Наскоро, покрай баловете, си мислех колко бе весело в ученическите/студентските ми години. Е, разбира се когато имах контролни, класни и сесии хич не мислех така. Особено като студентка, когато по време на сесия за разлика от повечето си колежки отслабвах. Отслабвах, защото учех толкова, че макар и да се обездвижвах, на моменти забравях да ям... И какви ми бяха отговорностите тогава - да си взема изпитите, да се грижа за кучетата и това е. Останалото - пей сърце. Купони, приятели, случвало се е да се прибера да взема един душ и пак да хукна на някъде (е, преди това да разходя кучетата, разбира се). Хубав си беше живота, макар и да нямах някакви ясни цели.
Сега, след години, цели имам, но съм зверски уморена за да ги осъществя. А отговорностите са повече - дом за двама, сърце за двама, родител за двама, да давам обич за двама, да работя... понякога си мечтая да се клонирам. Една Маргарита, която да работи и да мисли само за работата. Втора - да се грижи за дребосъка, трета - да се глези и да се грижи за себе си, четвърта - да учи, пета - да организира финансите, шеста да се прави на въртокъщница. Ето - даже шесторъкия Шива не ми стига, най-малкото защото му трябват и шест глави с които да мисли.
Да, никой не е казал че ще бъде лесно, ама и никой не ми каза, че ще бъде толкова трудно. Трудно, трудно... а едно време - пей сърце, здравей живот. Слушам как абитуриентите крещят и се радват като луди и все едно слушам как войничета крещят "У-ВОЛ-НЕ-НИ-ЕЕЕЕЕЕЕ" и им се чудя на акъла. Аз на моя бал бях тъжна. А когато се сбогувах с учителите и съучениците си плаках, защото годините бяха отминали и всеки от нас тръгвайки по своя път щеше да забрави постепенно за другите... Е, сега чат-пат се чувам с някоя и друга съученичка, но нищо, нищичко не е както преди... Няма го безгрижието, няма я вечната усмивка. (Може пък да съм се преуморила напоследък, знам ли.)
Да, никой не е казал че ще бъде лесно. Ама пък и трудното може да бъде хубаво - като видиш как очичките на малкото човече заблестяват всеки път като се прибереш у дома или когато получиш похвала в работата... Хубаво си е, когато домът ти е такъв, какъвто го искаш и ти е уютно и топло в него. Макар и понякога да ти иде да изчезнеш като прашинка духната от вятъра...
Публикации
2 коментара:
Мила, ти да не си депресирана? Ха-ха!
На мен също ми беше много, много трудно. Това трудното и тежкото е защото смятаме, че не се справяме добре с нито едно от тези 6-7-8 неща, които трябва да правим. Тогава знаеш ли какво направих? Извадих "трябва" от уравнението. Запитах се - аз защо имам дете, защото трябва ли? Не, защото искам. А защо се грижа за него - защото трябва ли? Не, защото искам, защото удоволствието да пазя и отглеждам Човек, истински, от плът и кръв, е thrilling. Sorry за англицизмите. Така ми идва понякога. Та продължавам: Трябва ли да ходя на работа? Ами да, трябва. А искам ли? Уха! Много дори! Защото ми харесва. Защото се справям. Защото там имам невероятни приятели. И тъй... задаваш си въпроси докато всички "трябва" се превърнат в "искам", "доставя ми удоволствие", "удовлетворява ме". А най-накрая за десерт си задай въпроса: трябва ли да се чувствам уморена? НЕ! Тъй и тъй ги правиш всички и не си се провалила нийде и никой няма да умре ако не си изчистила или сготвила, но усмивката ти ми е нужна. Даваш я без да трябва и без да тежи, надявам се!
Не, разбира се, не съм депресирана. Как пък ще взема да си позволя тоя лукс! Хехе.
Просто съм поизморена и кръгът на нещата, които ми доставят удоволствие сам се стеснява неимоверно. Умората хич и не ми трябва ма я има, то не може все на шест да си ;). Това не значи че няма да се усмихвам, напротив. Ако престана наистина да го правя - тогава ще съм за лекар ;).
Публикуване на коментар