам
Щастлив ли съм или съм нещастен
Каквото и да е, това момиче ме прокле.


Пурпурна мъгла в очите ми
Не зная дали е ден или е нощ
Хващаш ме просто смаян
Утре ли е или на времето края?



сряда, ноември 28, 2007

На просторна веранда седя
и гледам залязващото слънце.
Огнено червено е небето
изгаря в него отминалия ден.

Пуша, леко намествам се в стола
с чаша червено вино в ръка.
Дано утре да е по-хубаво от днес
и по-щастливо утрешното ми сега.

вторник, ноември 27, 2007

Що било то - Psychedelic Rock

Май на български преводът на думичката "psychedelic" (буквално еуфористичен) е някак недостатъчно описателен за този музикален стил и тази поп-култура. Затова ще си го наричам психеделичен. Защо реших да пиша за него? Причината е елементарна - харесвам тази музика.

Психеделичният рок включва групи и изпълнители, които без притеснение можем да наречем велики и които и до сега се радват на огромен интерес и са изключително популярни. Групи и изпълнители, за които сякаш времето е спряло и никога не остаряват - винаги могат да бъдат актуални.

Думичката "psychedelic" е използвана за пръв път през 1956 от психиатъра Хъмфри Озмънд. Поизлиза от гръцките думи psyche (ум, душа) и delos (проявявам се).

Музикалното течение и психеделичната поп-култура възникват в средата на 60-те години на миналия век, когато в САЩ и Великобитания марихуаната, халюциногените и най-вече ЛСД стават изключително популярни сред музикантите и техните фенове. Психеделичният рок е музикален стил, който се стреми да пресъздаде и чрез текстовете и чрез мелодията и инструментала състоянието на ума, когато е под въздействието на халюциногенни вещества. Със сигурност в голямата си част е и правен под въздействието им. Психеделичният рок е мост между ранния блус-базиран рок, прогресив рока и хеви метъла. За разлика от acid rock, който се приближава доста до хард рока и хеви метъла психеделичният рок е доста по-мек.

В САЩ групи като Vanilla Fudge, Grateful Dead & Jefferson Airplane започват първи да свирят психеделичен рок и посочват пътя към него и за други групи. По-късно The Who и The Beatles заимстват от психеделичното движение музикални тонове и идеи. "Lucy in the sky with diamonds" и "Sgt. Pepper's Lonely Hearts Club Band" са пример за песни с психеделично звучене на the Beatles. Cream и Pink Floyd обаче са първите групи, които изцяло прегръщат идеята на психеделичния рок.

Други банди и изпълнители, които изпълняват психеделичен рок или стила им се приближава доста до него са the Doors, Big Brother and the Holding Company, Janis Joplin, Jimi Hendrix, някои от парчетата на Led Zeppelin, The Monkees, The Moody Blues и др.

А сега малко конкретни примери. Започвам с White rabbit на едни от първите основополжници на психеделията - Jefferson Airplane.

Белият заек:

Едно хапче те прави голям
А друго те прави малък,
Онези, които майка ти дава
Нищичко с тебе не правят.
Иди и питай Алиса,
Когато е 10 фута висока.

И ако тръгнеш зайци да преследваш
И знаеш, че в дупка ще пропаднеш.
Кажи им, че гъсеница със наргиле
Те е спряла на раздумка.
Обади й се на Алиса,
Когато беше съвсем малка.

Когато хората на шахматната дъска
Ти нареждат къде да отидеш
А ти имаш само някаква си гъба
И мозъкът ти едва функционира.
Иди и питай Алиса
Тя със сигурност ще знае.

Когато логиката и пропорцията
Са паднали и са се разлели,
А Бялото Вале говори наобратно
И Червената Кралицата крещи "Отрежете й главата!"
Запомни какво каза съсела:
Подай глава, подай глава!

Песента е от албума Surrealistic Pillow издаден през 1967г. Издадена е първоначално като сингъл, който достига осма позиция в Billboard Hot 100. През 2004 песента заема 478-мо място в класацията на Rolling Stone's за "500-те Най-велики песни на всички времена". Песента е изпълнена за пръв път от Grace Slick през 1966г, и й помогнала да убеди членовете на Jefferson Airplane да я приемат в групата.

Това е една от първите песни на вокалистката Slick (по това време тя свири в друга група). Позовава се на халюцинациите предизвикани от ЛСД и на метафорите във въображаемия свят на Луис Карол от книгите му "Приключенията на Алиса в Страната на Чудесата" (1865г.) и "Алиса в Огледалния Свят" (1871г.). Алиса, Съсела, гъсеницата пушеща наргиле, Бялото Вале и Червената Кралица присъстват като герои и в песента. Споменати са също смяната на размера след ядене на гъба или изпиване на непозната течност. Последната строфа от песента - думите на съсела - не съществува в книгата.

Grace винаги е казвала че "White rabbit" е предназначена да послужи като плесница, която да стресне родителите, които четат на децата си книги като "Алиса в Страната на Чудесата" (в нея Алиса използва няколко подобни на наркотици вещества за да си промени размерите) и след това се чудят защо когато децата им пораснат посягат към наркотиците. За Grace и останалите през 60-те години наркотиците са неминуема част от социалните експерименти и опитите за разширяване на светоусещането. Песента е една от първите, които се промъкват покрай цензурата свързана с наркотиците в радиото.

To be continued...

понеделник, ноември 26, 2007

Всичко което искам

Всичко, което искам е едно огледало,
в което да виждам хорските души.
Да виждам целия свят черно на бяло -
споделени радости и смях или болки, сълзи.

Всичко, което аз искам
е тихичко в главите човешки да надниквам.
Да виждам там какво става
дори и с тях да страдам.

Всичко което аз искам са едни очи
в които да мога себе си да видя -
разрошена,
немирна,
усмихната
и дива.
Едни ръце, протегнати към мен да бъдат.
Да ме спрат,
за да се спра сама
да скитам и блуждая.
Един танц,
но не сама да го танцувам

Всичко, което искам
е много, твърде много
може би.

събота, ноември 24, 2007

Висоцки - Поет с китара

Това е нещо, което писах в 11-ти клас. Бяха ни дали задача да пишем за любимия си чуждестранен поет. Е, аз писах за Висоцки, защото той е един от моите любими поети, докосващи сърцето.

Източници, за написаното:

"Вл. Висоцки - Поет с Китара" - Добромир Тонев, Любомир Левчев, Любен Георгиев, Зафер Галибов
"Висоцки - человек, поет, актер" - д-р филологически науки Ю.А.Андреев и И.Н. Богуславский
"Владимир, или прерванний полет" - Марина Влади
"На Большом каретном" - А.Б. Утевский




Роден е в Москва на 25.01.1938г. Започнал е да пише стихове още като ученик, а да ги изпълнява в съпровод на китара като студент. Като десетокласник е посещавал драматичния кръжок, ръководен от В. Богомилов - актьор от МХАТ. Отначало, след като завършва основното си обарзование, се записва да учи инжинерностроителния институт "Куйбишев". Но го напуска още след първия семестър при сблъсъка си с математиката. Разбира, че мястото му е другаде. Подготвя се добре и постъпва в театралната студия "Вл. И. Немирович-Данченко" при МХАТ - едно от най-реномираните висши учебни заведения за актьори и режисьори. Негови преподаватели там са Павел Масалски иАлександър Комисаров. Завършил театралното си образование през 1960г., той работи три сезона в театър "Пушкин" и в Московския театър на миниатюрата, но без да получи основна роля.

Като се запознава със запланирания репертоар за две-три години, Вл. Висоцки разбира от главния режисьор Борис Равенских, че в театър "Пушкин" не се очертават особени перспективи за него. Напуска, прехвърля се в театъра на миниатюрата, където условията са по-добри, поставят се повече спектакли, работят се представления на студийни начала, на младите се гледа по-благосклонно. Може би Висоцки е щял да се задържи за повече време в тази трупа, ако през 1964г. не се беше случило едно изключително събитие - създава се новаторския театър "Таганка". Висоцки много бързо се превръща в един от най-първите му солисти. Но освен в театъра, той има и много роли в киното. Играе във филмите "Служили двама другари", "Вертикал", "Господар на тайгата", "Кратки срещи", "Война под покривите", "Синовете отиват на бой" и др. В много от тях Висоцки изпълнява свои песни. Пял е в спектакли като "Добрият човек от Сечуан", "Десет дни, които разтърсиха света", "Хамлет" и други. Пял е и и звън сцената - по естради, с повод и без повод, пред огромни множества или приятелски компании. Песенният му репертоар също е извънредно богат. Той включва и лирически миниатюри в бавен темп, наситени с много доброта и поезия и сатирични изблици изискващи резки тонове и военни теми, разработени с овладяна, но пулсираща печал и песни с много динамика и напрежение.

В песните на Володя с почти фолклорна достоверност говори днешният млад човек - дързък и предизвикателен, непукист и волнодумец. Поетът е един от най-нетърпеливите творци на своето време. Неговият нравствен максимализъм го прави непримирим със злото. В песента "Аз не обичам" той е изброил какво мрази: от хладният цинизъм до насилието и безсилието; от ситата увереност до подлия страх. И още: когато някой чете писмата ти надничайки през рамото ти; когато е забравена думата "чест" или е превърната в "прах в очите", когато бият невинни или нахлуват в душата ти; когато плюят в нея. Отделни стихове Висоцки изпълнява в различни варианти, но без да остави съмнение че би защитил правдата, би се застъпил за онеправдания, набедения слаб човек.

Тази му позиция, изразена в много стихове, яростната му непримиримост към всичко угнетително, към всеки сезон, в който не се пеят весели песни, го сблъсква в ежедневни конфликти с мнителните педанти. Но този активен обществен критицизъм допада на масовия зрител и слушател с категоричността си, с величествените морални норми, които изповядва.

Владимир Висоцки винаги е държал песните му да бъдат правилно разбрани. Затова при публични излизания той почти винаги ги е съпровождал с кратък коментар. За "Песента за летеца" например, той казва, че тя се отнася за приятеля на човека от чието име пее. Написал я е към спектакъла "Звезди за лейтенанта". По този начин той предразполагал публиката към песента, улеснявал е нейното възприемане.

Песните на Висоцки са насочени директно към съвестта на съвременника. Често неговият стих пронизва съзнанието, шокира и предизвиква моментно вцепенение; той може да провокира баналното - онова, с което сме си свикнали. Но докато цяла Русия пее неговите песни, някои са се осмелили да отправят обвинения, че Висоцки търси евтина популярност, че спекулира с настроенията на неориентираните, че се е превърнал в кумир на нехранимайковците. Дори и след смъртта му се е появила статийка на "поет", в която Висоцки е представен като съчинител на грамадно количество груби текстове, лирическият му герой бил примитивен, а самият автор не се и опитвал да се възвиси над алкохолците и машинаторите.

Разгледани като поезия, текстовете на Висоцки не са лишени от недостатъци. Като китарист често прави грешки. Като певец с този си дрезгав глас, той не е изобщо идеален. (Майка му разказва, че като дете го изгонили от час по пеене за да не разваля общия хор.) Но Висоцки е артист, изпълнител, който синтезира всичко това и превръща изпълняването на всяка песен в спектакъл.

Песенното творчество на Володя може да се разглежда като една негова роля, заемаща определено място в артистичната му биография редом с театралните му и екранни пресътворения. И като поет и като изпълнител, той се превъплъщава идеално в образите, от чието име пее своите песни. Той може да пее от името на престъпник, хулиган, затворник; и тогава придава на песните си такава автентичност, че лесно може да заблуди слушателите си.

Макар и да са написани в първо лице, песните на Висоцки не се пеят от името на автора или певеца. Има редки случаи, в които той пее от свое име. Това са неговите песни автобиографии, в една от тях "Песента на певеца пред микрофона" е описал как всеки път излиза пред микрофона като на сражение, застава пред него като пред амбразура (бойница) - цял в светлини, достъпен за всички очи. Певецът е винаги пренапрегнат, с цялата си огромна енергия той "хвърля" думите на своите песни.С пълно себеотдаване, без отпускане, без почивка, без да се щади той пее и при случайни поводи, в приятелски компании. На репетиции неговата изпълнителност и работоспособност поразява. Никога не се пази, винаги е готов да повтори нещо десетки пъти. Трудовият му ден започва от първи зори и завършва в късна нощ.

Още през 1978г. Висоцки се почувствал зле и отишъл на преглед. Дали му бележка, че положението му е много сериозно, трябва да се подложи на изследване, сърцето му не е в ред, задължително трябва да си почине. Като се почувствал малко по-добре обаче, той захвърлил медицинските и рецептите в чекмеджето си, без да каже на никого нищо. През декември 1979г. отново получил сърдечна криза. Отишъл пак в поликлиниката, прегледал се, кардиограмата му показала прединфарктно състояние. Препоръчват му двуседмичен отпуск и незабавно да бъде приет на лечение. И този път медицинските бележки отиват в чекмеджето.

Отдалече подготвен за смъртта си Висоцки умира в нощта срещу 25. 07.1980г. в квартирата си на "Малая грузинская" улица. Погребан е в гробище "Ваганковско" на една пресечка от Есенин.

За разлика от онова, което проповядва в "Пътища", той не можа да излезе жив от огъня, дните му се прекъснаха преди да е изтекъл срокът им. Но след него наистина остава пътят, остава посоката, остават предначертанията на една голяма и светла личност, целият кратък живот на която излъчва поезия.

"Смъртта е като точка" - пише Марина Влади в една посмъртна бележка цитирайки фраза от Хамлет - "Останалото е мълчание. Но Володя продължава да пее ..."

На един приятел

Благодаря, че посети
последния ми храм.
Сега сред тез гробове, ти
постой до мене сам.

Ти помниш как обичах аз
да пея с пълна гръд.
А тук ни сили имам, нито глас
тук устните мълчат.

Възкръсват спомени безброй
като във сън крилат
в магнетофона дрезгав мой
се влюбва стар и млад.

Аз правех всичко, бях сърцат
мечатех, пях, творих.
Каква жена съм имал, брат!
Приятел какви!

Таганка, кино, роден бряг,
прощавай свят зелен!
Във гроба ми е страшен мрак -
вода тече над мен.

Благодаря че в тоз приют
ти мене посети.
Ний мъртъвци сме всички тук,
а жив си само ти!

Ти всичко, докато си свеж
със зъби дръж сега!
Като умреш, ще разбереш -
животът е шега!

Прости! В ефира със Маяк
ще бъда все на път.
А песните за вас що пях,
те няма да умрат.


П.С. Преводът на стихотворението по-горе не е мой и не зная изобщо кой го е превеждал. Факт е, че беше любимо стихотворение на баща ми и го бях намерила случайно сред нещата които той си беше събирал.

понеделник, ноември 19, 2007

Слова

Слова, на изповед слова в душата ми се раждат,

раждат, мрът, -

въглени, които пламват - въглени, които светят

в моя път -

които гаснат.

Берат се и река ще да нараснат

в гърдите ми на разкаянието сълзи

непрестайни,

разрушително потайни,

и пак ще бъде лед ледът им разтопен:

че аз съм сам, че няма никой окол мен.

И до главата ми с участие склонил глава,

кой на утеха тихите слова

ще мене да промълви тепло, беззаветно?

И сълзи, в обич сълзи, безотчетно

за мене с мене да пролей,

кой ще дойде тук?

Безмълвие - ни звук.

Гробище зад мене, гробище пред мене се тъмней.


П. Яворов
Иска ми се да напиша нещо мъдро в този мрачен ден, но не мога. Нямам сили и нищичко не мога да измисля - сякаш главата ми е празна.

Този уикенд беше един от най-кошмарните в живота ми. Добре че поне никой не е умрял, де. Но все пак можеше да бъде по-хубав и ведър. Дано следващия да успея да си почина истински и дано малкият ми човек бъде в по-добро настроение. Щото е прекрасно да пробваш да скачаш по нервите на мам, но те не са от желязо и тя понякога се ядосва, вика, кара се, плясва по някой шамар по дупето, и после се чувства виновна и вината я кара да се самоизяжда. Мам не е скала, въпреки че на моменти изглежда по-стабилна от всичко на света...

Хич не е лесно да си родител. Аз не съм и очаквала да е лесно, както и не съм очаквала да съм сам родител, но какво да се прави. Една приятелка каза наскоро "Ако искаш да разсмееш Господ му разкажи за плановете си." и май има доста истина в тези думи, щото каквито и планове да съм имала, само краткосрочните са се осъществявали. Затова карам по лесния начин - да живея ден за ден и това е.

Май съм преуморена и трябва по-често да пия от онова хапче "Майната му!". Важното е, че знам, че това е поредния период и че ще отмине. Нужно е време за да свикна да не очаквам нищо от никого и да започна да приемам хората такива каквито са. Така може би по-малко ще ме боли.

И ето нещо мъдро. Да живеят писателите!

Да се учиш,

ще рече да откриваш онова,

което вече знаеш.

Да правиш нещо,

ще рече

да показваш, че го умееш.

Да учиш другите,

ще рече да ги подсещаш,

че те знаят точно колкото теб.

Всички ние се учим, вършим нещо,

учим другите.

Единственото ти задължение

през всичките животи

е да останеш верен на себе си.

Не само е невъзможно да бъдеш верен

на някой друг или на нещо друго, това

е белег и че си лъжемесия.

Най-дълбоки

са най-простите въпроси.

Къде си роден? Къде е твоят дом?

Къде отиваш?

Какво правиш?

Замисляй се от време на време

върху тях и наблюдавай

Как отговорите ти се променят.

Учиш другите най-добре на онова,

което самият ти имаш най-голяма нужда

да усвоиш.

Живей така,

че никога да не те е срам,

в случай че онова,

което правиш или говориш,

бъде огласено някъде по света,

дори огласеното да не отговаря

на истината.

Още в първия миг, когато те срещнат,

приятелите те познават

по-добре,

отколкото познатите ти

и след хиляда години.

понеделник, ноември 12, 2007

За вдъхновението

Приятелката ми шеф наскоро ме попита какво ме е вдъхновило да напиша това стихотворение. По-скоро кой и дали съм се вдъхновила от муз, защо не съм казала нищо за него или просто е като резултат на нещо преживяно.

Истината е, че много от нещата, които пиша са провокирани от музиката, която слушам в момента. Въпросното стихотворение написах заради гласа на Еди Ведър. Припомних си какво е да ходиш с кубинки, развлечени дрехи, да бъдеш гръндж... Все едно бе преди векове, а всъщност беше толкова скоро. Помечтах си отново както преди да живея по времето когато Морисън и Хендрикс са били живи.

Хубаво нещо са мечтите... Важното е винаги да мечтаем независимо дали мечтите са осъществими или не, тях трябва да ги има...

Ето още мъничко мечти и музика за вдъхновение:

петък, ноември 02, 2007

Забрави ме,
аз толкова много видях,
преживях!
Не искам да опитвам отново
не искам да търся!
Ако наистина ме искаш,
ти сам ще дойдеш,
защото...

Преплувах океан от надежда,
която нейде изчезна, изпари се.
А после търсих лобовни копнежи
като пяна в брега всичко разби се.

По снежна лавина сърфирах
да търся поне капчица нежност.
А после, след като се сринах,
Изправих се и литнах безметежно.

Докоснах слънцето с ръцете си,
изгорих ги, излекувах ги и приземих се.
Да търся вече отказах се,
Не мога сега, уморих се.

четвъртък, ноември 01, 2007

Promises

Empty words you say,
empty promises you make,
leaving me with empty hands
and sorrow in my soul.

You said you'd always be there,
be there for me,
to caress me and hold me.
You said you cared for me.

All those things were full of nothing.
I don't want your mere words.
I don't want promises.
I don't want your empty world.

My life was so comfortable without you.
I was fine being all by myself.
You destroyed my peaceful universe
and I have to build it up again.

Историята на Хелоуин

Хелоуин е празник, който е най-популярен в Ирландия, от където всъщност произлиза. Келтите са празнували Хелоуин под името Соуън (Samhain), което означава „Края на лятото” и отбелязва началото на тъмния сезон (келтите деляли годината на два сезона – светъл, т.е. летен и тъмен – зимен). Това е бил пастирски и земеделски празник на огъня, който започвал през нощта. Считало се е, че мъртвите са се връщали в човешкия свят и за да се пазят от злите духове хората са палели огромни огньове. В Ирландия дълго след покръстването през VI век все още са се спазвали езическите традиции на този празник.
През 835г. Папа Грегорий IV въвел първи ноември като дата на Вси Светии или празникът на Всях Святих . Тъй като Соуън традиционно се падала в нощта преди Всях Святих, тя станала известна като Навечерието на Всях Святих или Хелоуин.

В нощта на Хелоуин в съвременна Ирландия деца и възрастни се маскират като същества от отвъдното и подземното царство (духове, таласъми, зомбита, вещици, гоблини и др.), палят големи огньове и се наслаждават на зрелищни фойерверки. Децата обикалят по домовете на съседите си за да събират плодове, ядки и сладки за фестивала на Хелоуин. Къщите се украсяват с тикви и репи, на които са издялани ужасяващи лица. Традиционния кейк в Ирландия, наречен бармбрак, представлява плодов хляб от който всеки член на семейството трябва да си вземе резен. Във всеки кейк има парче плат, монета и пръстен. Ако ви се падне плата, тогава финансовото ви бъдеще ще бъде доста съмнително. Ако уцелите парата, тогава ще имате преуспяваща година, а пръстенът пък е сигурен знак за предстоящ романс или дълго щастие.

На Хелоуин в Обединеното Кралство възрастните често се издокарват и отиват на карнавали в кръчми и клубове.

В Шотландия в навечерието на Хелоуин децата обикалят маскирани в различни костюми и забавляват хората за различни дарове.

В някои части на Йоркшир има подобен фестивал, наречен Нощта на пакостите, който се пада на четвърти ноември. Децата правят номера на възрастните, които варират от безобидни до по-големи, например да свалят вратите от пантите и да ги захвърлят в някоя локва или да ги занесат някъде далече.

Украсата на домовете освен традиционните издълбани фенери от ряпа и тиква се допълва и от топки срещу магии. Обикновено те се закачат до прозорците или предните или задните врати и се казва, че ако мине вещица те започват да блещукат.

Друг англиски обичай на Хелоуин е т.нар. ловене на ябълки. В буре пълно до горе с вода се пускат ябълки и всеки трябва да хване ябълка с уста без да използва ръцете си. След като някой успее да си улови ябълка, традицията е тя да се обели и обелките да се пуснат в бурето за да се види дали корите ще образуват някаква буква – това ще бъде първата буква от името на истинската любов на уловилия ябълката.

Другите традиции включват потапяне на ябълки във вода, фойерверки, разказване на истории за духове, игри като криеница. Обикновено се пекат ябълкови пити със скрита парички вътре и се ядат всякакви видове ядки. По-смелите деца играят на игра наречена „Гръм и светкавици”, която включва тропане на вратата като гръм и бягане като светкавица. Традиционна игра в Ирландия е Пучини – човек със завързани очи сяда на маса, върху която има няколко чинийки. Чинийките се разместват и играчът избира една като я пипва. Съдържанието й определя животът му през следващата година. Ако в чинийката има пръст, това означава че близък на играча ще почине. Чинийка с вода предсказва пътешествия, монетата пък – ново имущество, бобено зърно означава бедност и т.н. През деветнадесети век в Ирландия младите жени слагали голи охлюви в чинийки поръсени с брашно. Вярвало се, че следите, които оставят охлювите в брашното показват лицето на бъдещия съпруг.

В САЩ Хелоуин започва да се празнува през 19-ти век. Емиграцията на около 2 милиона ирландци заради Големия Ирландски Картофен недостиг (1845-1849) донесъл празника с тях в Америка. Емигриралите предимно в Канада шотландци занесли там своята версия на празника.

Комерсиализирането на празника в Америка започнало около 20-ти век. В началото хората изпращали картички за Хелоуин, които били най-популярни между 1905 и 1915. През 1909 производствената омпания на Денисън публикувала за пръв път свой каталог за Хелоуин и заедно с компанията на Бийстъл тя била пионер в рекламните декорации за Хелоуин, направени предимно от цветна хартия. Немските производители се специализирали в изработването на статуетки за хелоуин, които били изнасяни за Америка в периода между двете световни войни. Масово костюмите за Хелоуин се появяват в магазините около 1950г., когато играта трик или почерпка станала неизменна част от празника. И така през 1990 започва огромно производство на различни декорации за празника, като те изместват направените вкъщи. Някои от най-популярните украси за Хелоуин са тиквите, плашилата, вещици, оранжеви и пурпурни лампички, надуваеми украшения като паяци, тикви, мумии, фигури на Дракула и Франкенщайн, и др.

Най-голямото празненство за Хелоуин в САЩ е в Ню Йорк Сити и се нарича Village Halloween Parade. Започнало е през 1973 от майстор на маски в Грийнуич Вилидж и сега парадът привлича повече от два милиона зрители и участници, както и около 4 милиона телевизионни зрители годишно. Това е един от най-големите паради в света.

Напоследък комерсиализирането на празника добива главозамайващи размери. Правенето на номера вече има по-малка роля, типичните за Хелоуин костюми се изместват от телевизионни герои и дори политически личности. Героите от малкия екран нахлуват и в украсата на двора и дома. След атаките на 11 Септември 2001, например, изключително модерни станали костюмите на арабски терористи, пожарникари, полицаи, Американски военни както сред децата, така и сред възрастните.

Традицията на тиквения фенер се корени от ирландския фолклор и идва от легендата за Джак Фенера. Свадливият Джак бил мизерен стар пияница, който обичал да прави номера на всички – семейство, приятели, на майка си и дори на самия дявол. Един ден той подмамил дявола да се качи на ябълково дърво и бързо поставил кръстове отдолу, така че дяволът да не може да слезе. Джак го накарал да му обещае, че когато умре няма да вземе душата му и махнал кръстовете и го пуснал долу. Години по-късно, когато Джак най-сетне умрял отишъл до портите на Свети Петър, но той не го пуснал в рая, защото имал твърде много грехове и водил безполезен и жалък живот на земята. Тогава Джак слязъл до ада и помолил дявола да го пусне, но той спазил обещанието си и не му дал да влезе. Джак се уплашил, че няма къде да отиде и че трябва да се скита завинаги в тъмнината между ада и рая. Попитал дявола как да си тръгне като нямал никаква светлинка и дяволът му подал горящо въгленче от адските огньове. Джак го сложил в издълбана ряпа – това бил любимият му зеленчук, който винаги носел със себе си. От този ден нататък Джак броди по земята без място където да намери покой като осветява пътя си с неговия фенер.
На Хелоуин ирландците издълбавали репи, картофи, кратуни и цвекло. Поставяли свещи в тях за да се празят от злото и да държат Джак надалеч. Това били официалните фенери. През 19-ти век няколко вълни от ирландски емигранти отишли в Америка, където открили че тиквата е по-голяма много по-лесна за издълбаване. Така те започнали да използват тикви за своите фенери.

Как се празнува денят на Вси Светии по другите държави?

В Боливия Денят на вси Светии се празнува на първи ноември – това е ден в който семействата изчистват и украсяват гробовете на предшествениците си и си правят пикник.

В Мексико се празнува т.нар. Ден на Мъртвите – ден в който семействата се събират и почитат паметта им. На 10-ти ноември пък в Естония децата боядисват лицата си, обличат стари дрехи и обикалято по съседите си. Чукат на вратите, пеят специални национални песни и понякога танцуват като се молят да бъдат пуснати вътре, за да избягат от студа. Дават им се сладки и плодове.

Фестивалът на мъртвите в Япония, наречен още Обон се състои всяка година през август месец. Според вярванията душите на мъртвите се връщат на земята за да посетят близките.

Много будисти в Япония празнуват като приготвят дарове от специална храна за духовете на своите предшественици и ги поставят на олтари в храмовете или в домовете си. Когато слънцето залезе, семействата палят хартиени фенери и ги закачат нпред къщите си – така починалите лесно ще намерят пътя до дома. Празненствата завършват с пускането на разноцветни фенери със запалени в тях свещи в реките или в морето. Върволицата, която образуват води мъртвите обратно в царството на мъртвите, където те ще останат до следващата година.

В Китай традиционен празник е Фестивалът на духовете и той се празнува от китайците в много държави. В китайския лунен календар Фестивалът на духовете се пада през 14-тата нощ от седмия лунен месец.

По китайска традиция седмия лунен месец се нарича Месец на духовете, в който духовете напускат подземното царство и се връщат на земята. Фестивалът е кулминацията на празненствата през месеца. По време на фестивала се приготвят различни обредни ястия, изгарят се дяволски пари за да се угоди на духовете, както и на божествата и предшествениците. Пускат се по вода малки хартиени лодки и фенерчета които „показват пътя на изгубените души”. Това е много тържествен фестивал, който показва връзката между живите и мъртвите, земята и небето, както и тялото и душата.

В Индийският хиндуизъм няма ден на мъртвите или някакво друго подобие на Хелоуин. Вярванията са, че когато човек умре той отива при близките си предшественици.

А знаете ли, че в България по стар обичай също има ден на мъртвите и той не е свързан с почитането на паметта на хората напуснали живота (т.нар. задушници), а с вярвания че зли сили от подземното царство, наречени русалии излизат на земята. Това е Русалксата неделя – седмицата, която започва непосредствено след Петдесятница – в деня на Свети Дух. Различните обреди имат за цел да умилостивят русалиите. През цялата седмица не се работи, перат се само дрешките на децата. Човек не трябва да спи през деня и особено на полето, не бива и да се разхожда из него за да не настъпи русалската трапеза – тя носи болест и гибел. Счита се, че ако човек все пак се разболее по време на русалската неделя той няма или много трудно ще оздравее.

В Северозападна България за лекуване на русалска или самодивска болест ходят дружини от русалци, калушари. Начело на дружината стои ватафин, който знае чародейните билки, заклинанията и магиите. Званието “ватафин” се предава по наследство, и то само по мъжка линия. Водачът си избира останалите участници, които трябва да отговарят и на редица и ги посвещава в тайните на обичая. Избраните русалци винаги са нечетно число (обикновено седем). Русалското знаме представлява парче бял ленен плат, закрепен на дълга тояга със завързана на върха и китка от лековити билки. От същите билки са пришити и в четирите ъгъла на плата. Русалийската тояга е от явор, ясен или дрян, заострена и подкована в долния край с желязо, цялата нашарена и окичена с метални дрънкулки. Русалците са във всекидневните си дрехи, на калпака си имат венец и китка от лековити билки, а на цървулите – железни бодли, дрънкалки и медни звънчета. Дружината носи ново гърне с ненапита вода и нова паница с оцет и скълцан чеснов лук.

Русалците ходят през цялата неделя, като посещават и други села. Събрани в дома на ватафина, те започват да играят, докато той изнесе знамето, на което се покланят. Русалците играят из селото, по къщите и из нивите, като игрите около болните са различни.
В неделя русалската дружина се връща в дома на ватафина, където се играе последния танц около знамето. След това ватафинът го внася вкъщи и прибира всички тояги. Тогава сядат на обща трапеза. Накрая се разделят получените дарове и пари от болните, на които са помогнали.

Вярва се, че игрите на русалците ще прогонят болестите от къщите и ще донесат много плод по ниви, лозя и градини.

В събота преди Русалската неделя има задушница, на която поменават всички мъртви. Тя е свързана с представата, че мъртвите се прибират в гробовете си на Духовден. или през Русалската неделя и се смята за една от големите задушници.

Източно Православната Църква посвещава първата неделя след Петдесетница на всички светии, за да се знае, че светиите са живяли със силата на Иисус проповядвайки неговата вяра, разпространявайки Евангелието.

вторник, октомври 30, 2007

Позволих си днес да публикувам две песни на Pearl Jam заедно с текстовете им. Защо ли?

Музиката ме грабва и заради текста. Обожавам смислени песни, с текстове докосващи сърцето и душата.

Наскоро се присетих отново да разгърна една от най-любимите и пазени от мен книги "Moonlight Drive". Книга за текстовете на the Doors и в главата ми нахлуха спомени. Как преписвах текстовете им, стоях до късно и слушах музиката, потапях се в нея и отивах в друго време...

Много жалко, че повечето от онези - великите хора на своето време си отиват без време. Чудя се колко ли трябва да си луд за да живееш подобен живот.

Pearl Jam - Present Tense

Do you see the way that tree bends?
Does it inspire?
Leaning out to catch the sun's rays
A lesson to be applied
Are you getting something out of this all-encompassing trip?

You can spend your time alone, re-digesting past regrets, oh
Or you can come to terms and realize
You're the only one who can't forgive yourself, oh
Makes much more sense, to live in the present tense

Have you ideas on how this life ends?
Checked your hands and studied the lines
Have you the belief that the road ahead, ascends off into the light?
Seems that needlessly it's getting harder
To find an approach and a way to live
Are we getting something out of this all-encompassing trip?

You can spend your time alone re-digesting past regrets, oh
Or you can come to terms and realize
You're the only one who cannot forgive yourself, oh
Makes much more sense, to live in the present tense.

Pearl Jam - I am mine

The selfish, they're all standing in line
Faithing and hoping to buy themselves time
Me, I figure as each breath goes by
I only own my mind

The North is to South what the clock is to time
There's east and there's west and there's everywhere life
I know I was born and I know that I'll die
The in between is mine
I am mine

And the feeling, it gets left behind
All the innocence lost at one time
Significant, behind the eyes
There's no need to hide
We're safe tonight

The ocean is full 'cause everyone's crying
The full moon is looking for friends at hightide
The sorrow grows bigger when the sorrow's denied
I only know my mind
I am mine

And the meaning, it gets left behind
All the innocents lost at one time
Significant, behind the eyes
There's no need to hide
We're safe tonight

And the feelings that get left behind
All the innocents broken with lies
Significance, between the lines
(We may need to hide)

And the meanings that get left behind
All the innocents lost at one time
We're all different behind the eyes
There's no need to hide

понеделник, октомври 22, 2007

За наградите в живота ни

Във всяка жена (е, почти всяка - да не генерализираме все пак) спи един маниак на тема пазаруване. (Знам, знам трябваше да напиша шопинг маниак, ама тези чуждици вече ми идват в повече.) То не били дрехи, обувки, цветя, чудесии, нови и модерни измислици уж улесняващи живота и тъй нататък.

Аз самата умирам от удоволствие да пазарувам храни - човек ако ме види в някой хипермаркет ще реши, че се запасявам или че изхранвам цяла рота. Всъщност май наистина имам навика да се позапасявам. Обичам да купувам разни неща за дома си, предимно такива, които ми радват окото. Обичам - не, аз обожавам да си купувам книги и саксийни цветя. Друг е въпросът, че вече нямам място нито за цветя, нито за книги. Последно реших да наредя част от книгите си в стаята на детето и там по зловещо стечение на обстоятелствата замина цялата ми колекция от романи на Стивън Кинг. Шантаво, нали?! Е, скоро ще ги махна от там. Ще купувам мебели и специално ще си купя етажерка, на която да си наредя бездомните книги (това са онези книжки, които са без постоянно местоположение у дома).

Та като всяка жена аз обичам да пазарувам разни неща, но... най-вече обичам да си пазарувам неща за мен, които да са "подарък" по случай специална победа. Победата може да е просто това, че съм се държала супер адекватно в кофти ситуация, победа, че не съм позволила на някого да ме разклати, победа в някой спор и пр. За правенето на такива специални подаръци ме светна моята Приятелка-Шеф, когато след последната си раздяла й споделих че възнамерявам хубаво да си напазарувам разни неща, за да се наградя за достойното си поведение и за това, че не ме боли. Тя естествено ме поощри и двете решихме, че след всяка победа (независимо в каква сфера от живота си и дали е малка или голяма), ще си купуваме награди.

Да си призная честно - аз хич не обичам да пазарувам дрехи. Ужасно много се изнервям да пробвам. Това събличане и обличане безумно ме изморява. Последният път, когато реших да се самонаградя и да си купя дънки (не е нещо кой знае какво), попаднах на магазин, в който моделът който ми дадоха едва ми прикриваше цепката на четирибуквието. И какво сега - не стига, че едва влязох в това чудо на модата ами и като седна в офиса ще ми излязат прелестите навън! Добре че си имам магазинче близо до дома, в което продават хубави модели и жената ми е симпатична. Та от там успях да си взема дънки каквито ми харесват - леко клош, с нормална талия - точно като за мен. И следващата награда беше прекрасен оранжев комплект спално бельо. Не какъв да е, не просто оранжев, а оранжев на бели маргарити. Да ми пасва на настроението, да ми носи радост докато го гледам преди да заспя и да внася малко слънчев цвят в студените зимни дни и нощи.

Следващите награди бяха най-вече за душата. Малко музика и книги. Явно добре се справям напоследък, щом съм заслужила толкова много неща. Важното е, че ми е кеф, вдига ми самочувствието и се чувствам добре.

Та мили момичета, носете си новите дрехи, четете новите си книги и се наслаждавайте на победите си. Колкото повече победи имаме, толкова повече подаръци ще получаваме, нали?! Е, да не ставаме алчни - чат-пат може и някое поражение да има. Важното е после да продължим напред с гордо вдигнати глави, с новите си дрехи и новите си придобивки към нови предизвикателства.

четвъртък, октомври 18, 2007

Митът за женския колектив и най-вече за Жената-Шеф

Казват, че да работиш в женски колектив било ужасно. Защо ли? Защото клюките били в повече, имало подмолни номерца, завист, стремеж към печалба на мъжко внимание... Глупости! Клюкари има и сред двата пола. Попадала съм на мъже клюкари, които сякаш ще се пръснат, ако не научат всички възможни клюкини и после не ги разнесат (уж под секрет и на ушенце) из цялата фирма. Попадала съм и на такива, които следвайки твърдо патриархалните възгледи на обществото, се смятат за много по-кадърни от която и да било жена, дори и хал хабер да нямат от онова, което тя върши. Единствено за мъжко внимание не са се конкурирали... Е, естествено, ако не са гей :).

Мисълта ми е, че не бива да делим хората по полова принадлежност, а просто по това дали ни допадат или не. Защото светът е шарен и хората са различни и всъщност в един мъжки колектив би могло да има също толкова интриги и номерца (а дори и в повече) отколкото в един женски, в зависимост от това какви хора са се събрали на едно място, какви са възгледите им и накъде са се запътили...

И да си кажа все пак - работя предимно с мъже. Не, не работя мъжка професия. Болшинството от колегите ми са мъже по стечение на обстоятелствата. И си имам шеф, но този шеф не е мъж.

Да, аз имам Жена шеф. И нарочно пиша думичката Жена с главно "Ж". Не защото зная, че ми стои зад гърба или за да й се подмажа, а защото е истинска Жена с главно "Ж" и напълно си заслужава тази главна буква. Жена, която в кокошарника ни наречен офис, не се оплаква, назовава нещата с истинските им имена и отстоява позицията си. И не - тя не е клюкарка, нито твърде суетна, нито критична без основание, нито завистлива... Май трябва да пиша за Шефа-Жена-Човек с ужасно много главни букви. Ха! Забравих да добавя и едно Приятел.

Обичам думата приятелство на английски. Не ви ли звучи прекрасно "friendship"? Защо ли я обичам ли? Много просто - тя е съставна от две думи - приятелсто (friend) и кораб (ship). Думата е силна, защото за мен означава, че когато плъховете напускат кораба, приятелят е онзи, който ще ти подаде ръка, ще сподели всичко с теб и ще ти помогне да изплуваш или избегнеш потопа. Та затова според мен, си е чист късмет, че освен всичко останало с голяма буква, не на последно място мога да добавя и думата Приятел за моята Шеф-Жена-Човек. И мисля, че тя е предимно приятел и то добър. Средностатистически погледнато с нея прекарвам повече време отколкото с всеки друг и нито веднъж не съм се подразнила или ядосала. Защо е така не знам. Аз по няколко пъти на ден мога да се скарам с някой от семейството си за смешни дреболии, но с нея няма за какво. Може би до известна степен си приличаме - и по характер и по съдба, знам ли. Имаме общо и в същото време сме безкрайно различни. Но тя е толерантен шеф. Цени хората, които има и за нас например казва "Моите writer-ки". Поощрява, подтиква към развитие и ни подкрепя да вървим в онази посока, която сме избрали по пътя към собственото си щастие. Когато отправя критика, тя не е от онази, от която ще те заболи или по-скоро - прави го така, че да не те жегне по какъвто и да било начин, а да те накара да се замислиш. Изборът си е изцяло твой - няма да ти бъде забит нож в гърба.

Май съм страхотна щастливка! Имам си Шеф-Жена-Човек-Приятел, в който вярвам! Днес й казах: "Искам да остана тук и е вървя нагоре, но само ако ти си над мен!". И си давам сметка че тя просто ми дава нужните спокойствие, сигурност и вяра, че хората могат да бъдат истински. Всъщност имам да уча още много и искам да го науча от нея, защото никак не е лесно да бъдеш и майка и жена и шеф и приятел и в същото време да съумееш да запазиш усета и вкуса към хубавото не само в живота, а и в онова с което си вадиш хляба.

Щастливка съм, да - попаднах на точното място, в точното време и на точния Шеф-Жена-Човек-Приятел.

сряда, октомври 17, 2007

А казват времето лекува
и заличава всички рани.
Истина ли е това?
Не вярвам!
Дали просто не трупаш тъга?
От загуби,
сълзи неизплакани,
предателства,
стрес,
и всичко онова,
което те е наранило?
Да, аз се усмихвам
Напред вървя с вдигната глава.
Живея пълноценно
своят живот - тук и сега.
Но имам сълзи, скрити
И понякога,
макар и да не ми се иска –
плача нощем, когато всички спят.
А утрото ми започва със старият ритъм
Усмихвам се отново и на глас се смея,
макар че сълзите непролети ми тежат.

вторник, октомври 09, 2007

И една усмивка

Нощта не трае никога безкрай
А има - щом като го казвам.
И щом като го потвърждавам.
В завършека на всяка скръб -
един прозорец.
Един отворен, осветен прозорец
и винаги по някоя мечта те чака будна.
Желание и глад, които да задоволиш
изпълнено със чисти пориви сърце.
Протегната ръка,
отворена ръка,
загрижени очи
един живот живота ти да сподели.

Пол Елюар

Стихотворение, което винаги ми дава сили в трудни моменти.

петък, октомври 05, 2007

Сама

Аз съм си достатъчна тук и сега,
за добро или лошо аз съм сама.
Предавах и бях предавана
за прошка молена и опрощавана.

А сега съм сама, но себедостатъчна
и имам за какво да живея.
Няколко приятели, малко и скромно семeйство
няма за какво друго да копнея.
Музика за душата
в сърцето ми трепти
шест струнна китара
ще бъда в твоите ръце.

А после в хармоника ще се превърна
с дъха си ще стоплиш хорските души,
музиката от мен ще се лее и ще пееш
а аз микрофон в ръцете ти ще бъда.

Караш ме да плача с ръцете и перцето.
Шестте струни душата ти изливат.
Сълзите, потта ти по мене се стичат.
Гласът ти ме топли, мечтите препускат ли тичат.

Спри любовта си, недей да ме чупиш.
Всичко бе толкова красиво, да!
Шеструнна китара, хармоника ли не бях,
или просто блус тъжен възпяващ любовта...

четвъртък, октомври 04, 2007

Днес

Мам ми каза, че твърде много мисля и се самоанализирам. Не трябвало да обръщам толкова много внимание на себе си и собствените си чувства. Може би е права, а може и да не е. Не съм нарцистична натура, обикновено се занимавам повече с околните и с техните проблеми отколкото със своите (щото моите или ги решавам набързо или не им обръщам внимание), но явно изпадам в криза.

И какво да направя когато преди два дни изпитвах безумен гняв, а сега ме боли сърцето - да боли ме. Свито е и в същото време имам чувството, че ще се пръсне от тая пуста тъга. Не искам да съм тъжна, никак не се харесвам такава. Предпочитам да изпитвам гняв - него поне мога да контролирам пък и току-виж съм сътворила нещо интересно водена за носа от гнева си. Сега все едно целият ми свят е тръгнал някъде надолу - където е от тъмно по-тъмно, от тъжно - по-тъжно и все по-празно. Явно проблемът ми всъщност е в самоконтрола, който непрекъснато упражнявам. Ще взема да се отпусна и да се оставя да си изживея тъгата.

Поне знам, че има надежда...

сряда, октомври 03, 2007

Дайте своя глас за тези деца!

Всеки, който се чувства съпричастен, нека подпише петицията! Всеки, който го боли, нека ни подкрепи!

ПРЕДИ ГОДИНА ЖУРНАЛИСТКА ОТ ББС СНИМА ФИЛМ В ДОМА ЗА ДЕЦА В С.МОГИЛИНО, В ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА 9 МЕСЕЦА.
НАСКОРО ФИЛМА БЕШЕ ИЗЛЪЧЕН ПО ББС - ПОТРЕСАВАЩ ФИЛМ НА УЖАСИТЕ, КЪДЕТО 75 ДЕЦА СЪЩЕСТВУВАТ В НЕЧОВЕШКИ УСЛОВИЯ! НИКОГА НА НАПУСКАТ ПРЕДЕЛИТЕ НА СГРАДАТА, ПРЕКАРВАТ ДНИТЕ СИ В КЛАТЕНЕ НА СТОЛА ИЛИ БИЕНЕ НА ГЛАВА В СТЕНАТА...ДОКАТО НЕ СЕ ОСВОБОДЯТ ОТ МЪКИТЕ СИ-....САМО ПО ВРЕМЕ НА СНИМКИТЕ СА ПОЧИНАЛИ 3 ДЕЦА....И ТОВА Е В БЪЛГАРИЯ В 21 ВЕК.

ЕТО - ВИЖТЕ ФИЛМА - АКО ИМАТЕ СИЛИ!
http://video.google.com/videoplay?docid=-9176914173325307126


ОТ НАШАТА ОРГАНИЗАЦИЯ "ДВИЖЕНИЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ МАЙКИ" И ОТ ИМЕТО НА МНОГО ПОТРЕСЕНИ И ЗАГРИЖЕНИ ГРАЖДАНИ СЪСТАВИХМЕ ПЕТИЦИЯ - МОЛЯ ПОДПИШЕТЕ Я!
http://www.bgpetition.com/izostaveni_deca/index.html

Това е част от постинг на съфорумкa (за повече информация клик на заглавието).

Мам, ще те застрелям и с целувка ще те съживя

вторник, октомври 02, 2007

Martin Gore - Shake the disease

I'm not going down on my knees
Begging you to adore me
Can't you see it's misery
And torture for me
When I'm misunderstood
Try as hard as you can
I've tried as hard as I could
To make you see
How important it is for me

Here is a plea
From my heart to you
Nobody knows me
As well as you do
You know how hard it is for me
To shake the disease
That takes hold of my tongue
In situations like these

Understand me

Some people have to be
Permanently together
Lovers devoted
To each other forever
Now I've got things to do
And I've said before
That I know you have too
When I'm not there
In spirit I'll be there

понеделник, октомври 01, 2007

"Самотната" майка или по-скоро: Проклятието да бъдеш такава в хорските очи

"Самотна майка = майка отглеждаща сама детето си"

Това определение е грубо и меко казано нелепо. "Самотната" майка всъщност никак не е самотна. Да, тя отглежда детето си сама, но това никак не я прави самотна. Да, тя носи огромна отговорност за детето си, защото при болест, финансови проблеми и пр. няма кой да я подкрепи освен приятел или роднина, но това пак не я прави самотна. Да, тя е една по-различна майка, но тя никак не е самотна.

Да си самотна майка не е чак толкова трудно, но е предизвикателство. Сама носиш най-голямата възможна отговорност - тази за живота на най-скъпото и безценно същество за теб - човекът, на когото си дала живот. Не дай боже нещо да се случи, винаги "таткото" може да те обвини за него. Умишлено слагам таткото в кавички. Бащите на децата на самотните майки в повечето случаи евентуално плащат някаква издръжка (която много често е мизерна) и да се виждат с детето 2 пъти месечно. Понякога изобщо не се сещат за него и май повечето самотни майки страдат от това, защото искат децата им да познават бащите си независимо дали са добри или лоши (тук трябва да кажа под секрет, че аз малко им завиждам, защото влиянието на таткото на моето детенце никак не е благотворно и съм на мнение, че е по-добре да няма никакъв татко отколкото да има лош такъв).

Та да се върнем на самотността и на проклятието...

За мен да си самотна майка е благословия и борбата с всичко определено си заслужава. Е, ще видя резултатът някой ден. Надявам се тогава да не си кажа "За какво беше, не си струваше!" и вярвам че няма да бъде така. Искам да науча детето си на това какво е любов, искам да се научи да обича и да цени това, което има. Да знае, че хората не са даденост, че трябва всеки ден да правиш мъничък жест, дори само небрежно да погалиш, да прошепнеш "Обичам те", за да накараш човекът с когото си и споделяш живота си по какъвто и да било начин, да се чувства щастлив. Това е моята простичка цел...

Та да се върна на самотата. Самотните майки са самотни единствено ако допуснат самотата в сърцето си. Те имат избор, всеки винаги има избор, но веднъж завладяла те самотата трудно те напуска. Лошото е, че обикновено самотните майки дълго време са се чувствали самотни във връзката си с татковците, а това убива, повярвайте ми - това наистина може да убие човек. Не случайно съществува приказката "По-добре сам отколкото зле придружен". Отидат ли си обичта, диалогът и уважението във връзката, мили хора, независимо какви сте мъже или жени, не продължавайте да се борите за връзката си - това е кауза пердута! Намерите ли си любовник/ца и загубите ли акъла си, все пак се постарайте това да не става достояние на вашата половинка. Изневерявайте разумно и хитро, ако изобщо имате намерение да го правите. Не наранявайте хората, които ви обичат, защото ще ги изгубите безвъзвратно един ден! Независимо колко широко-скроени са някои, всички обичаме да притежаваме или по-скоро всички обичаме да се чувстваме единствени и неповторими по някакъв свой, наш си начин. И когато някой изгуби своята уникалност в живота ви, започва да се чувства са-мо-тен!

Та да кажа пак - за самотните майки. Не ни обиждайте така! Ние имаме децата си - онези които, ако решат да ни зарежат някой ден, вече ще са достатъчно разумни и големи за да ни изтърсят директно в очите "Провали се!". До тогава обаче ние никак не сме самотни. Всяка от нас има на кого да разчита малко или много в труден момент. Всяка от нас винаги ще има сили да избърше някоя сълза, да даде лекарството на детето си и да го прегърне и да каже "Спокойно мило дете, всичко ще е наред!" независимо каква буца й е заседнала на гърлото. И ние никога, никога не сме самотни! Освен ако сами не го допуснем.

Сега да ви кажа защо съм написала там горе в заглавието думичката "проклятие". Причината е една - повечето хора се страхуват от жени отглеждащи сами децата си. Майките пазят скъпоценните си синове от разведени жени. Сигурно си мислят, че са опасни за крехките синчета и могат да ги зарежат или наранят ей така като нищо. (Не ме мразете, не го пиша за да се намирам на приказка, и аз имам син все пак. Просто споделям наблюдения.) А вие, скъпи дами, не си мислете, че ние разведените жени целим единствено да оплетем възлюбения ви съпруг в мрежите си, да го направим свой любовник и после наш съпруг. Повечето от нас са минали по пътя на зарязаната и никак не им е до това да крадат чужди мъже или да развалят бракове за спорта!

Мъжете, ах... мъжете (не всички, но са болшинство онези, за които ще поразмишлявам). Не зная защо, но когато срещу един мъж се изправи жена, която се оправя с живота си сама и на всичкото отгоре има дете... О, да! Тя е силна, конкуренция, мъжкото момиче, което с решителните си действия подтиска! Тя е онази, която може да те смели и направи на нищо, ако я засегнеш! Може да бъде кучка, жената вамп, може да бъде всичко! Никога не изпитва слабост, непоклатима скала, която нито вятърът нито морска буря могат да засегнат. Сила, която плаши, сила, която те кара да се чувстваш по-малко мъж... И защо? Защо е така да попитам аз?! Не е ли това онази жена, която вчера е дала живот, която е била крехка и уязвима? Просто животът й е такъв, че не й позволява да се глези, да бъде лигла, независимо от това колко й се иска... Тя не е проклятие, тя е онази, която може да покаже и научи хората около нея да бъдат истински и да живеят всеки ден все едно им е последен. Тя е онази, която дори и да заспи веднага щом сложи глава на възглавницата, дори да е болна, уморена и да има проблеми... утре ще се усмихне и ще започне отначало, защото има цел за която да се бори и живее! И вярвайте ми, тя никак не е самотна и никак не е опасна. Няма за цел да развежда женените, иска просто да бъде обичана. Да бъде ухажвана и мъъъничко глезена понякога. Да има кой да я прегърне, да й обещае, че всичко ще бъде наред, че детето ще е здраво, че парите ще стигнат, че утре, когато се събуди няма да бъде сама в леглото. Оставете я да бъде просто Жена, защото тя е точно това.

четвъртък, септември 20, 2007

Част от моите цветя

Спатифилиум


Восъче


Юка и маранта



Хризантема


Дифенбахия и още нещо


Каучуково дърво, драцена и бегония


Каучуково дърво


Бенджамин и бегония


Цветарникът ми с две бегонии, каланхое, великденче и стефанотис

вторник, септември 18, 2007

Понеже днес ми е любовно - Легендата за Купидон и Психея

Имало едно време един крал, който имал три прекрасни дъщери. По-големите се омъжили за велики принцове, но най-малката, наречена Психея, била толкова красива, че никой не бил достоен за нея. Хората пеели химни в нейна чест, а странниците мислели че тя е самата богиня на красотата.


Това обаче разгневило Венера. Тя се почувствала ограбена за това, че я сравняват с простосмъртна. Повикала Купидон при себе си и му заповядала да наточи оръжията си. Купидон бил стрелец, от когото всички се боели, повече отколкото от самия Аполон, тъй като аполоновите стрели отнемали живот, а купидоновите носели радост или тъга за цял живот. И така, Венера наредила на Купидон да рани Психея и да я накара да се влюби в някое отвратително същество, което да буди ненавист у всички. Невидим, Купидон слязъл на земята и влязъл в стаята на Психея, докато тя спяла. Уцелил сърцето й със стрела на любовта, но тя отворила очите си толкова внезапно, че той трепнал и ранил и себе си със същата стрела. Влюбил се в красивата Психея и след като развалил магията над нея, се върнал в небесата без да изрече и дума за случилото се. А неподозиращата нищо принцеса заспала отново.


Венера чакала дълго и когато видяла че сърцето на Психея някак е успяло да избяга от любовта, я проклела. От този момент никой не искал да се ожени за Психея и отчаяните й родители предприели пътуване до Оракула. Гласът казал, че Психея никога няма да се омъжи за смъртен. Тя щяла да бъде с онзи, който превъзхождал богове и хора.


Всички мислели, че съществото превъзхождащо дори боговете било някакво чудовище, ала клетата Психея се подчинила на съдбата си, тъй като не искала народът й да страда, а и била решена да умилостиви разгневената Венера. Заедно с голяма свита, тя отишла в планината, в която живеело съществото и хората й я оставили сама. Зефир, дружелюбният Западен Вятър, я успокоил, прегърнал я, вдигнал я и я отнесъл на крилете си до една долина, където Психея заспала. Когато се събудила, тя последвала водите на близката река. Стигнала до широко езеро с фонтан в средата, а отвъд него се разпростирал прекрасен бял замък. Психея отишла до замъка и виждайки, че няма никого влязла прекрачила прага. Там вътре тя чула глас: “Всичко, което виждаш е твое, благородна принцесо. Не се страхувай от нищо, ние сме тук, за да ти служим.” Психея последвала гласа от зала в зала и била възхитена от красотата, която я заобикаляла.


Със сигурност съпругът й не бил чудовище, както всички предполагали, а някаква невидима сила. Всяка нощ той идвал при нея и й говорел с глас на божество, но всяка сутрин призори я оставял сама, въпреки увещанията й да остане. Обяснил й, че трябва да бъде невидим и се опитвал да я накара да повярва в него и да бъде търпелива.


Дните отминавали и Психея започнала тъгува за родителите и сестрите си. Затова помолила мъжа си да доведе поне сестрите й, за да ги види. На следващата сутрин Зефир се появил носейки двете й сестри. Те поздравили Психея и докато тя ги развеждала из прекрасния си палат, те изпитали завист към късмета на сестра си. Задали й хиляди въпроси за съпруга й. Когато разбрали, че тя никога не го е виждала, я излъгали, че той със сигурност е чудовище, даже дракон.
Посъветвали я да запали лампа докато той спи през нощта, за да го види и ако се наложи - да го убие. Психея с ужас изслушала злонамерения план, но когато сестрите й напуснали замъка, тя все пак решила да го изпълни. Една нощ, след като Купидон заспал, тя се надигнала, запалила лампа и я надвесила над него в очакване да види някакво чудовище. Вместо това тя видяла най-младия от боговете, най-красив и неустоим от всички безсмъртни. Психея се навела към него, но ръцете й потреперали и капка горещо олио паднало на рамото му и го изгорило. Той отворил очи и възкликнал “О, невярваща Психея!” и отлетял. Психея се опитала да го последва през прозореца, но паднала на земята. Когато се свестила, видяла, че всичко е изчезнало заедно с Купидон.

Психея тръгнала да пътува сама за да търси любимия си. Един ден, както блуждаела, на един близък хълм видяла замък, който изглеждал запустял. В залата нямало никакво живо същество - единствено камари от зърно, разпръснати класове жито, наполовина излющени, пшеница и ечемик, разпилени хаотично на пода. Без да се бави Психея се захванала да подреди всичко. По средата на задачата й я сепнал глас, погледнала нагоре и видяла самата Деметра - богинята на жътвата - която й се усмихвала. Деметра й казала, че би могла да бъде отново щастлива и я посъветвала да отиде при Венера и да измоли нейната благосклонност.

Окуражена от думите на Деметра, Психея отишла право в храма на Венера и отправила своята молитва. Но Венера била твърде разгневена и решила да я подложи на изпитание. Тя завела Психея в една огромна стая, където имало струпана планина от жито, бобови зърна и леща и й наредила да ги раздели на отделни купчини до здрачаване. Горката Психея много се отчаяла, но после видяла черна върволица мравки, изпратени от нейния любим Купидон, които дошли да й помогнат. Когато Венера се върнала, задачата била изпълнена.

Венера се развикала на Психея, защото знаела, че това било работа на Купидон. На сутринта завела момичето до една река и й казала да отиде от другата страна, там където пасяли овцете със златно руно, и да вземе сноп от руното на всяка овца.


Тази задача се видяла много лесна на Психея и тя веднага нагазила във водата, готова да я прекоси. В момента, в който Венера изчезнала, от водите се разнесъл шепот на русалки. Те казали на Психея да бъде внимателна и търпелива, тъй като овцете били бесни през деня, когато слънцето светело отвисоко, но когато сенките станели дълги, лягали да почиват и спят под дърветата.
Тогава тя можела да отиде и да събере златното руно.

Благодарейки на водните създания, Психея седнала да си почине близо до тях и когато подходящия момент дошъл, прекосила реката и последвала тяхната заръка. Върнала се при Венера с ръце пълни с блестящо златно руно. Венера отново се ядосала, знаейки, че Психея не би могла да се справи сама без помощ. Тогава й дала малка кутийка и й наредила да отиде при Персефона да я помоли за малко от нейната красота. Венера обяснила, че е станала бледа от грижите по ранения си син и имала нужда да възвърне красотата си.


Психея се отчаяла неимоверно, защото знаела, че никой смъртен не можел да отиде в Хадес и да се върне жив от там. Чувствала се забравена от своя любим и решила да посрещне съдбата си колкото се може по-скоро. Изведнъж чула глас, който й разказал как може да избегне всички опасности в Хадес и да се измъкне от там невредима. Гласът добавил, че когато Персефона върне кутията, Психея не бива да я отваря в никакъв случай. Тя послушала мъдрите съвети и влязла в Хадес благополучно, взела малко от красотата на
Персефона в кутийката и се върнала на горния свят с душа изпълнена с надежда. По пътя обратно към храма на Венера, Психея започнала да си мисли, че Купидон я е забравил, че е станала грозна и той никога не би я заобичал отново. Изкушила се и отворила кутията, за да вземе малко от красотата скрита в нея. Но магиите и елексирите на Хадес не били за смъртни и вдишвайки странния аромат, тя припаднала.

За щастие Купидон вече бил оздравял и тайно бил излетял да търси Психея. Намерил я лежаща на земята и видял кутията наблизо. Събудил я и й казал да отиде в дома на майка му и да чака, докато той се върне. След това той отлетял право към Олимп, където боговете пирували. Разказал им своята история и ги помолил за помощ. Всички богове били трогнати от историята и дори самият Зевс склонил Венера с мили думи да омекне. Всички млади богове искали да приветстват Психея веднага и затова изпратили Хермес да я доведе. Преди това, обаче, той поискал от Купидон да спре да изстрелва опасните си стрели срещу боговете.

Девойката пристигнала при тях, пила божествена амброзия от чашата, която Хебе й подала и станала безсмъртна. Купидон я хванал за ръка и те никога повече не се разделили.