събота, май 31, 2008

До Пало Алто и назад - пътепис на един технописец по неволя

Започвам отзад-напред. Започвам с "технописец по неволя". Станах т.нар. tech writer по случайност. Наеха ме заради способностите ми в изчислителната химия, а после след като завърших проекта, ми предложиха да пиша документацията към софтуера. Съгласих се - реших да се пробвам и то взе, че ми стана много интересно и приятно. Така да се каже - намерих своята професия, която практикувам от 6 години и кусур и много обичам въпреки стреса (ама то кой ли не живее под стрес).

По стечение на обстоятелствата смених фирмата, а после "новата" фирма си смени притежателя и сега съм щастливо обвързана с една от водещите компании във виртуализацията. Е, при нас слава богу не всичко е виртуално. Ако заплатите и отпуските ни бяха такива, кой знае до къде щяхме да я докараме. И в тази виртуална компания изпратиха мен, шефката и една друга колежка на обучение в Пало Алто - меката на Силиконовата долина.

Веселбата започна още със заминаването. Поради буря в Мюнхен излетяхме от София късно и чакахме 4 часа на летището, за да ни прехвърлят към друг полет на сутринта и за да ни настанят в хотел. Е, добре че не спахме на самото летище, все пак, защото аз и това очаквах. Като излязохме от летището в Мюнхен, хванахме такси. За зла беда, таксиметровият шофьор нямаше идея къде отива, въртяхме се в кръг като малоумни, а той през цялото време говореше на "странен немски" по телефона (който се оказа турски) с негов колега и се опитваше да разбере как да се доберем до въпросния хотел. По едно време, след като брояча навъртя около 150 евро, шофьорът го изключи, спряхме на една бензиностанция и въпросният приятел/колега с когото говореше, дойде и кара пред нас за да води. След час и нещо стигнахме заветната дестинация. Вече бе около полунощ местно време и трите грации се настанихме. Една двойна и една единична стая. Двойната - за мен и шефката (приятелка по-нататък, щото "шефка" хем звучи твърде официално, хем тя всъщност ми е повече приятел отколкото шеф). Така решихме с нея - през цялото време вървяхме в комплект. Вечеряхме, а после - по креватите за три часа сън. Повикахме такси доста рано, за да не закъснеем и заради това висяхме цял час на летището. Изморени, недоспали и схванати.Летяхме до Лондон - Хийтроу. За мен това е най-безумното летище на света. Тичахме 50 минути за да се прекачим и накрая бяха изписали "Closed" за нашия полет. Един младеж, проверяващ паспортите като ме видя, ми се ухили и ми каза "Госпожо, поемете дъх, спокойно." Е, как спокойно да му се не знае, като тичах в конски тръс около 50 минути с 10 кг. багаж на гърба си и накрая да видя, че и тоя полет може да изпусна?! Пуснаха ни без проблеми, след като ни събуха и ни разровиха ръчния багаж... Качихме се, най-сетне! И важното е, че пътувахме удобно. Гледахме филми, спахме, четохме говорихме. Майтапехме се с един от стюардите, който реши че с приятелката сме много смешни, защото все си поръчваме едно и също. Вифяхме ледовете от самолета, изглеждаше и страшно и внушително и красиво. След 11 часа полет кацнахме в Сан Франциско, където след щателни проверки си прибрахме половината багаж (всяка пътуваше с по 2 куфара и всяка си получи само 1) и ни посрещна мениджърката.

Следва продължение...

Една коледна приказка, макар че Коледа отдавна мина

Кратко представяне на нашия герой

В една гора, преди много много години живееха дядо и баба. Те бяха пазители на гората – тъмна и страшна, която всъщност беше страшна само за хората, които не обичат природата. Гората беше вълшебна, а дядото и бабата я пазеха и се грижеха за растенията и животинките, които я обитаваха.

В гората живееха най-различни животни - мечки, сърнички, лисици, вълци, всевъзможни птици, зайчета, кози, катерички и костенурки, жаби и гущерчета и какви ли още не твари. Дядото и бабата обичаха всички, а животните им се отплащаха като им носеха храна. Мечките им събираха боровинки и им ловяха риба. Пчелите им носеха мед, катеричките пък - лешници и орехи. Козите им даваха мляко, кокошките - яйца. И така дядото и бабата си живееха охолно и щастливо, спокойни, че има с какво да се хранят и лекуваха растенията и животните всеки път, когато имаха нужда. Сигурно си мислите, че те нямаха деца, но това не е така. Дядото и бабата имаха дъщеря, която преди години ги напусна за да отиде да се учи в големия град до гората. Там тя завърши училище и гимназия като всяка ваканция се прибираше при майка си и татко си в гората. После се записа да учи в университет за да стане лекар и по време на следването си се запозна с един много симпатичен и добър млад мъж и се омъжи за него. Сега имаха малко момченце, което беше много хубаво, добро и послушно и се казваше Ян. Момченцето много обичаше да ходи при баба си и дядо си в гората. С нетърпение чакаше лятото и после коледните празници, за да може да ги види. Този път обаче той щеше да остане доста по-дълго при тях, понеже майка му и татко му имаха пътуване за дълго време до далечна страна.

Ян има къдрава руса коса, светли зелени очи и много лунички по носа си. Когато спи прилича на същинско ангелче, а когато си играе – весели пламъчета проблясват в очите му.

Коледата на Ян

Една зима точно по коледа бабата и дядото посрещнаха Ян и родителите му. Този път на майката и таткото на Ян се наложи да бъдат на работа точно на празниците (нали помните, че те са лекари, а лекарите почти никога не си почиват, така както и болестите никога не почиват и вечно гледат да разболеят някого). На всички им беше много мъчно, че няма да са заедно на Коледа, но нямаше как. Ян остана при баба си и дядо си, а майка му и татко му се върнаха в болницата в големия град. Ян беше много тъжен и веселите пламъчета в очите му бяха угаснаха, но не след дълго той се развесели и те отново заиграха. Ян излезе навън, вдъхна ледения свеж въздух и се огледа. Цялата гора беше побеляла от сняг. В оголените клони на дърветата в гнездата си се гушеха птичките, а в стволовете в хралупите си се криеха пухкави катерички. Виждаха се стъпки на лисици и зайчета, а малко по-напред, на една огряна от зимното слънце поляна, си играеха сърнички. Прекрасна беше зимата в гората.

В деня на Бъдни Вечер бабата, дядото и Ян започнаха приготовленията за вечерята както правеха всяка година. Ян отиде с дядо си да събере дърва за огъня, а бабата през това време започна да меси питката. Този ден на Ян му беше криво и вместо да слуша дядо си и да го следва за да му помага, той се бавеше, отклоняваше се от пътя и непрекъснато се сърдеше. И така както се цупеше за нещо, той свърна в грешна посока (уж за да се скрие) и се изгуби. Дядо му много се притесни и започна да го търси, но не успя да го намери. Затова се прибра вкъщи при бабата за да я помоли да му помогне да измисли нещо.

Ян се уплаши, защото не познаваше чак толкова добре гората. Той знаеше, че всички животинки там са добронамерени и биха му помогнали, но все пак беше много студено и ако не срещнеше някого скоро щеше да измръзне. Освен това, не знаеше вярната посока и вместо да се приближава към къщата на баба си и дядо си, той все повече се отдалечаваше. Стигна до една река и по един паднал ствол я прекоси, продължи напред и все напред, но нямаше надежда да намери къщата. Изведнъж Ян стигна до хълм и видя пещера. Поколеба се и реши все пак да влезе вътре. Може би там спеше мечка и ако беше така, щеше да я събуди, за да му помогне да намери къщата на баба си и дядо си, а те за благодарност хубаво щяха да нагостят мецата с мед и сладко от боровинки. В пещерата нямаше и следа от мечка, но Ян забеляза, че нещо по-навътре се движи. Продължи да влиза навътре в пещерата. Вече стана много тъмно и той трябваше да ходи като се придържа за стените, защото нищо не се виждаше. Обаче му се струваше, че все пак има някой - дочуваше странни шумове и от време на време като че ли проблясваше светлина. Ян дълго вървя и много се умори. Тъкмо си мислеше, че шумовете и светлинките са някакъв мираж и изведнъж съвсем ясно чу една весела песен:

Чукай, тракай, режи, кови,

Играчки весели сглоби!

Чук-чук-чук, трака-трак

Стана хубав влак!

Локомотива боядисай в червено,

Ех, че хубаво и весело става

Вагоните ще са в зелено

Кой ли влака ще управлява?!

Ян забърза, даже се затича, доколкото му беше възможно в тази тъмница и изведнъж бе заслепен от ярка светлина. Когато очите му привикнаха, видя просторна галерия, по стените на която горяха безброй факли. А в средата на галерията весели джуджета пееха и правеха най-различни играчки. Джуджетата бяха дребни на ръст човечета, със заострени уши, кафяви панталони, зелени ризки и червени шапки. Всички изглеждаха досущ еднакво, но се различаваха по брадите. Всяко джудже имаше брада оцветена в различен цвят, с различна дължина. Макар и малко странни, те изглеждаха много добри.

Ян плахо се обади: "Извинете! Може ли да ми помогнете?" Песента на джуджетата секнаха и те наобиколили Ян: "Кой си ти и как дойде тук?" - попитаха го те. Ян им каза името си и им разказа как се е озовал в пещерата. Джуджетата се удивиха на неговата смелост: "Знаеш ли, че досега тук е стъпвал само крака на дядо ти? Всеки друг като намереше пещерата не влизаше навътре, защото е много тъмно и страшно в нея, а и преди в началото й спеше и пазеше една мечка, която сега се е събудила и явно е отишла да си похапне малко преди да продължи зимния си сън. Много си смел!" Ян се засрами от тези думи и стана червен като домат. После попита джуджетата:

- Ще можете ли да ми помогнете да се прибера вкъщи при баба и дядо? Много ми е мъчно за тях.

- Няма да ни представлява никаква трудност! С удоволствие ще ти помогнем, но първо хубаво ще си похапнеш с нас. Сигурно много си огладнял след толкова премеждия.

- С удоволствие - отвърна Ян - а мога ли да ви попитам нещо? Кажете ми, моля ви, вие джуджетата на Дядо Коледа ли сте?


Джуджетата се спогледаха и се засмяха.

- Не, ние сме техни братовчеди и правим играчки за животните, които им раздаваме на Коледа. Огледай се добре!

Чак сега Ян забеляза, че пещерата е пълна с дървени животинки, с къщички за птички, с гърнета, на които пишело с големи букви "МЕД" и каза:

- Добре де, но аз чух, че пеете песничка за влакче. Кое животно си играе с влак?

Сега джуджетата малко се сконфузиха и отвърнаха:

- Твоят дядо ни помоли да направим едно хубаво весело влакче за теб. Това беше твоята коледна изненада. За жалост вече знаеш за нея. Но, стига толкова приказки. Сега бързо трябва да похапнеш и после да те върнем на дядо ти и баба ти, преди съвсем да са се поболели от тревога.

Джуджетата заведоха Ян в друга галерия, която явно беше тяхната трапезария. В нея имаше огромна маса, отрупана с най-различни вкуснотии. Ян си хапна добре, изпи една чаша горещо мляко и каза, че вече си е починал и бързо иска да отиде при баба си и дядо си. Джуджетата му дадоха влакчето както и дарове за баба му и дядо му и го изведоха извън пещерата през един осветен тунел. После затичаха по тясна пътечка. (Не зная дали ви е известно, но джуджетата са едни от най-добрите бегачи на света. Въпреки дребния си ръст те могат да бягат като стрели, а стъпките им почти не се чуват, защото краката им са обути в ботушки от еленова кожа с които те едва стъпват по земята.) Ян едва ги настигаше и викна: "Моля ви, забавете, не мога да тичам като вас!" Джуджетата се засрамиха - бяха забравили, че Ян е малко момче и не може да тича толкова бързо. Затова намалиха темпото

Не след дълго Ян забеляза в далечината къщичката на дядо си и баба си. От комина се виеше дим, а през прозорците блещукаше светлина. Ян затича още по-бързо, втурна се в къщата и се развика:

- Дядо, бабо, върнах се!

Дядото и бабата скочиха, прегърнаха внучето си и се разплакаха от радост:

- Къде изчезна, мило момче, знаеш ли колко те търсихме? Изпратихме първо врабчетата, а сега - вечерта и совата да те търсят и да кажат на останалите животни да ти покажат пътя, ако те срещнат. Цялата гора е на крак и те издирва! Кажи ни, кой те доведе?

Едва сега бабата и дядото вдигнаха поглед от внучето си и видяха на прага разплаканите и подсмърчащи от вълнение и радост джуджета.

- О, здравейте, мили приятели! - казаха дядото и бабата - Заповядайте на нашата скромна трапеза и нека отпразнуваме Бъдни вечер заедно!

- С удоволствие - отвърнаха джуджетата - само момент.

И те внесоха подаръците за бабата и дядото, както и влакчето, което Ян беше изпуснал на прага. Всички заедно седнаха около масата и ядоха, пиха и се веселиха. Преди това обаче бабата и дядото помолиха совата да разпространи из гората, че Ян вече си е у дома жив и здрав, за да могат и животните да празнуват.

Точно 10 минути преди полунощ джуджетата наскачаха и започнаха да се сбогуват.

- Но, защо толкова бързате? - попита Ян.

- Трябва съвсем скоро, точно след полунощ да разнесем подаръците на животните. Иначе ще си мислят, че сме ги забравили и ще бъдат много тъжни.

- Добре - отвърна Ян - надявам се обаче скоро пак да се видим.

И така джуджетата се сбогуваха с Ян, баба му и дядо му и хукнаха като стрели към дома си, за да вземат подаръците, а Ян си обеща повече да не се отклонява от пътя и да не се крие, защото следващия път може да не намери някой, който да му помогне. После започна да си играе край огъня с новото хубаво влакче, докато накрая съвсем се умори и заспа сладко, сладко.

Това беше най-вълнуващата Коледа на малкото момче, но със сигурност то ще има още много приключения, защото гората е пълна с изненади.


Следва продължение...

сряда, май 28, 2008

Щурците - Хамлет (Накъде)



Искате да свирите на мен?
Държите се сякаш познавате
всички дупчици на ума и сърцето ми.
Искате да изтръгнете
скрития звук на тайната ми,
да ме просвирите от най-ниската
до най-високата ми ноти?
Не!
За какъвто щете
инструмент ме смятайте -
можете да ме разстроите,
но не и да свирите на мен!

О, в такава нощ минава само трамвай,
като последна стража.
Последен звън и друго няма.
Сега и аз мога да ви кажа.

Във спор със свойта млада памет
един връстник на всяка младост,
съвременен объркан Хамлет
пресича сред нощта площада.

О, все още крачи Хамлет в мрака,
трепери от студа среднощен,
по дънки и със тънко яке
той чака своя знак все още.

Сред булевардите се вглежда
във непознатия прозорец.
Там будна е една надежда,
там някой днес ще му отвори.

Къде момче, сега отиваш
и наш`те сънища тревожиш?
Дали все още Хамлет жив е -
средновековно невъзможен?...

О, в такава нощ минава само
трамвай, като последна стража.
Последен звън и друго няма.
Какво не мога да ви кажа?

Все още сам е Хамлет в мрака,
трепери от студа среднощен,
по дънки и със тънко яке,
той чака своя знак все още.

Дали все още Хамлет жив е?
Дали все още се тревожи?
Да бъде или да не бъде -
средновековно невъзможен...

вторник, май 27, 2008

Yael Naim - New Soul



I'm a new soul
I came to this strange world
Hoping I could learn a bit 'bout how to give and take
But since I came here, felt the joy and the fear
Finding myself making every possible mistake

La, la, la, la (21x)
La, la, la, la (21x)

See I'm a young soul in this very strange world
Hoping I could learn a bit 'bout what is true and fake
But why all this hate? Try to communicate
Finding trust and love is not always easy to make

La, la, la, la (21x)
La, la, la, la (21x)

This is a happy end
Cause you don't understand
Everything you have done
Why's everything so wrong

This is a happy end
Come and give me your hand
I'll take you far away

I'm a new soul
I came to this strange world
Hoping I could learn a bit 'bout how to give and take
But since I came here, felt the joy and the fear
Finding myself making every possible mistake

New soul... (la, la, la, la,...)
In this very strange world...
Every possible mistake
Possible mistake
Every possible mistake
Mistakes, mistakes, mistakes..

понеделник, май 26, 2008

Никой не е казал, че ще бъде лесно

Наскоро, покрай баловете, си мислех колко бе весело в ученическите/студентските ми години. Е, разбира се когато имах контролни, класни и сесии хич не мислех така. Особено като студентка, когато по време на сесия за разлика от повечето си колежки отслабвах. Отслабвах, защото учех толкова, че макар и да се обездвижвах, на моменти забравях да ям... И какви ми бяха отговорностите тогава - да си взема изпитите, да се грижа за кучетата и това е. Останалото - пей сърце. Купони, приятели, случвало се е да се прибера да взема един душ и пак да хукна на някъде (е, преди това да разходя кучетата, разбира се). Хубав си беше живота, макар и да нямах някакви ясни цели.

Сега, след години, цели имам, но съм зверски уморена за да ги осъществя. А отговорностите са повече - дом за двама, сърце за двама, родител за двама, да давам обич за двама, да работя... понякога си мечтая да се клонирам. Една Маргарита, която да работи и да мисли само за работата. Втора - да се грижи за дребосъка, трета - да се глези и да се грижи за себе си, четвърта - да учи, пета - да организира финансите, шеста да се прави на въртокъщница. Ето - даже шесторъкия Шива не ми стига, най-малкото защото му трябват и шест глави с които да мисли.

Да, никой не е казал че ще бъде лесно, ама и никой не ми каза, че ще бъде толкова трудно. Трудно, трудно... а едно време - пей сърце, здравей живот. Слушам как абитуриентите крещят и се радват като луди и все едно слушам как войничета крещят "У-ВОЛ-НЕ-НИ-ЕЕЕЕЕЕЕ" и им се чудя на акъла. Аз на моя бал бях тъжна. А когато се сбогувах с учителите и съучениците си плаках, защото годините бяха отминали и всеки от нас тръгвайки по своя път щеше да забрави постепенно за другите... Е, сега чат-пат се чувам с някоя и друга съученичка, но нищо, нищичко не е както преди... Няма го безгрижието, няма я вечната усмивка. (Може пък да съм се преуморила напоследък, знам ли.)

Да, никой не е казал че ще бъде лесно. Ама пък и трудното може да бъде хубаво - като видиш как очичките на малкото човече заблестяват всеки път като се прибереш у дома или когато получиш похвала в работата... Хубаво си е, когато домът ти е такъв, какъвто го искаш и ти е уютно и топло в него. Макар и понякога да ти иде да изчезнеш като прашинка духната от вятъра...

вторник, май 20, 2008

The Who, feat. Eddie Vedder - I'm One

Every year is the same
And I feel it again,
I'm a loser - no chance to win.
Leaves start falling,
Come down is calling,
Loneliness starts sinking in.

But I'm one.
I am one.
And I can see
That this is me,
And I will be,
You'll all see
I'm the one.

Where do you get
Those blue blue jeans?
Faded patched secret so tight.
Where do you get
That war coat so neat?
Your shoes and your shirts
All just right.
But I'm one etc.

I got a Gibson
Without a case
But I can't get that even tanned look on my face.
Ill fitting clothes
I blend in the crowd,
Fingers so clumsy
Voice too loud.

But I'm one.

събота, май 10, 2008

Пролет

Ръце към слънцето протягам,
надявам се да не се опаря.
Запявам му тиха песен нежна
а то лицето ми гали небрежно.

И в тази пролетна наслада
всичко разцъфтява.
По-усмихнати са хората дори
Пролет е -
нека бъдем по-ведри, по-добри.

Нека повече да се обичаме
и да се смеем до сълзи,
повече да се движим, да тичаме
Пролет е и животът кипи!

четвъртък, май 08, 2008

Светло е, когато той е в моята прегръдка.
И когато слънцето през прозорците нахлува.
Носи ми утеха и покой светлината
В дъха му се потапям, в тишината.

И слушам дишането му спокойно и леко,
сгушвам се в завивките топли и меки.
Сърцата ни в едно бият сега.
Страх ме е да не го нараня...

понеделник, май 05, 2008

Bring it on - Nick Cave

This garden that I built for you
That you sit in now and yearn
I will never leave it, dear
I could not bear to return
And find it all untended
With the trees all bended low
This garden is our home, dear
And I got nowhere else to go

So bring it on
Bring it on
Every little tear
Bring it on
Every useless fear
Bring it on
All your shattered dreams
And I'll scatter them into the sea
Into the sea

The geraniums on your window sill
The carnations, dear, and the daffodil
Well, they're ordinary flowers
But they long for the light of your touch
And of your trembling will
Ah, you're trembling still
And I am trembling too
To be perfectly honest I don't know
Quite what else to do

So bring it on
Bring it on
Every neglected dream
Bring it on
Every little scheme
Bring it on
Every little fear
And I'll make them disappear

So bring it on, bring it on
Bring it on
Every little thing
Bring it on
Every tiny fear
Bring it on
Every shattered dream
And I'll scatter them into the sea

четвъртък, май 01, 2008

Обещавам си

Обещавам си да не си проверявам служебната поща през почивните дни. Да се вслушвам повече в сърцето си и да обръщам повече внимание на малкото ми слънце. Ама наистина! Защото е прекрасно да се мотаеш цял ден в парка и по градинки, да се препичаш на слънце и да се смееш като луд на щуротии. Обещавам си да се смея повече, да мисля за тъжни неща по-малко; да обръщам повече внимание на хубавите и позитивните неща, че напоследък бях забравила какво е... До такава степен че ако ме похвалят не го разбирах..Обещавам си да обичам повече, да осъществявам мечтите си повече и да бъда малко по-добра...