До Пало Алто и назад - пътепис на един технописец по неволя

Започвам отзад-напред. Започвам с "технописец по неволя". Станах т.нар. tech writer по случайност. Наеха ме заради способностите ми в изчислителната химия, а после след като завърших проекта, ми предложиха да пиша документацията към софтуера. Съгласих се - реших да се пробвам и то взе, че ми стана много интересно и приятно. Така да се каже - намерих своята професия, която практикувам от 6 години и кусур и много обичам въпреки стреса (ама то кой ли не живее под стрес).

По стечение на обстоятелствата смених фирмата, а после "новата" фирма си смени притежателя и сега съм щастливо обвързана с една от водещите компании във виртуализацията. Е, при нас слава богу не всичко е виртуално. Ако заплатите и отпуските ни бяха такива, кой знае до къде щяхме да я докараме. И в тази виртуална компания изпратиха мен, шефката и една друга колежка на обучение в Пало Алто - меката на Силиконовата долина.

Веселбата започна още със заминаването. Поради буря в Мюнхен излетяхме от София късно и чакахме 4 часа на летището, за да ни прехвърлят към друг полет на сутринта и за да ни настанят в хотел. Е, добре че не спахме на самото летище, все пак, защото аз и това очаквах. Като излязохме от летището в Мюнхен, хванахме такси. За зла беда, таксиметровият шофьор нямаше идея къде отива, въртяхме се в кръг като малоумни, а той през цялото време говореше на "странен немски" по телефона (който се оказа турски) с негов колега и се опитваше да разбере как да се доберем до въпросния хотел. По едно време, след като брояча навъртя около 150 евро, шофьорът го изключи, спряхме на една бензиностанция и въпросният приятел/колега с когото говореше, дойде и кара пред нас за да води. След час и нещо стигнахме заветната дестинация. Вече бе около полунощ местно време и трите грации се настанихме. Една двойна и една единична стая. Двойната - за мен и шефката (приятелка по-нататък, щото "шефка" хем звучи твърде официално, хем тя всъщност ми е повече приятел отколкото шеф). Така решихме с нея - през цялото време вървяхме в комплект. Вечеряхме, а после - по креватите за три часа сън. Повикахме такси доста рано, за да не закъснеем и заради това висяхме цял час на летището. Изморени, недоспали и схванати.Летяхме до Лондон - Хийтроу. За мен това е най-безумното летище на света. Тичахме 50 минути за да се прекачим и накрая бяха изписали "Closed" за нашия полет. Един младеж, проверяващ паспортите като ме видя, ми се ухили и ми каза "Госпожо, поемете дъх, спокойно." Е, как спокойно да му се не знае, като тичах в конски тръс около 50 минути с 10 кг. багаж на гърба си и накрая да видя, че и тоя полет може да изпусна?! Пуснаха ни без проблеми, след като ни събуха и ни разровиха ръчния багаж... Качихме се, най-сетне! И важното е, че пътувахме удобно. Гледахме филми, спахме, четохме говорихме. Майтапехме се с един от стюардите, който реши че с приятелката сме много смешни, защото все си поръчваме едно и също. Вифяхме ледовете от самолета, изглеждаше и страшно и внушително и красиво. След 11 часа полет кацнахме в Сан Франциско, където след щателни проверки си прибрахме половината багаж (всяка пътуваше с по 2 куфара и всяка си получи само 1) и ни посрещна мениджърката.

Следва продължение...