Днес се срещнах с бившия ми мъж, за да ми прехвърли един телефон. Баща на детето ми. (Странно - може би трябва да пиша "ни", но малкия го възприемам като нещо, което е само мое, колкото и лошо да звучи.) Този път не изпитах страх, този път нещата бяха различни, въпреки борбата за надмощие в разговора който проведохме.

Учудващо е как може човек, когото си обичал някога да го чувстваш толкова чужд и далечен. Жалко е... Жалко е, че често пропиляваме чувства, изпускаме моменти, не виждаме все едно сме слепи, нямаме сили да говорим все едно устните ни са залепени и в стремежа си да запазим нещо, което отдавна е безвъзвратно загубено правим такива компромиси, с които потъпкваме и последната ни останала капчица достойнство. Не е само жалко ами е страшно даже.

По-голяма част от семействата, които познавам са нещастни. Това не ми харесва, а и не го разбирам. Някои просто са престанали да се обичат, други - уж се обичат, ама си изневеряват, трети - почти не комуникират или директно не се понасят. И въпреки всичко тези хора все още са заедно, да се чудиш защо. Сигурно е някаква форма на мазохизъм. Е, аз не мога и не искам да бъда такава. Не мога да запазя семейство, което не отговаря на представите ми за семейство, в което трябва да правя компромиси, докато не ми остане и капчица достойнство, в което отдавна съм престанала да обичам или не издържам повече да се мъча да водя диалог.

Радвам се, искрено се радвам, когато видя щастливи хора заедно и дай боже те да стават все повече, защото напоследък разводите и разделите май станаха твърде много. Амин!