сряда, декември 17, 2008

Тичам

Тичам,
задъхвам се,
а улиците нямат край.
Ден след ден
обърквам се -
в лабиринт съм май.

Ежедневието сиво
ме поглъща
и ме смачква.
Разхвърля дните ми
и разпилявам се
на хиляди парченца.

И все по-рошава,
задъхана,
уморена и сива
ставам аз.
Препускам
напред-назад,
назад-напред.
Почивка няма.

"Спри се!"
Казва сърцето ми.
"Почини си!"
Молят нозете ми.
И спирам,
но ума ми
по същите улици тича
дори и в съня ми.

Сивите сънища в миг ще изгоня.
Mалко цвят ще впримча в тях.
И ще летя в съня си поне.
Нека малко да си отпочинат -
сърце и ум, крака и ръце.

Макар и рошава
(защото така се харесвам),
на лицето си ще сложа грим.
И най-хубавата си усмивка.
И да -
ще тичам пак,
но без да бързам много.

вторник, декември 09, 2008

За лека нощ

Обичам го онова
малко закачливо пламъче
което играе в очите ти.
То все ме пита
коя съм, защо съм
каква съм била,
и защо ли
толкова те обичам.
А отговорът ясен е,
но просто искаш да го чуваш
всеки ден и всеки миг...
Обичам те,
защото
ти си слънцето, което
сгрява и топли моя ден.
Обичам те, защото
зная колко много
означавам аз за теб.
Обичам те, защото
усмивката ти сгрява ме
и носи топлина и свобода.
Защото всяко твое "Обичам те"
е истинско и искрено.
И няма като него
друго на света.
Обичам те,
и когато
сутрин с целувки ме събуждаш
денят по-светъл е и чист.
По-хубав, по-безгрижен,
по-игрив и по-сърдечен.

А сега заспивай слънце мое,
и сънувай нас -
как играем във поле
с чудно зелени детелини
и как се гоним и се смеем
за да се хванем,
преоткрием,
Хвани ме, и не ме пускай!
И няма да те пусна аз.

вторник, декември 02, 2008

Зима

Снегът вали,
в небето
впервам поглед.
Очи затварям
и с лице нагоре
аз стоя.
А снежинките
топят се.
Като сълзи
по страните ми
се стичат.
Следи оставят -
мънички реки,
бразди,
които тичат
надолу
по врата ми.
Ръце разпервам,
и улавям
студена снежинка
със език.
Има вкус
на свежест
и чиста
утринна роса.
И така
с разперени ръце
хвърлям се назад
и миналото,
детството ми
пухкаво и снежно
ме обгръща.
Поглеждам настрани
и виждам го -
детството,
своето.
Завърна се
в лицето на сина ми.

четвъртък, ноември 27, 2008

Любов

Колкото и банално да звучи - преди да го има, не съм си и представяла какво е да обичаш толкова силно. Да те боли, истински да те боли, когато страда. А когато се усмихне и ми каже "Обичам те! Ти си принцеса! Дай да се целунем" да ми стане леко и светло и просто всичко друго да изчезне. Ето го - Принцът! Единственият мъж за когото съм сигурна че в поне близките 5-10 години ще ме обича :).


петък, ноември 21, 2008

Oт Луци, прекрасен поет, без да го знае

Сън

Когато нощем лягам си самотна,
жадувам твоите ръце
Да излекуват болката страхотна,
да изцелят разбитото сърце

Очи затварям тихо в тъмнината
и виждам твоят образ пак
В лицето ти намирам светлината,
разбиваш падналият мрак

Гробовно тих, застинал час...
В съня ми мъркаш страстно,
че мой си ти и твоя аз
и ме обгръщаш властно

Изгарям, жадна съм, треперя!
Целувки търсят моите устни...
Протягам мисъл за да ги намеря...
събуждам се и пак е пусто.

Мъгла

Мъгла обвива ме злокобно,
прониква в моята душа,
студени тръпки ме полазват,
помръква всяка светлинка.

В мъглата тръгвам напосоки -
пристъпвам плахо във нощта.
Вървя сама, безкрайно дълго,
изгубена във тишина.

Домът ти тих е, бездиханен.
Прозорецът е заледен.
Безгрижно спиш - така спокоен,
горещ и тъй далеч от мен.

Докосвам със студени пръсти
вратата ти, която ни дели.
Ще ме поканиш ли на гости?
Самотна съм и толкова боли.

Потрепва вътре нещо в тебе,
забързва твоето сърце.
И сънищата се променят
като кошмари на дете.

И в тях съм горда и красива -
владея твоята душа.
Възбуждам те и ужасявам.
Отпивам жадно от страха.

И пак, отново ти сънуваш.
И виждаш сивата мъгла.
И мракът бавно те поглъща.
Вървим със теб ръка в ръка.

Дали

Дали зведите са самотни,
една от друга тъй далече?
Дали все още те обичам,
или претръпнала съм вече?

Дали небето сиво плаче,
когато тихичко вали?
Дали все още тъй те искам,
дори бекрай да ме боли?

Дали сърдит е океанът,
разпенен, блъскащ във брега?
Дали сълзите ми горещи,
ще могат да стопят леда?

Дали снежинките умират,
щом по теб се полепят?
Дали пък чувствата са вечни
или бавно ще заспят?

Дали дърветата треперят,
голи зимата в студа?
Дали ще си останем двама,
както когато каза "да"?

Въпроси

Как искам да те опозная -
какъв си бил като дете,
какво сънуваш в тихи нощи,
какво докосва твоето сърце?

В джобовете какво ли имаш,
дали страхуваш се от нещо
защо си толкова намръщен
обичаш ли кафето си горещо

В каква ли поза ти заспиваш,
плакал ли си някога от яд?
Как скъса с първото ти гадже?
Какво обичаш за обяд?

Какво желаеш от живота,
защо се криеш ти от мен?
Дали душата ти докосвам,
с какво започва твоят ден?

Как искам да те питам всичко,
да си говорим ден след ден.
И през нощта и още много,
да грабна мислите ти в плен.

Как искам да те опозная,
за да съм с теб, поне така.
Но ти мълчиш - така студено
далечна, ледена мечта.

сряда, ноември 19, 2008

Оптимистично

Обичам те,
обичай ме,
обичаш ме.

Обичам те,
защото
дните ми със смях
изпълваш.
Обичам те,
когато
сълзите ми
изпиваш.
Когато
целуваш ме
и се потапям
в устните ти.
Обичам те,
когато се оглеждам
във очите ти
и виждам
че съм вечно млада
и красива.
Обичам те
когато
се загубя
в ръцете ти.
Обичам те
когато
с дъха ти
дишам.


Обичай ме,
обичаш ме,
защото
нося ти прохлада.
С цвят
изпълвам
дните ти.
Обичаш ме,
защото
детето в теб
събуждам
и го карам да играе.
Обичаш ме,
когато
в целувките ми се удавиш
и в нежността ми се забравиш.
Обичаш ме,
изгаряш
когато те докосна
или закачливо се усмихна.
Когато с мен си
и заедно изпълваме
дните си.

Обичам те,
обичай ме.
Обичаш ме!

петък, ноември 14, 2008

Садистично

Обичай ме -
жестока
господарка
ще ти бъда аз.
Обичай ме -
властна
силна
безразлична.
Обичай ме,
дори когато
те презирам,
унижавам
и не те зачитам.
Обичай ме,
когато късно
у дома ни влизам,
когато
вечно
ме боли глава.
Обичай ме
когато те обиждам,
когато те ругая
и когато
след поредния скандал
навън изляза
и забравя да се върна.
Обичай ме -
жестока,
цинична
двулична.
Обичам те
садистично.

четвъртък, ноември 13, 2008

Мазохистично

Обичам те
такъв, какъвто си -
различен,
садистичен,
прозаичен
циничен,
понякога
двуличен.
Обичам те дори
когато лъжеш,
когато
с чужд парфюм
пропити са
кожата,
лицето ти,
косите
и дрехите.
Обичам,
когато гледаш ме
с ненавист,
когато
след поредния скандал
ме любиш страстно
или грубо.
Обичам те
със всичките ти грехове
с глупавите политически проблясъци
и философствания празни
нищо,
че са ми омразни.
Обичам те
двулично,
цинично,
прозаично.
Обичах те, обичам те, обичах те
мазохистично.

сряда, ноември 12, 2008

КНИГАТА!!!

Написана, опечена, изпържена в тиган. Най-накрая се роди книгата - бебето на моята много изключителна приятелка Ваня.


За повече информация: клик тук.

вторник, ноември 11, 2008

The Crunch

too much too little

too fat
too thin
or nobody.

laughter or
tears

haters
lovers

strangers with faces like
the backs of
thumb tacks

armies running through
streets of blood
waving winebottles
bayoneting and fucking
virgins.

an old guy in a cheap room
with a photograph of M. Monroe.

there is a loneliness in this world so great
that you can see it in the slow movement of
the hands of a clock

people so tired
mutilated
either by love or no love.

people just are not good to each other
one on one.

the rich are not good to the rich
the poor are not good to the poor.

we are afraid.

our educational system tells us
that we can all be
big-ass winners

it hasn't told us
about the gutters
or the suicides.

or the terror of one person
aching in one place
alone

untouched
unspoken to

watering a plant.

people are not good to each other.
people are not good to each other.
people are not good to each other.

I suppose they never will be.
I don't ask them to be.

but sometimes I think about
it.

the beads will swing
the clouds will cloud
and the killer will behead the child
like taking a bite out of an ice cream cone.

too much
too little

too fat
too thin
or nobody

more haters than lovers.

people are not good to each other.
perhaps if they were
our deaths would not be so sad.

meanwhile I look at young girls
stems
flowers of chance.

there must be a way.

surely there must be a way that we have not yet
though of.

who put this brain inside of me?

it cries
it demands
it says that there is a chance.

it will not say
"no."

Charles Bukowski

петък, ноември 07, 2008

В нощ тъмна и свята
луната
сребърни коси разплита
в паяжината си ни оплита.

Вятърът песен запява
в която листата
вихърно и лудешки
танц подхващат.

Скитник броди
лъч търси
да прогони самотата
и лунна нишка намира.
В танца лудешки листата
при мен го отвеждат
за да се удавим заедно
във самотата.

неделя, ноември 02, 2008

Вълшебства в гората

Една сутрин слънцето топло надникна през прозореца в стаята на Ян и нежно погали бузите му. Сякаш тихичко му каза: „Събуди се, малко ангелче, навън те чакат много приключения!”. Ян скокна от леглото, изми се и изтича навън. Утрото беше наистина прекрасно – птичките цвърчаха весело и сякаш танцуваха около гнездата си, катеричките подскачаха по клоните и се гонеха. Наистина щеше да бъде един вълнуващ ден. Малкото момченце се поогледа дяволито и хукна по една непозната пътечка. Тичаше, гонеше пеперудите, заглеждаше се по стъпките на животинките в мократа пръст, галеше напъпилите цветове на храстите по пътя си. Изведнъж стигна до една огромна поляна. В центъра й в кръгове бяха нацъфтели причудливи разноцветни цветя, които той за пръв път виждаше. Всеки кръг беше в различен цвят, а в средата имаше огромен храст. Около цветята се чуваше странно жужене, нещо като песен, но не точно. В момента, в който Ян стъпи на поляната и започна да приближава цветята жуженето секна. Момчето се наведе към едно цвете и започна да го оглежда – цветовете му приличаха на големи нежни камбанки. Приближи се още повече за да помирише едно от тях и изведнъж „Боц!” нещо го бодна по носа. Ян се отдръпна назад, разтърка нослето си и пак се наведе към цветето и „Хоп!” отново нещо го убоде. От цвета се чу хихикане, което прерасна в звънък смях и от него излетя като стрела малко човече с крилца. „Елф, това със сигурност е елф!” помисли си вцепенения Ян. Малкото същество кръжеше около него и все така се смееше. Сякаш цялото светеше – личицето му бе с прозрачно бяла кожа, имаше чипо розово носле и наситено сини очи, а цветовете на дрешките му преливаха във всички цветове на дъгата и блещукаха на слънцето. Ян запримигва и плахо попита човечето:

- Ти ли ме убоде по нослето? Иии, бързо ми кажи – ти елф ли си?

Човечето през смях отговори:

- Да, елф съм и аз те боцнах по нослето! Цели два пъти, цели два пъти! А ти кой си, любопитко такъв? Какво търсиш тук, по тези места?

- Аз съм Ян и съм внук на пазителя на гората и просто се разхождам.

- Ооо, ясно! Познавам дядо ти, той ни е приятел, голям приятел. Смел при това! Добър! Кралицата ни е добра негова приятелка!

- Ама... вие много ли сте, та чак кралица да си имате?

- Много сме, безчет – колкото и цветовете на нашата поляна. Това са нашите къщи, малък глупчо!

Елфчето не спираше да се смее докато говореше и се въртеше около Ян. Изведнъж то извади малък рог от пояса си и го наду – чу се тъничък писък. От другите цветове на полянката наизлязоха рояци елфи и Ян съвсем се вцепени. Все едно бе попаднал в огромен пчелен кошер. Сега той си даде сметка, че жуженето, което бе чул всъщност е бил смеха на малките същества. Те непрекъснато се смееха. Елфите бързо-бързо го наобиколиха, шушукаха си нещо и го поведоха към големия храст в средата на поляната. Елфчето, с което Ян говори, влезе в едно от цветчетата и след това от цветовете на храста се извиха тънки струйки дим, които постепено се превърнаха в красива сияеща женска фигура. Смехът на малките създания секна и те се строиха в редици във въздуха и се поклониха. Ян не помръдна, докато едно от елфчетата не го мушна с тъничката си като игла сабя по рамото и той тогава се усети, че трябва да се поклони. Кралицата даде знак и всички се изправиха. Тогава тя каза:

- Здравей, мило момче! Какво търсиш тук, или чиста случайност те доведе?

Това бе най-топлия глас който Ян някога бе чувал и той спокойно отговори:

- Аз просто се разхождах из гората, скъпа Кралицо на Елфите! Така попаднах на Вашата прекрасна поляна.

- Разбирам, а ще бъдеш ли така добър да ни помогнеш? Явно съдбата не случайно те е пратила при нас точно когато имаме нужда от помощ.

- Разбира се, ще помогна с удоволствие, стига да е по силите ми.

- Добре тогава! – отвърна властно кралицата. – Иди и намери ледения дракон, който спи в една пещера планината и го накарай да престане да заледява върховете й целогодишно. Нека през лятото там е топло, за да може реките да се изпълват с вода и да има достатъчно за всички.

Ян се уплаши – да карат него – малкото момче да търси леден дракон?!?! Огромен и страшен при това щом заледява цяла планина така, че ледовете и снеговете да не могат да се стопят. Но вече бе обещал и се поклони:

- Добре Кралице, ще направя всичко по силите си. Моля те, дай ми провизии и ако, ако нещо се случи с мен – очите на Ян се изпълниха със сълзи – обещай да се грижиш за баба и дядо.

Кралицата даде своята дума на Ян, напълни му раница с храна, даде му от вълшебната елфическа вода, която те прави силен и бодър. За да се пази от ледения дъх на дракона сложи на гърдите му златен амулет с формата на огнен дракон, който едва докоснал кожата на Ян го стопли и му вдъхна увереност. И така малкото момче потегли на път...

Следва продължение.

петък, октомври 31, 2008

Музикално

Едно любимо парче на Елтън Джон:


И още едно парче - още по-любимо - на Pink Floyd - Uh... Wot's the deal изпълнено на живо от David Gilmour:

Heaven sent the promised land
Looks alright from where I stand
Cause I'm the man on the outside looking in
Waiting on the first step
Show me where the key is kept
Point me down the right line because it's time
To let me in from the cold
Turn my lead into gold
Cause there's chill wind blowing in my soul
And I think I'm growing old

Flash the readies
Wot's...uh the deal?
Got to make it to the next meal
Try to keep up with the turning of the wheel.
Mile after mile
Stone after stone
You turn to speak but you're alone
Million miles from home you're on your own.
So let me in from the cold
Turn my lead into gold
Cause there's chill wind blowing in my soul
And I think I'm growing old

Fire bright by candlelight
And her by my side
And if she prefers we will never stir again
Someone sent the promised land
And I grabbed it with both hands
Now I'm the man on the inside looking out
Hear me shout "Come on in,
What's the news, where you been?"
Cause there's no wind left in my soul
And I've grown old.

вторник, октомври 28, 2008

Блян

Разтърси ме
и преобърна
целият ми свят.
Да ме прегърнеш
в ръцете ти да бъда
вечно искам аз.

В очите ти
оглеждам се -
красива съм,
и непокорна,
усмихната и дива
виждам се във тях.

Усмихваш се,
когато ме съзреш
а виждаш ме навсякъде.
В есенните капки дъжд,
снежинките
и пролетните цветове,
в дъха на лятото
съм аз.

Така - усмихнат
и щастлив
вървиш към мен
с протегнати ръце.
Готов си да ме уловиш
бъди със мен
за миг поне.

Създай ме,
преоткривай ме,
а после ме пази.
Като малко и нежно
стъклено цвете.
Шедьовър изтъкан
от най-съкровените ти мечти
За теб и с теб ще бъда,
ако можеш да ме задържиш.

Томас Йънг

На 04 Април 2004г. Томас Йънг е прострелян и парализиран в Ирак (седмица след като заминава там) и когато се прибира у дома става антивоенен активист който открито заявява яростта си срещу политиката на Буш.

"Тялото на войната" е филм, посветен на него и е режисиран от Phil Donahue and Ellen Spiro. Филмът разказва за тежкия живот на Томас в Канзас Сити, и процесът който води до законодателното решение за нападение на Ирак през 2002. Показани са речи на сенатори, размахващи картончета с положителен вот за войната преплетени с епизоди за Томас и това как той се справя с дълбоките физически и емоционални последици от травмата си.

Когато за пръв път филмът е прожектиран в Лос Анджелис, ветеранът от войната във Виетнам, чийто живот е в основата на филма "Роден на 4-ти юли" се изправя пред тълпата и казва: "Мартин Лутер Кинг каза, че идва време, когато тишината става предателство. Дойде време, когато тишината е предателство... Няма да мълчим повече в тази държава. Заради герои като Томас Йънг. Томас Йънг е герой. Дайте му своята подкрепа, дайте му своята любов. Дайте му любов и подкрепете всеки млад човек, който се прибира от тази война. Покрепяме войските си, но си ги искаме у дома. Борете се за мир. Томас Йънг е мой герой."

Малко за Томас Йънг от Томас Йънг:



неделя, октомври 19, 2008

Мам

с малката къдрава шушулка:


И новата ми хризантема, дано да оцелее, защото е много хубавка и весела.

четвъртък, октомври 16, 2008

Приспивна Песничка

Там в тилилейската, там във злодейската
гъсто гъстейска гора
страннно чудовище има леговище
скрито в една пещера.

Стъпва със лапища... Спъва се в трапища.
В трънища и във бодли.
Скъса си вече всички чорапища.
Левият крак го боли.

То е страхотнище! Но е самотнище...
Тъй си живее без шум.
Хем е чудовище, хем е тъжовище,
дето си плаче на ум.

Туй Торбаланище спи под юрганище -
сто килограма листа.
Носи си гащерки. Храни се с мащерки...
С никакви други неща.

Нито е лошаво, нито е рошаво
Даже е с хлътнал корем.
Даже очищата, даже ушищата
са му човешки съвсем.

Само че, само че... Някакво камъче
счупи му предния зъб -
както си хрускаше, както закускаше -
и си умира от скръб.

То е суетище... И е поетище.
Дращи скалата със нож.
Киха и пише си стихчета- кихчета -
хремаво в дългата нощ.

Свърши си всичките хапчета- лапчета
Мъчи го грипът свиреп.
В девет куплетчета - сто епитетчета:
всичките те са за теб.

Ах, туй чудовище пази съкровище...
Някой ще каже: дрън-дрън.
Скривай сълзичките, стискай очичките,
за да го видиш на сън.

Недялко Йорданов

вторник, октомври 14, 2008

Милена - Истина

Първо две думи за Милена и защо я обичам... Аз имам сестра, която е със седем години по-голяма от мен. Повлияна от нея на 9-10 години вече слушах Депеш Мод, Милена (тогава вече беше с Ревю), Нова Генерация, Communards, Cure и пр. Тогава беше бумът на New Wave у нас. Помня че сестра ми носеше от онези смешни черни къси панталони над глезена, които чат-пат и аз подносвах, учеше ме да танцувам Wave и аз тайничко си мечтаех като порасна да мога да ходя с нея на стадион Юнак, за да танцувам там, да ходя на Кравай... Да имам къса коса, която да тупирам и да се гримирам силно.

Знаех текстовете на българските групи наизуст, обожавах "Ха-ха!", "Директор на водопад", "Ала-Бала" и макар и тогава да не разбирах добре съдържанието на бунтарските песни на Милена, те ме караха да танцувам и да се чувствам специална и различна...



Някой ми открадна сърцето ти,
което плачеше нощем на сън
увяхна нещо вътре в тебе,
не поглеждаш дори на вън.
Ще оставиш ли това,
за което си мечтал
и с години си се борил
път, по който си вървял?

А-а Някой ден сърцето
ще поиска това,
което ти си му отнемал,
без дори да си разбрал.
О-о Някой ден сърцето
ще те съди за това,
затова че много си го лъгал

Никога не казвай да,
когато чувствата ги няма в теб
когато ровиш свойта съмота
пак се луташ за кой ли път
уморен от своя бяг
продължаваш се на там
вътре някъде дълбоко в тебе.
И винаги остваш сам.

понеделник, октомври 13, 2008


Търся слънцето с очи,
ръце протягам -
да ги стопли.
Сълзите ми да изсуши,
с топлата си ласка
да ме погали леко.
Нищо че е есен
и че не е тъй горещо...

събота, октомври 11, 2008

Игра

Прекрасен е шумът, който издават сухите листа, когато вървиш по тях. Прекрасна е и мекотата на килима от паднали листа, който както се оказва е и чудесно забавление за малчуганите.


вторник, септември 30, 2008

Есен

Септември си заминава и с дечко официално вкарахме есента и в дома си...



Lake of Tears - So Fell Autumn Rain

сряда, септември 24, 2008

До Пало Алто и назад, пътепис на един технописец по неволя - Белите

Продължението

Счита се, че да си "смотан" е лошо - негативна черта. Аз и приятелката ми (тя е грацията до мен на снимката по-долу) често твърдим обаче, че сме смотани. За това най-вече обвиняваме зодията си и смятаме, че нашата смотаност е много забавна. Поне е нещо, което ни кара да се смеем до сълзи, докато ни заболят коремите.

Смотаността ни причинява и главоболия - не е приятно непрекъснато да се спъваш, да разливаш (по-скоро оливаш) и да попадаш в неудобни ситуации. Добре че сме с чувство за хумор и приемаме всички тези неща с усмивка.


Смотаността ни води до много интересни неща. Запушване на мивки например. Две на брой. Едната - тя, а другата - аз. Първата запушихме в офиса, в който ни бе обучението. Със супа. Мислехме, че мивката е с диспенсер и изляхме една супа с нудълс. То хубаво, ама диспенсер нямаше и гребахме първоначално с лъжица, а после директно с ръце (гнус, а?!). Бас ловя че нито тя, нито аз ще ядем такава супа някога... Другата мивка задръстих аз, защото не знаех, че ако не пускаш вода докато мелиш, бушончето прегрява и се изключва. Слава Богу един приятел дойде, та оправи нещата...

Както писах вече, приятелката ми бе нашата горда шофьорка, има я даже на снимка пред великото ни "бийтълче".

В началото нямахме GPS и заради липсата на такова умно устройство за малко да се загубим веднъж. Не си взехме завоя навреме и поехме по някаква улица, която (както се оказа в последствие) щеше да ни отведе до магистралата. Боже опази! Там щяха да ни сметат като нищо, тъй като ние все пак като в костенурка, наистина се движехме доста бавно. Поне за американските стандарти. Наложи се тогава, да висим като паяци на едно кръстовище сума време и да дебнем, докато видим, че няма никакви коли и направим нелегален обратен завой.

То за жалост и след като взехме GPS-a пак имахме разни произшествия. Но важното е, че бяха дребни и не пострадахме и добре се посмяхме.

Най-смешното с тази кола беше, че нито една от трите ни нямаше идея как се отключва багажника, как се светват фаровете. Та като истински технописци взехме, че уважихме труда на колегата писал Manual-а и чинно си четохме за да можем да се оправим в крайна сметка с това чудо на технологиите.

Като заговорих за фарове... Една от "великите" ни случки бе да се приберем до хотела сами без Ада и с приятелката ми щастливо да плеснем с ръце, да кажем "Ах, този път нямаше никакви произшествия, дойдохме си нормално!" и в следващия миг да си дадем сметка че сме карали без фарове. Голяма излагация! После включвахме фаровете, но (ех това но!) докато не прочетем книжлето карахме на дълги и отсреща ни святкаха ли святкаха... Кой знае колко ругатни сме отнесли!

Най-смешното ни преживяване с колата все още ме кара да цвиля от смях като се сетя за него. Една сутрин се върнах да си взема паспорта и през това време приятелката пали колата за да потеглим. Връщайки се, подтичвайки обратно, виждам как колата е запалена, но нещо не е наред - клати се нагоре надолу и приятелката ми извършва някакви странни движения, които очевидно причиняват люшкането на колата. Викам си "Бре, какво става?!". Като се приближих, тя нещастно ми каза: "Ите, не мога да освободя ръчната." Продължи да дърпа нагоре-надолу лоста, все по-силно и по-силно, хвана го с две ръце, вкопчи се в лоста на ръчната като Баба Илийца в кола, и вече влизайки в колата, чух едно "ХРАС!". А приятелката ми застинала ужасено и в потрес държи ръчната спирачка и я гледа като вцепенена. Гледката беше умопомрачаваща. Представих си как отиваме в "Авис", връчваме им това нещо (очевидно не бе ръчната, ами маншона й) и казваме мило, примигвайки на парцали "Извинете, но само това остана от колата. Довиждане!". Такъв смях ме напуши, че излязох на паркинга хилейки се като луда, превита на две и после имах мускулна треска. В крайна сметка все пак се оправихме с ръчната, а приятелката ми после все гледаше да паркира така, че да не се налага да я ползва.

Следва продължение...

събота, септември 20, 2008

Хризантеми

Цветът на хризантемите
внася радост
в тъжните и мрачни дни.
Дъжновни облаци надвисват
и от небето ронят се сълзи.
Една след друга - локви правят,
за да потече река
по асфалта, тротоарите
схлупен, мокър и тъжен е града.
Забързани с чадърите вървим,
гоним таксита, рейсове, трамваи.
Или в колите си затворени на сухо
разгорещено против задръстването все роптаем.

Букет от хризантеми днес си купих.
Жълти като слънцето горещо
С оранжево по края на листенцата
за да ми напомнят за лятото и още нещо...

вторник, септември 16, 2008

Сексът и Пепеляшка

Почти всяка жена мечтае до известна степен да е като Пепеляшка. Или поне тайничко се размеква като чете приказката. А дори и сега докато чете тези думи някоя от вас да си казва "Глупости! Това са отживелици, не съществуват принцове, камо ли пък на бял кон!", аз съм сигурна че поне като мъничка почти всяка от нас е мечтаела за това, да се влюби в най-идеалния за нея мъж, да бъде булка и да има прекрасно семейство с 1-2-3 или n на брой деца.

Сега е модерно да не се жениш. Добре де, няма да го наричаме "мода". Просто времената са различни и хората масово живеят заедно на т.нар. семейни начала. Което е същото като да си женен, само че просто не си подписвал. Тя - любовта - онази идеалната, дето си е наша и ни заслепява, си я има и без подписа. Но все пак, приказките са трудно осъществими в реалния живот. Винаги ще има какво да куца... а когато куцането стане твърде осезаемо, до степен че да води до инвалидна количка, нещата се скапват и се сгромолясват с гръм и трясък.

Аз съм модерна жена (уж). Исках обаче да имам дете. Толкова го исках, че взех че се омъжих. Родих си едно слънце, което да огрява дните ми и да ги изпълва с отговорности, бели, обяснения, веселие, сълзи, прегръдки и целувки, цупения и какво ли още не. И се разведох. Разведох се, защото нещата куцаха. Куцаха е меко казано обаче. Отношенията ни в един момент се превърнаха в отвратително мъчение. Поне за мен. Не искам да разказвам за кавгите и простотиите, защото те са основна съставка на семейния живот в неговия класически балкански вариант. Но да си призная честно - стигнахме почти до интензивното, в секса... Сексът стана егати и скуката. Толкова скучен, че да ти се отще да се хабиш да го правиш изобщо. Двете минути, в които трябваше да свърша аз, ми се струваха ад. Щото после ми се искаше още, ама като няма с кого и тичах да взимам леден душ за да си охладя страстите или да се дооправя сама в хола.

Да му се не види! То все едно някой да ти предложи парче апетитна торта, да я размаха под носа ти, за да ти потекат лигите и после да я скрие от теб. Или както казва Саманта от "Сексът и градът", изправена между двама пикаещи гейове: "Аз съм като диабетик в сладкарски магазин!".

Да си на сухо е зле, ама още по-зле е когато знаеш, че те чака едно и също, сценарият е вече написан и няма и никога няма да има елемент на изненада. Да стигнеш до там, че да започнеш да се заиграваш с еротично бельо, да включиш храна (шоколад, сметана и каквото ти хрумне) в играта, да направиш чудеса от храброст, напрягайки всяка мозъчна клетка, мъчейки се да разнообразиш и освежиш сексуалния си живот и да няма никакъв нормален отклик отсреща... Все едно си с дърво (а казват че жениете били дървета, хм!). Сценарият... погалваме се - първо аз него, после той мен, после двамата един друг, след това муш-муш и край! Направо си е унизително бе! Как не получих инфаркт не знам! Не мога така! То бива бива, ама като няма инициатива от другия, по-добре да си правиш секс сам. Поне няма да е все едно и също и фантазията се вихри, вихри на воля. Щото тя моята фантазия - развинтена. Там какви чудеса се вихрят не искам да разправям, че ще го обърна на еротичен разказ, пък не това е целта.

След развода си дадох сметка, че свободата, онази - сексуалната е много хубаво нещо. Можеш да правиш секс с когото си поискаш, да си посягаш сама, когато си поискаш. Да си купиш няколко играчки без "милото" да получи комплекс я от размера, я от издръжливостта им. Ако имаш достатъчно пари и жиголо можеш да си наемеш. Хем ще прави каквото искаш, защото си го поръчваш, хем няма след това да ти мърмори за нещо или да захърка до теб като приключите. Можеш да си имаш sex buddy, ако пожелаеш. Или пък да се влюбваш безопасно... защото няма да има брак, който да застрашиш. И ако сексът нещо не те кефи, винаги можеш да си тръгнеш и да си изядеш шоколада и сметаната сама...

четвъртък, септември 11, 2008

Не мога да се сдържа...

Още поезия от Низар Кабани. С огромни благодарности към Яна:

Your body is my map

raise me more love… raise me
my prettiest fits of madness
O’ dagger’s journey… in my flesh
and knife’s plunge…
sink me further my lady…
the sea calls me
add to me more death …
perhaps as death slays me… I’m revived
your body is my map…
the world's map no longer concerns me…
I am the oldest capital of sadness…
and my wound a Pharaonic engraving
my pain…. extends like an oil patch
from Beirut… to China…
my pain… a caravan…dispatched
by the Caliphs of "A’Chaam"… to China…
in the seventh century of the "Birth"…
and lost in a dragon’s mouth…
bird of my heart… "naysani"
O’ sand of the sea, and forests of olives
O’ taste of snow, and taste of fire…
my heathen flavor, and insight
I feel scared of the unknown… shelter me
I feel scared of the darkness… embrace me
I feel cold… cover me up
tell me children stories…
rest beside me…
Chant to me…
since from the start of creation
I’ve been searching for a homeland to my forehead…
for a woman’s hair…
that writes me on the walls… then erases me…
for a woman’s love… to take me
to the borders of the sun… and throws me…
from a woman’s lip… as she makes me
like dust of powdered gold…
shine of my life. my fan
my lantern. declaration of my orchards
stretch me a bridge with the scent of oranges…
and place me like an ivory comb…
in the darkness of your hair… then forget me
I am a drop of water… ambivalent
remaining in the notebook of October
your love crushes me…
like a mad horse from the Caucasus throwing me under its hoofs…
and gargles with the water of my eyes…
add to me more fury… add to me
O’ prettiest fits of my madness
for your sake I set free my women
and effaced my birth certificate
and cut all my arteries…

The Epic of Sadness

Your love taught me to grieve
and I have been in need, for centuries
a woman to make me grieve
for a woman, to cry upon her arms
like a sparrow
for a woman to gather my pieces
like shards of broken crystal

Your love has taught me, my lady, the worst habits
it has taught me to read my coffee cups
thousands of times a night
to experiment with alchemy,
to visit fortune tellers

It has taught me to leave my house
to comb the sidewalks
and search your face in raindrops
and in car lights
and to peruse your clothes
in the clothes of unknowns
and to search for your image
even…..even…..
even in the posters of advertisements
your love has taught me
to wander around, for hours
searching for a gypsies hair
that all gypsies women will envy
searching for a face, for a voice
which is all the faces and all the voices…

Your love entered me…my lady
into the cities of sadness
and I before you, never entered
the cities of sadness
I did not know…
that tears are the person
that a person without sadness
is only a shadow of a person…

Your love taught me
to behave like a boy
to draw your face with chalk
upon the wall
upon the sails of fishermen's boats
on the Church bells, on the crucifixes,
your love taught me, how love,
changes the map of time…
Your love taught me, that when I love
the earth stops revolving,
Your love taught me things
that were never accounted for
So I read children's fairytales
I entered the castles of Jennies
and I dreamt that she would marry me
the Sultan's daughter
those eyes..
clearer than the water of a lagoon
those lips…
more desirable than the flower of pomegranates
and I dreamt that I would kidnap her like a knight
and I dreamt that I would give
her necklaces of pearl and coral
Your love taught me, my lady,
what is insanity
it taught me…how life may pass
without the Sultan's daughter arriving

Your love taught me
How to love you in all things
in a bare winter tree,
in dry yellow leaves
in the rain, in a tempest,
in the smallest cafe, we drank in,
in the evenings…our black coffee

Your love taught me…to seek refuge
to seek refuge in hotels without names
in churches without names…
in cafes without names…

Your love taught me…how the night
swells the sadness of strangers
It taught me…how to see Beirut
as a woman…a tyrant of temptation
as a woman, wearing every evening
the most beautiful clothing she possesses
and sprinkling upon her breasts perfume
for the fisherman, and the princes
Your love taught me how to cry without crying
It taught me how sadness sleeps
Like a boy with his feet cut off
in the streets of the Rouche and the Hamra

Your love taught me to grieve
and I have been needing, for centuries
a woman to make me grieve
for a woman, to cry upon her arms
like a sparrow
for a woman to gather my pieces
like shards of broken crystal


Words

He lets me listen, when he moves me,
Words are not like other words
He takes me, from under my arms
He plants me, in a distant cloud
And the black rain in my eyes
Falls in torrents, torrents
He carries me with him, he carries me
To an evening of perfumed balconies


And I am like a child in his hands
Like a feather carried by the wind
He carries for me seven moons in his hands
and a bundle of songs
He gives me sun, he gives me summer
and flocks of swallows
He tells me that I am his treasure
And that I am equal to thousands of stars
And that I am treasure, and that I am
more beautiful than he has seen of paintings
He tells me things that make me dizzy
that make me forget the dance and the steps


Words…which overturn my history
which make me a woman…in seconds
He builds castles of fantasies
which I live in…for seconds…
And I return…I return to my table
Nothing with me…
Nothing with me…except words

вторник, септември 09, 2008

Nizar Qabbani

Източник http://oldpoetry.com

When I love

When I love
I feel that I am the king of time
I possess the earth and everything on it
and ride into the sun upon my horse.

When I love
I become liquid light
invisible to the eye
and the poems in my notebooks
become fields of mimosa and poppy.

When I love
the water gushes from my fingers
grass grows on my tongue
when I love
I become time outside all time.

When I love a woman
all the trees
run barefoot toward me…


When I love You

When I love you
A new language springs up,
New cities, new countries discovered.
The hours breathe like puppies,
Wheat grows between the pages of books,
Birds fly from your eyes with tiding of honey,
Caravans ride from your breasts carrying Indian herbs,
The mangoes fall all around, the forests catch fire
And Nubian drums beat.

When I love you your breasts shake off their shame,
Turn into lightning and thunder, a sword, a sandy storm.
When I love you the Arab cities leap up and demonstrate
Against the ages of repression
And the ages
Of revenge against the laws of the tribe.
And I, when I love you,
March against ugliness,
Against the kings of salt,
Against the institutionalization of the desert.
And I shall continue to love you until the world flood arrives;
I shall continue to love you until the world flood arrives.

I conquer the world with words

I conquer the world with words,
conquer the mother tongue,
verbs, nouns, syntax.
I sweep away the beginning of things
and with a new language
that has the music of water the message of fire
I light the coming age
and stop time in your eyes
and wipe away the line
that separates
time from this single moment.

Letter from Under Sea

If you are my friend...
Help me...to leave you
Or if you are my lover...
Help me...so I can be healed of you...
If I knew....
that the ocean is very deep...I would not have swam...
If I knew...how I would end,
I would not have began

I desire you...so teach me not to desire
teach me...
how to cut the roots of your love from the depths
teach me...
how tears may die in the eyes
and love may commit suicide

If you are prophet,
Cleanse me from this spell
Deliver me from this atheism...
Your love is like atheism...so purify me from this atheism

If you are strong...
Rescue me from this ocean
For I don't know how to swim
The blue waves...in your eyes
drag me...to the depths
blue...
blue...
nothing but the color blue
and I have no experience
in love...and no boat...

If I am dear to you
then take my hand
For I am filled with desire...from my
head to my feet

I am breathing under water!
I am drowning...
drowning...
drowning...

понеделник, септември 08, 2008

До Пало Алто и назад - пътепис на един технописец по неволя - Ada

(една мъдра мисъл на колата на наш колега)
Продължението...

С Ada имахме среща на паркинга. Щеше да ни вземе, да ни разходи и да ни върне - да си вземем колата и да дойде с нас до хотела. На паркинга видях една засмяна пълничка жена с бяла коса. Само си повтарях наум "Дано е различна, дано е различна от това което видях до сега!" и познах! Ура! Толкова различна беше, толкова искрена, че с нея приказката си вървеше неусетно. Метна ни в колата и отпрашихме. И така - всеки ден. Води ни на най-различни места, изтърпя ме докато си избера маратонки, докато купим подаръци за децата. Защото хич не е лесно да пазаруваш с две луди жени. Две казвам, защото колежката не е чак толкова ненормална :)). Ние през цялото време се хилим, зяпаме, чудим се какво да си вземем, а решим ли да пробваме дрехи става още по-забавно.


Показа ни Сан Матео и ни заведе в магазин за прежди, където хората си седят и си плетат и се учат. Изтърпя ни в книжарницата, в която аз и приятелката се загубихме (буквално). Както и преди споменах - луд е този, който е нетърпелив по природа или не разбира манията ни, и отива в книжарница с нас. Поговорихме си там с един луд книжар, който ни поздрави на руски, смееше се и ни обясняваше колко е вуду, показваше ни пръстените си. Аз го питах къде са книгите за музиканти, имат ли нещо за Морисън или Хендрикс. Човекът услужливо ме заведе до подразделението за книги на музикална тематика и ме остави. Остави ме да седя и да се мъча да избера... накрая купих и двете книги, които харесах. Иначе щях да стоя и да се чудя докато ме измъкнат насила!

През това време Ada си плетеше и се забавляваше. Купонът с нея бе невъобразим. Караше ни да се смеем толкова много, да забравим за всичко и да се чувстваме като у дома си. Една вечер даже остана при мен и приятелката ми до 2 часа през нощта. А пътят до дома й никак не беше малко - поне час по магистралата... Много голяма забава падаше с нея. Когато й казахме че през уикенда една дама от екипа иска да ни води в Напа, тя възкликна: "Как, аз съм ревнива! Ще ви заведа в Сан Франциско!". И отидохме с нея разбира се, как иначе! Но за Сан Франциско и подвизите ни там - друг път. Истина е, обаче, че част от сърцето ми ще остане в този град, в квартала на хипитата.

Ada ни показа и разказа толкова много. Видяхме живота й, радостите и мъките й. Почувствах я приятел - истински, такъв, който няма да те излъже. И най-хубавото беше, че се забавлява искрено с нас на глупостите, които правехме. А те не бяха една-две. Но и за тях по-нататък ще разкажа...

четвъртък, септември 04, 2008

Ден

Търкулна се
денят ми
като стъклено топче за игра.
Бяга надолу по паважа -
не мога,
а и май не искам
да го спра.
Дано,
поне да се забави,
че напоследък много дни
изпускам сякаш.
Пропускам
на слънцето да се усмихна.
Да смигна весело
на вятъра -
с косите ми се заиграл.
Някое цвете да погаля
"Обичам те."
тихо да прошепна.

Търкаля се надолу
надолу по паважа.
След него тичам
с протегнати ръце.
Изплъзва се отново
не мога да го стигна
но "Обичам те" на някой казах днес поне!

понеделник, септември 01, 2008

Случайно попаднах на това стихотворение и...

не се сдържах :).

За теб е тази странна песен

Марияна Кондова (мари ко)

На ИТА
/една нова планета/

Ти знаеш ли, че си красива,
когато плачеш и боли...
А мъката безумна си отива
със тез набъбнали сълзи...

Ти знаеш ли, че си прекрасна,
когато смееш се със глас
или пък звучно, гърлогласно
насреща смея се и аз...

Не ще те оценят, но нищо -
не би могла да се харесаш,
там, дето и едно огнище
трудно ще разпалят ветровете.

Там, дето пламнала жарава
не се туши със голи пръсти!
О, боже те не разсъждават,
прости им туй, което вършат!

Rammstein - Tier/ Live aus Berlin

Жестоко и разбиващо парче "Звяр"



Какво прави мъжа
различен от звяр?!
Какво го кара да стане звяр?!
Какво?!

Ще иде при дъщеря си толкова късно,
Малка е тя - сладко изкушение.
И все едно е куче -
Ще посегне на своята кръв и плът.

Какво правиш?
Как се чувстваш?
Какво си?
Ти си просто звяр!

Какво кара жената,
какво прави жената
че да не може да различи човек от звяр?

Потапя перо в кръвта му
И пише много свои редове
Безжизнено писмо от детството й
Когато баща й спеше до нея...

неделя, август 31, 2008

A казват че от любов не се умира
и че времето лекува всички рани.
Защо тогава след толкова любови
сякаш сърце не ми остана.

Аз търся го сред нощната прохлада
в дъха на морски бриз го викам.
Със вятъра вика ми стихва
и с утрото тук пак той долита.

Дали отново ще намеря сили
както преди да обичам.
Или онези предишните -
всяка капка сила са изпили...
Не знам, не искам да се лутам,
но не искам и да се заричам...

сряда, август 27, 2008

До Пало Алто и назад - пътепис на един технописец по неволя - появата на Ada

Продължението...

Да си под влияние на т.нар. jet lag заради часовата разлика (10 часа в нашия случай) е супер ужасяващо за нежни души като нас! Не стига че заспиваш късно, ами и в 4 сутринта се облещваш с ЕЕЕЕЕЙ такива огромни очи и не можеш да заспиш повече. Обадихме се на децата и майките ни по скайп да се чуем, след което ни взе мениджърката и отидохме в офиса, където са технописците.

Запознахме се с целия екип от около 50 човека. Добре, че по-голяма част от тях ги бях виждала на снимки - на останалите забравих имената. Дадоха ни стая, помотахме се, пихме кафета. Аз имах чувството, че мозъкът ми е изтръпнал и на моменти приказвам не глупости, ами... чисти простотии. Срещнахме се с хората, от нашите си екипи и проекти и аз даже присъствах на една работна среща, после имах още една. Бедният ми ум само повтарше: "Боже, къде попаднах! Само работа, работа, работа! А аз съм толкова уморена! Искам да спя, и без това в нещастната ми глава не влиза нищо и се стресирам от всичко, дори от тоалетните!" Като заговорих за тоалетни - те там са едни - чисти спретнати картонени кабинки (недай боже да си шумен или... още по-лошо - миризлив), тоалетната чиния засмуква всичко, което си сътворил и на всичкото отгоре след сума време установихме, че водата се пуска с крак!

Както и да е, денят мина, бяхме доста стреснати от всичко. Нямахме кола все още, не можахме да наемем. И вечерта се поразходихме. Голяма грешка като си в подобен град, в който няма жив човек по улиците, защото от колите те гледат като изкопаемо. Но пък разходката бе хубава, на мен много ми хареса :).

На следващата сутрин дойде да ни вземе една колежка - много симпатична жена, страшно усмихната и интелигентна. Закара ни до Авис и наехме "колата"... Как да кажа, то си беше количка. Три жени, две от които с лаптопи освен дамските чанти, да се напъхат в Бийтъл (фолксваген костенурка) и то... жълто. Само за жълта книжка бяхме! Умрях от смях, когато приятелката каза, че това е колата мечта за нея! Гордата ни шофьорка, се справи страхотно, имайки предвид ужаса, който изживя - не стига че не кара редовно у нас, ами да я пуснат да се справя сама в чужда страна с нескопосан навигатор до себе си (т.е. с мен).


Отидохме до другия офис в който щяхме да се обучаваме. Всеки ден - от 9 до 5. Това бяха 4 дни на непрестанни мъки - учене, писане на мейли, уговаряне на срещи, малко поработване в междучасията... Кратки разходки през обедните почивки да гледаме коне и аз да пуша.





Но беше забавно, защото се появи, съвсем предвидено една много весела и жизнерадостна дама - бивша колежка на приятелката ;). Започна купонът, добре че беше тя - Ada - да ни разведри, да ни разходи и да има с кого да поговорим извън служебните задължения... Аз бях приятно изненадана от сърдечността и искреността на тази жена, която буквално ни осинови за времето, в което бяхме там. Показа ни места, които обича, изтърпя лудата ни шопинг терапия и се забавлява искрено с нас.

За тях... по-нататък.

събота, август 23, 2008

До Пало Алто и назад - пътепис на един технописец по неволя...продължението

И така, щастливо (или не толкова), благополучно (или не толкова, щото все пак част от багажа ни го нямаше) пристигнахме в Сан Франциско и ни посрещна нашата мениджърка. Усмихната и доволна, нищо че й прекъснахме неделната почивка. Метна ни в хотела, регистрирахме се, взехме си по един душ, поориентирахме се в обстановката. Единична стая за колежката, апартамент на 2 етажа за мен и приятелката. Апартаментът бе супер - мезонет с две отделни спални и бани и кухня. Аз - на долния, а тя - на горния етаж. Установихме все пак, че имаме достатъчно панталони и ризи за размяна. Аз бях с блузите, приятелката - с панталоните. Колежката не я броим...

След известно време шефката дойде да ни вземе, за да ни разходи малко. Първата работа бе да идем да си купя четка за зъби, защото съм с "брилянтен и остър" ум и си метнах четката за зъби в оня багаж, оня - дето ми го затриха! Отидохме да разгледаме една книжарница като за начало... а аз и приятелката сме леко луди на тая тема. Моля ви, не влизайте в книжарница с нас! Ако сте ни половинки, ще се побъркате от сумите които сме готови да дадем за книги! Ако сте хора, които просто са решили да ни правят компания, ще се подлудите от факта, че ние всъщност сме пристрастени към книжарници и ако някоя е много добре заредена, можем да си останем в нея с векове! Изтрая ни мениджърката, смеейки се, че все пак четем и литература, която не е свързана с професията ни. А ние се измъкнахме с по 1-2 книги, защото там си е скъпо...

Отидохме да разгледаме Университета на Станфорд. Е, ако кажа че не бих учила там ще излъжа като циганка! С удоволствие бих учила в този университет, един от най-добрите! Особено за точни науки. Даже се майтапех, че мога да изкарам и нова магистратура или докторат там с огромно удоволствие!



Градините са прекрасни, има статуи на Роден. Много е спокойно и уютно. А самият университет в момента предлага невероятни финансови възможности за добрите студенти! Това е въведено от скоро, така че, ако някой има достатъчно интерес и изкарва високи оценки, може да учи спокойно там, като не плаща нищо - стипендията покрива разходите!

След разходката, която ни се стори ужасно изморителна, минахме през магазин за органична храна и се прибрахме да вечеряме в хотела. Хапнахме набързо, с достатъчно апетит и умората взе превес. Прекрасно ми се стори да спя в легло след безумното пътуване, макар и с лаптоп в скута. А на другия ден... тогава ни чакаха нови изненади, обучения и предизвикателства, но не само това - скоро ни очакваха много лудости и смехории! Истинско предизвикателство за умовете и фантазиите ни!

Следва продължение ...

петък, август 22, 2008

Ита като:


The Maid of Honor

The Maid of Honor


Deliberate Gentle Love Master (DGLM)



Appreciated for your kindness and envied for all your experience, you are The Maid of Honor.

Charismatic, affectionate, and terrific in relationships, you are what many guys would call a "perfect catch"--and you probably have many admirers, each wishing to capture your long-term love. You're careful, extra careful, because the last thing you want is to hurt anyone. Especially some poor boy whose only crime was liking you.

We've deduced you're fully capable of a dirty fling, but you do feel that post-coital attachment after hooking up. So, conscientious person that you are, you do your best to reserve physical affection for those you respect...so you can respect yourself.

Your biggest negative is the byproduct of your careful nature: indecision. You're just as slow rejecting someone as you are accepting them.

Your exact female opposite:

Half-Cocked

Half-Cocked

Random Brutal Sex Dreamer

Always avoid: The False Messiah (DBLM), The 5-Night Stand (DBSM), The Vapor Trail (RBLM), The Bachelor (DGSM)

Consider: The Gentleman (DGLM), someone just like you.

сряда, август 20, 2008

Jimi Hendrix - Angel



Ангел слезе от небето вчера
Остана с мен за следобедния чай.
И разказа ми история вчера
За любовта между луната и дълбокото синьо море...

И когато стана време да си тръгва,
Разтвори тя над мен криле
И каза, че ще дойде утре пак при мен...

Лети, красив ангел мой!
Лети в небето!
Лети, красив ангел мой,
Утре ще летя със теб.

И със сигурност тази сутрин
Тази жена дойде при мен
Силует на сребърни криле в изгряващ детски изггрев...
Синигерите и врабчетата ми завидяха...
"Обичам те мило момче" ми каза тя,
"Твой ред е да летиш днес."
Целуна ме веднъж и се почувствах толкова добре!
Сега можем двама да летим заедно.

Лети, красив ангел мой!
Лети в небето!
Лети, красив ангел мой,
Утре ще съм завинаги до теб.

сряда, август 06, 2008

ПО-ЧИВ-КАААА

Кой каза "Ваканция"? Ура! Най-сетне дойде и този дългоочакван миг и Балканът, нашия си, онзи, който обичам ни чака. Заминавам най-сетне. Далеч от компютри и нет, но не толкова далеч от цивилизацията. Все пак имам и телефон и смс-и ще пращам на онези които си обичам. И ще почивам, ще чета, ще се радвам на слънцето и на хубавото време, което ни очаква.

П.С. А по-нататък ще напиша и за Златна Прага и това, какво остави тя в сърцето ми. Незаличима следа, заради която пак ще ида там. А и имам съмишленик - сина ми, който иска да иде и да види замъците, за да бъде рицар. Тогава и ще благодаря и по-специално на човек, много специален за мен, който опознах по различен начин. Все пак едно е да си в офиса и на маса, друго - в дома. Благодаря ти Джофенце, за невероятните мигове!

понеделник, юли 28, 2008

И ето идва пролетта

Вече знаете какво представлява зимата в гората. Помните ли? Всичко е обсипано с пухкав бял сняг, по който ясно се виждат следите от лапите на вълците, копитата на елените и сърните, пресните следи от пръстите на някое врабче или пък от големите, обърнати леко навътре лапи на някоя мечка, която се е събудила от зимния си сън, заради лакомия си стомах. Дърветата са оголени и черните им клони затрупани от снега са се надвесили застрашително надолу. Имаш чувството, че всеки момент ще се прекършат, но те все пак са достатъчно силни за да издържат тежестта и да дочакат топлите лъчи на пролетното слънце.

И така и тази зима отмина. Снегът бавно започна да се топи и да пада на големи парчета от клоните на дърветата. Всяка твар в гората сякаш се отърси от поспаливото си настроение готова да се втурне и да заживее своя луд и див живот с копнеж и желание на които единствено дивото бе способно. Да, освен зимата и пролетта в гората бе прекрасна. Плахо започнаха да се подават пъпчици листа по растенията – чакайки слънцето да ги погали. Животинките с трепет очакваха топлината на лъчите да изгони зимата от кожухчетата и перата им, да пробуди всяка частичка в тях за да заживеят отново навън – далеч от топлите убежища, които сега нямаше да им бъдат толкова нужни.

Ян обичаше всеки сезон в гората, защото всеки си имаше своето обаяние. Зимата имаше дъх на топло огнище, току-що сготвена топла супа и на студ, който щипе по бузите и ги прави червени и леко гризка нослето. Пролетта пък бе омайна. Ян усещаше как цялата гора сякаш се събужда от зимния си сън и как тя, гората, се готви да се впусне в нови приключения.

Рано сутрин Ян ставаше и помагаше на баба си и дядо си. Помните ли тях? Те са пазителите на гората, които се грижат за нея и за всяко живо същество, което я обитава. Та, рано сутрин, Ян ставаше от сън, оправяше си леглото и бързо, бързо си измиваше луничавото лице, като не пропускаше да измие и зъбите (баба му винаги го хващаше, когато не ги мие) и помагаше с каквото може. Той бе добро момче, палаво като всяко детенце, но имаше добро сърце, което е много важно.

Една сутрин Ян се събуди призори. Все още беше тъмно като в рог и сутринта бе далече. Насън малкото момче дочу потракване – сякаш някой чукаше по прозореца, то сънено надигна русата си коса от възглавницата и се вторачи навън. На лунната светлина видя малък силует. В началото Ян се стресна и реши че сънува. Зарови пак лице във възглавницата и се опита да заспи, но потракването пак започна. Ян скочи от леглото и се взря с все още мътен поглед през стъклото. Силуетът отново беше там. Както вече ви е известно, Ян никак не е страхлив, напротив – той е много смело момченце. Затова той бързо отвори прозореца и изведнъж вътре връхлетя малко измръзнало птиченце. Ян запали една свещ и заразглежда внимателно птичето, което беше започнало да сресва влажните си пера. Изведнъж то изчурулика: "Най-после ми отвори, знаеш ли от колко време стоя там, на прозореца ти, и почуквам с човка?!"

Ян се ококори, защото не очакваше малкото птиче да го хока така, а и му бе странно, че то говори по този начин. Ян очудено попитa

- Kак така те разбирам? Никога не съм разбирал напълно никого от гората?

- Не се чуди, аз прекарах дълго време с баба ти и дядо ти. Когато бях съвсем мъничко те ме спасиха от измръзване. Не можеш ли да познаеш какво птиченце точно съм аз?

Ян чак сега огледа малкото птиче. То беше с черно-бели перца, точно като фрак – бели бяха само гърдичките, а всички останали перца бяха черни. Ян се позасмя и каза на птичето, че е виждал такива като него и че то е лястовиче. Птичето наклони главица леко настрани и все едно се позасмя и отвърна:

- Позна, аз съм лястовиче. В края на по-миналото лято не успях да замина с мама и татко на юг, защото при опитите си да се науча да летя нараних едното си крилце. Тогава дядо ти и баба ти ме прибраха и се грижиха за мен през цялата зима. Тогава се научих и да говоря на вашия език – така и те по-лесно ме разбираха. Сега пристигнах малко по-рано, за да съобщя пръв – при тези думи лястовичето гордо се изпъчи – че пристига пролетта, а след нея земята ще огреят горещите слънчеви лъчи.

- Много хубаво! – Ян така се зарадва, че започна да подскача из стаята. – Значи най-сетне ще дойде топло време, ще захвърлим дебелите дрехи в килера и ще можем да играем до насита до късно през нощта.

Лястовичето като видя веселите подскоци на момчето запърха над главата му и запя весела пролетна песен:

Най-сетне дойде пролетта,
Тъй нежен и хубав сезон
И всичко на тази земя
Бяга от топъл подслон.

Сега птички ще запеят,
В танц лудешки ще танцуват
Лъчите топли ще огреят
Дърветата, цветята ще ликуват.

Ах тъй нежен сезон е пролетта,
Носи топъл дъх на синя шир
Свободно из простора ще летя
Навсякъде ще цари спокойствие и мир.

И колко хубава е мойта песен
Славей не съм, но все пак пея
Ликувам аз в името на пролетта
Танцувам, летя и високо се смея.

И пеейки своята весела песен, лястовичето правеше пируети и се въртеше като лудо във въздуха, а Ян подскачаше в див танц под него. Двамата не усетиха тежките стъпки на дядото на Ян, който се бе разбудил от глъчката и се беше разсърдил. Той нахлу изведнъж в стаята и се ококори срещу подскачащото момче и започна да се чуди какво му става.

- Хей, Ян, ти да не си полудял?! Какво си се разскачал и разпял по никое време, когато трябва да спиш? Утре ни чака много работа, трябва да насечем дърва, да помогнем на баба ти да подреди килера и билките, че има още време докато...

Дядото на Ян изведнъж се сепна – току що забеляза лястовичето, което пърхаше над главата му и чуруликаше така все едно се залива от смях. Дядото на Ян се замя и каза:

- Ах, ти, палавнико! Значи ти събуди внучето ми и заиграхте тук като щури! Кажи, какви вести ни носиш? Да не се е случило нещо неприятно?

- Не, дядо, не се тревожи, всичко е наред! Просто исках пръв да ви съобщя, че на път да дойде е прекрасната топла прлет.

Лястовичето пак се изпъчи гордо, направи един пирует и запя песента си отново. Дядото не се сдържа и затанцува заедно с Ян. Тогава и баба му дойде да види какво става. Като видя мъжа си и внучето си да подскачат като полудели се ужаси, но успя преди това да види виновника за тяхната лудост. Засмя се, погледа дивашкия им танц и след малко им каза, че ако се се натанцували и налудували, може да отидат да хапнат, защото вече зората е дошла и е време за закуска. Нагости ги хубаво и тримата, след което всички се захванаха за работа. Ян и дядо му нацепиха дърва за огрев и отидоха да подредят килера и билките, бабата започна да шета из къщата, а малкото лястовиче литна над гората, за да съобщи радостната вест пеейки прекрасната си песен.

петък, юли 04, 2008

Две очи тъжни на вратата изпращам
протегнати две ръце за мене крещят.
Така силно болят ме сърцето, душата...
Но така ставаш по-силен, така ставаш мъж.

Скоро пак ще те видя и ще се прегърнем,
Ще правим подвизи безброй.
Миналото ще забравим,
към него няма да се върнем.
Бъди силен и за мен, сине мой!

сряда, юли 02, 2008

Uriah Heep -July Morning

С леко закъснение (по-скоро голямо), но все пак! Няма по-прекрасно нещо от изгрева през лятото.

понеделник, юни 30, 2008

За спонтанността и нейните резултати

Новият член на нашето семейство се казва Зини. Ето я и нея - малка зайка, тежаща само 200гр., която се побира в шепата ми и е много симпатична. За сега има завиден апетит.



Кръстникът на бебето Зини - 4-годишният ми син, твърди, че тя му е сестричка и с удоволствие я наблюдава и гали под строгия ми (или не-дотам строгия а по-скоро размазания от кеф) взор.

Прибързаното решение взехме в събота вечер, когато гледахме зайчетата, които един стар дядо продава на нашия пазар. Малкият започна да ги гали и аз спонтанно, без много да мисля, му предложих да си вземем едно зайче. Така де - гледала съм животни сума години, не смеех да си взема ново след като починаха и изведнъж ме осени тази блестяща (или не чак толкова блестяща) идея да си имаме зайче. Какво толкова - все някак ще се справим. След 2 кучета, три морски прасенца (едно по едно, не на куп), риби и костенурка ми бе време да се пробвам с един малък дългоушко. Набързо взето, спонтанно решение, което поне за момента само и единствено радост ми носи.

Та така - честит да ни е новия член в семейството и дано доживее щастливо заешките си старини :)! За здравето на Зини, на всеки минал от тук, прочел-непрочел - по един морков!

четвъртък, юни 26, 2008

Цвят на лято





Как Ян падна в капан

Зимата в гората беше невероятна. Дърветата бяха привели своите клони и току да докоснат земята под тежестта на белия пухкав сняг. В хралупите се гушеха весели катерички, които си показваха нослетата навън, колкото да проверят дали случайно не се е задала пролетта. По снега беше пълно със следи от най-различни животинки – лисици, зайци, вълци, сърни и елени. Имаше даже и едни много малки стъпки, които бяха досущ като човешки. Все едно малко детенце се е разхождало по снега – това бяха стъпките на веселите и задружни джуджета. Ех, хубаво е в гората. Има място за всички!

Ян много обичаше гората, защото тук имаше верни приятели и защото баба му дядо му бяха много интересни хора. Те се грижеха за гората и нейните обитатели. Можеха да приказват с животните и да им помагат, ако изпаднат в беда. Покрай тях, всеки ден той научаваше нови и нови неща.

Един ден, след като вече беше закусил и помогнал на дядо си да извади огромен трън от лапата на един голям сив вълк, Ян реши да отиде до езерото гората с новите си кънки, които майка му и татко му му бяха изпратили от града. За компания взе малкото вълче, което беше дошло заедно с големия вълк. Двамата заприпкаха весело по пътечката, като вълчето от време на време се търкулваше презглава от радост. Езерото не беше много далеч от къщата на бабата и дядото на Ян, така че той и вълчето стигнаха много бързо.

Ян сложи на краката си новите си кънки и започна да се пързаля. Толкова беше хубаво! Ножовете на кънките блестяха ослепително на слънцето, а те едни – белички и хубави – да им се не-нарадваш. Ян правеше пируети, въртеше се, скачаше и се смееше на вълчето, което се опитваше безуспешно да тича по хлъзгавия лед. И така той се пързаля, пързаля, докато по едно време се умори и огладня. Реши, че трябва да се върне в къщурката да си хапне нещо и да се постопли. Завика вълчето, което бе изчезнало изведнъж, но то не се показваше. Ян се позасмя и си каза: „Ех, малък разбойнико, на криеница ли искаш да си играем сега?!” и тръгна да го търси. Залута се покрай дърветата около езерото, но вълчето все го нямаше. Викаше го непрекъснато и накрая, когато започна да го боли гърлото от викане се ядоса много и се разсърди. Само да знаете какъв става малкия Ян, като се ядоса! Почервенява – пламва му цялото лице, а в очичките му заиграват яростни пламъчета. Развика се, че за последно вика вълчето и че си тръгва и не иска да се занимава с него. И хукна към дома. Но заслепен от гнева си не видя една дупка, която беше издълбана до едно дърво и се бухна право в нея. А вътре – вътре се бе сгушило и жално скимтеше малкото вълче, което като видя момчето толкова се зарадва, че започна да скача и да го ближе по лицето. Ян обаче се притесни и започна да разсъждава:

- Първо, каква е тази голяма дупка покрай езерото и за какво е? Явно някой е искал да хване нещо в нея и значи това е капан! Само лош човек може да прави капани тук! Ами сега! Какво ще правим с вълчо сега?!

Много притеснен, Ян закрачи нервно (капанът беше достатъчно голям – явно за да се хване някое голямо животно) и започна да измисля план за бягство. Но как щяха да се измъкнат при положение, че дупката бе толкова дълбока? Изведнъж му хрумна нещо! Бързо извади кънките от раничката си, напъха вълчето вътре и хвана здраво в ръце кънките, така че да може да ги забива в скованата ут студа пръст и започна да се катери. Понеже беше доста заякнал успя да се измъкне от капана и хукна презглава към къщата на баба си и дядо си. Там те, заедно с големия сив вълк ги чакаха и той им каза какво са преживели с вълчето. Когато дядото разбра, че някой се е осмелил да прави капани за да лови животните, които той толкова обичаше, много се ядоса. Обади се на свой приятел, лесничей, който отговаряше за опазването на гората от бракониери и го викна вкъщи. Обясни му какво е станало и решиха да останат заедно на пост, скрити зад дърветата и да видят кой е направил капана. Все пак, злосторникът щеше да се върне за да види дали не е хванал нещо.

Настана нощ, но Ян не можеше да заспи от вълнение. Дали дядо му и лесничеят щяха да хванат бракониера и какво щяха да сторят с него? След чакане, което му се стори вечно, той чу стъпките на прибиращите се ловци на злосторници и бързо, бързо отиде при тях. Дядо му и лесничеят бяха много весели, защото успели да хванат „бракониера”. Оказало се, че в дупката живеела мечка, която се била събудила за малко от зимния си сън, понеже й пристъргал лакомия стомах и излязла да потърси нещо за похапване. През това време Ян и вълчето се хванали в „капана”.

Всички много се смяха на историята, облекчени, че истински злосторници няма и уморени легнаха да спят, за да имат сили за нови приключения на утрешния ден.

понеделник, юни 23, 2008

Вятър бях
и си играех с косите ти.
Бях дъжд
и миех очите ти.
Сълза бях
за да ме преглътнеш.
Цял свят бях
да ме преобърнеш.

Зора бях
за да ме гледаш с омая.
и залез,
който носи прохлада.
Бях сняг,
който посребрява косите ти.
Бях страх
който да попива сълзите ти.

Уморих се да бъда всичко това,
искам сега да съм просто жена...

неделя, юни 22, 2008

Поглед навътре

Да гледам вътре в себе си ме е страх,
Да формулирам с думи чувствата си, казват...
А някак не мога и не искам да опитам дори
защото думите чувствата ми принизяват.

Да погледна вътре в себе си и в „творческия” хаос
Опустошил напълно това, което съм и това, което бях.
Да търся нещо, макар и мъничко останало след разгрома
Няма да мога май, всичко се разпада на прах.

Да се вглеждам в себе си, да говоря с часове.
Спомени разни, някои полу-забравени даже.
Да изричам отдавна погребани страхове.
Мъки и радости минали на глас да изкажа.

Малко е трудна тая задача –
В сърцето толкоз дълбоко да бъркаш.
Душата да обръщаш отвътре-навън и обратно
Да преживяваш миналото си отново
И напред към бъдещето да гледаш със страх...

четвъртък, юни 19, 2008

Честита радост на мен по случай специалния ден

Специален ден - най-специалния в живота ми. Рожденият ден на моето слънчево момче. Преди 4 години бе едно малко човече, с посмачкана главица, дебел сърдитко. Сега е будно, усмихнато, диво и енергично момченце.

Честит празник, Слънце мое! Обичам те!

събота, юни 14, 2008

Metallica - Fade to black live

Реклами, реклами

Днес синът ми, ми каза "Мамоу, Ред Бул дава крила и искам да летя!". Дадох си сметка, за пореден път, че колкото и да се старая да го опазя от кретенските реклами - няма да мога. И най-ужасното е, че в детското съзнание тези рекламни "филмчета" се набиват страшно бързо.

Реклами ненавиждам! У нас, в България, основните проблеми явно са - месечния цикъл, мръсните дрехи и прането, болестите. Това последното пък, с болестите, ме дразни безумно! Да успея да чуя и секунда от такава реклама и а-ха да ме споходи някоя болест. Всяка зима ми предлагат лекарства против грип. Всяко лято - лекарства срещу диария. И да не забравяме за запека, когато дружно пеем в хор "Дуфалак, дуфалак, днеска аках, утре-пак!". Тъпо е, че дори и на хора като мен, които в момента, в който рекламите започнат, гледат да сменят канала, те им влизат в главите. Да му се не знае - дори като ме дразнят - пак си вършат работата! Е, това не значи че ще си купя продукта ;).

Харесвам оригинални реклами - такива които наистина са ми забавни и интересни. Нищо, че може и никога да не ме зарибят. Слава богу, имам здрав разум и се опитвам да се информирам преди да купя каквото и да било.

Жалко, че хубавите реклами са малко. Ето 2 от любимите ми:



четвъртък, юни 12, 2008

Ян и сърнето

Вече сигурно познавате Ян, или може би пък - не. Ян е едно малко симпатично момченце, с руса коса, светло зелени очи, в които играят пламъчета и много лунички по носа. Всяка ваканция той прекарва при баба и дядо - пазители на една прекрасна вълшебна гора. Всички животни и растения в гората познаваxa Ян и много му се радваха, защото той беше добро дете и освен това - внуче на хората, които се грижели за всички.

Може би вече прочетохте приказката за Коледата на Ян, в която той се загуби и с помощта на джуджетата се прибра у дома, а може и да не сте. А може би сте прочели за Ян и страшното дърво и сега ще ви разкажа за деня, в който Ян се сприятели с едно сърне. Това стана малко преди Ян да се натъкне на страшния Клен...

Една зимна утрин Ян се събуди със странно чувство на тревога. Започна да се чуди какво ли му става, защо е тъй тревожен. Стана, изми се, закуси хубаво с чаша прясно мляко и дебела филия домашен хляб намазана с мед и масло. После попита баба си дали има нещо, което трябва да свърши и когато тя му каза, че трябва да отиде да събере съчки за огъня, той излезе навън. Не познаваше гората толкова добре колкото баба си и дядо си, но все пак знаеше къде може да намери съчки и къде има много хубави места за игра.

Разсеял тревогата от душата си, Ян си свирукаше и подскачаше бодро към полянката, на която обикновено си играеше и около която събираше съчки. На тази полянка той си беше направил една много хубава снежна къща. Как я беше построил ли? Ами много просто: беше взел една лопата от къщата и с нея беше изринал снега от средата на полянката. Хубаво го беше утъпкал и после беше издълбал нещо като хралупа. Беше си направил къщичка от две стаи. Имаше даже и прозорци от лед. Ян влезе в къщичката си и започна да си играе. Първо си извади съкровищата, които непрекъснато носеше със себе си в джоба си. Това бяха едно много красиво стъклено топче, шарени обвивки от бонбони, малко сгъваемо ножче, с което си дялкаше разни неща, прашка, с която си сваляше орехи и шишарки, няколко монети, които си бе намерил на улицата и едно много красиво камъче във формата на сърчице, което наскоро беше намерил и беше решил да подари на майка си. Ян внимателно разгледа съкровищата си и ги подреди пред себе си. Започна да се чуди какво да направи и на какво да си поиграе този път. Излезе от снежния си палат, просна се по гръб на снега, загледа се в синьото небе и се замечта. Представи си как е пораснал голям и е станал пилот на огромен самолет. Превозва пътници и товари и лети всеки ден из просторите. Има хубав компютър, много приятели и е много щастлив.

Както си мечтаеше, Ян чу странен шум. Скочи и се огледа. Накрая на полянката видя едно малко сладко сърне, което го гледаше с влажните си кафяви очи и сякаш го викаше. Без да се колебае и за миг Ян скочи и хукна след сърнето. Като че ли то го водеше някъде, защото тичаше напред и след това се спираше, обръщаше се назад и изчакваше момчето да се доближи. Ян тичаше с все сили след животинчето. Той знаеше, че всички животни в гората познават дядо му и баба му, защото те ги лекуваха и им помагаха и беше сигурен, че нито едно животно не би му навредило. По едно време Ян се огледа и видя, че се е отдалечил твърде много от полянката и се разтревожи, че може би няма да може да се прибере обратно сам. Както се бе разсеял не видя, че сърнето вече не бяга напред, а го чака и го гледа настойчиво. Почти се блъсна в него и като погледна напред видя тъжна гледка. На земята лежеше красива млада сърна - явно майката на сърненцето, чийто крак бе попаднал в капан от корените на едно дърво. Кракът и беше разранен от опитите да се измъкне и сега тя лежеше изтощена и премръзнала на снега. Ян, макар и малък, бе доста силен и успя да измъкне крака на сърната от клопката. С носната си кърпичка превърза крака й, събра малко съчки и запали огън за да стопли премръзналата сърна. През това време сърнето тревожно обикаляше около майка си и Ян. Сигурно се чудеше дали момчето е достатъчно силно и умело, за да й помогне. Когато видя крака на майка си свободен и запаления огън, то се развесели и започна да подскача около тях щастливо. Не след дълго сърната се съвзе и се привдигна на крака. Близна по челото Ян от благодарност, извика детето си и двамата хукнаха напред, спряха се и погледнаха момчето. Явно щяха да му покажат обратния път. Ян загаси огъня (нали знаете, че иначе може да стане пожар) и се затича след тях. Не след дълго те стигнаха до полянката, на която Ян си играеше. Сърната видя зимната къщичка на Ян и влезе вътре. Там бе завет и тя полегна за да си почине, а Ян и сърнето заподскачаха заедно по поляната. Играха на гоненица, а след това - на криеница, като се криеха зад дърветата около полянката.

Унесен във веселата игра със сърнето Ян изведнъж се сепна, плесна се по челото и се притесни - беше забравил за дървата. Бързо събра наръч съчки, каза: "Довиждане!" на сърнето и майка му и хукна към къщи. Там на прага го посрещна баба му, която му се скара, че е закъснял, но когато чу как Ян е помогнал на сърната се усмихна, погали го по главата и му каза, че е много добро дете.

На следващата утрин Ян отиде на същата полянка. Огледа се, но не видя и следа от сърнето. Влезе в къщичката си от сняг, но и там нямаше никой. Бяха останали бледи следи от сърната, но нямаше и помен от нея или детето й. Натъжен Ян излезе навън и изведнъж зад едно дърво се показа главата на сърненцето, а майка му отзад го наблюдаваше. Цял ден Ян и малкото сърне играха весели игри, а сърната си почива в къщичката.

Ян вече беше сигурен, че си има нови приятели и бе много щастлив.

сряда, юни 11, 2008

Ян и страшното дърво

Както вече знаете Ян е на гости на дядо си и баба си в гората. Хубаво си прекарва той в гората. Всяка сутрин става рано и закусва козе мляко с филия дебело намазана с мед и масло. После отива да събира дърва за огъня, обядва и ако няма нищо друго за вършене отива да си играе на близката полянка, където обикновено го чакат едно малко сърне и майка му. Ян се прибира чак за вечеря и с радост и удивление слуша разказите на дядо си, който пък цял ден обикаля гората и лекува болните животинки, докато жена му шета и приготвя разни лечебни прахове и отвари.

Ян много обичаше сам да се шляе из гората, но не я познаваше много добре. Даже веднъж успя да се загуби, но добрите джуджета му помогнаха и той намери пътя към дома. Въпреки това, той се разхождаше, но много внимаваше и за да успее да се върне към дома без проблеми, връзваше червени конци по клоните на дърветата, покрай които минаваше.

Един ден, след като беше свършил всичко, което баба му беше заръчала, той бързо отиде на полянката, на която играеше редовно със сърнето. Този път обаче него го нямаше и Ян много се разтревожи. Поигра си малко в къщичката от сняг, която сам си беше построил, поигра си и с новата прашка, която съвсем наскоро сам си беше направил. Тъкмо свикваше с нея. Но сърнето не се появяваше и той ставаше все по-тревожен.

Не след дълго Ян реши, че не може повече да си губи времето в чакане и че е най-добре да потърси сърнето и в същото време да се разходи. Отвъд полянката имаше тясна пътечка, която беше почти заличена от снега. Ян обаче не се двоуми и тръгна по пътечката. Извади червените конци и започна да ги връзва по клоните на някои от дърветата, така че после лесно да намери обратния път.

Времето бе тихо, тънка пелена от сняг бе покрила цялата гора и ледени висулки се спускаха от клоните на дърветата. Спокойствие и красота струяха от всякъде. Като че ли гората спеше своя зимен сън и денят бе някак ленив. Ян обичаше зимата. Носеше му спокойствие, но и снегът бе прекрасно средство за игра. Тук - таме се забелязваха стъпки на зайче или на някое друго животно. Имаше и следи от врабчета - те не напускаха гората дори и през зимата, а сгушени по клоните пееха тихичко: "Чик-чирик, чик-чирик." и се хранеха от трошиците и семенцата, които бабата и дядото на Ян им оставяха в хранилките. Пъргави катерички едва си показваха нослетата от хралупите и после бързо се скриваха и сгушваха на топло. Красота и спокойствие носеше зимата в гората и Ян я обожаваше!

Не след дълго Ян се озова на друга поляна. Тя беше по-голяма от тази на която играеше и в средата й гордо се извисяваше един дебел и много, много стар клен. Ян се доближи до дървото за да го разгледа отблизо. Кората му приличаше на змийска кожа набраздена от много пукнатини, все едно че гледаш сбръчканото лице на стогодишен старец. Клоните приличаха на ръце с дълги и тънки криви пръсти. Кленът не бе покрит със сняг - като че ли се бе отърсил от пухкавата бяла завивка и на фона на останалите дървета в гората изглеждаше много страшно. Ян обиколи дървото няколко пъти, прегърна го за да види колко е дебело и изведнъж то помръдна. Момчето си помисли, че му се е сторило е дървото се движи и пак го прегърна. Със сигурност обаче в този миг дървото потрепера. Ян подскочи и се отдалечи от дървото, но в същия миг със страшна бързина то протегна един от големите си клони и го сграбчи за яката. Вдигна го във въздуха и срещу Ян се отвориха две огромни жълти очи с котешки зеници. Момчето се ужаси и започна да рита и в този момент дървото проговори:

- Кой си ти и защо ме закачаш изобщо? Не си ли чувал за мен - страшния и зъл Клен? Какво правиш тук? Знаеш ли, че мога да те размажа?!

Дървото размаха Ян като перце из въздуха.

- Не се сърди, много те моля! - провикна се Ян. - Аз такова…аз просто исках да видя колко си голямо! Никога не съм виждал толкова голямо и старо дърво като теб!

- И какво от това! Аз никак не харесвам деца, да знаеш! Само си врете любопитните нослета навсякъде и трябва да знаете всичко! Знаеш ли защо ми казват Страшния Клен?

- Не, нямам представа.

- Защото всеки път когато хвана някое дете го мятам надалеч и то никога не се завръща!

И дървото завъртя Ян толкова бързо, че на него му стана лошо.

- Моля те, стига, пусни ме! - развика се Ян.

Изведнъж дървото се спря и очите му погледнаха надолу. Там стояха едно сърне с майка си, елени, мечки, катерички и вълци, лисици и зайчета. Цял куп животни се бяха събрали в корените му, а над короната му се рееха врабчета. Всички животни искаха дървото да остави Ян на мира, да го пусне на земята. Дървото се ядоса и започна да крещи:

- Защо ще го пускам?! Всички малки деца са лоши и трябва да бъдат затрити от лицето на земята!

- Защо си толкова лош? Ян е добро момче и никому не е сторил нищо лошо! - Казаха вкупом животните и птичките.

Тогава старият Страшен Клен разказа своята история.

- Преди много, много години майка ми ме пося от малко семенце. Поникнах близо до нея и се гушех в меката й топла сянка. Бях младо и красиво дръвче. Един ден в гората имаше група деца. Разхождаха се безгрижно из гората и пееха весели песни. Когато ме видяха, решиха да ме вземат и да ме преместят на друго място - далеч от мама. Изкорениха ме и ме засадиха тук - в центъра на поляната. Станах самотен - всички останали дървета бяха далеч и нямаше как да си общуваме, а мама - случайно от една сойка разбрах - е изсъхнала от мъка по мен. Не беше честно! Тогава си обещах, че ще хващам и запращам надалеч всяко дете, което дойде при мен. Просто исках да си отмъстя за стотиците години самота на които ме обрекоха онези деца!

- Но тези деца вече ги няма, Страшни Клене - каза Ян - моля ти се, пусни ме!

-
Да, да пусни го! Той не е виновен за твоето нещастие! - развикаха се животните Пусни го и ще измислим нещо!

Кленът се загледа в очите на Ян и видя там страх и ужас - същите чувства, които беше изпитал и той, когато го откъснаха от майка му. Видя и надежда и реши все пак да пусне момчето. Ян стъпи на земята, отърси се и се замисли и каза на животните:

-
Искате ли да му помогнем на този стар нещастник? Имам страхотна идея! Стари Клене, почакай и ще видиш, че ще ти помогнем!

И Ян заедно с животните хукна навътре в гората. Кленът остана сам отново и много се ядоса. "Не трябваше да го пускам! Ето, измами ме! Защо ли не го запратих надалеч отвъд гората?! Сега пак ще си остана тук - самотен и нещастен!" И старият клен зарони огромни сълзи, които се стичаха по кората му и се превръщаха в големи кехлибари.

През това време обаче Ян и животните не бяха избягали от клена, а започнаха да изкореняват млади дръвчета и да ги събират на едно място, за да ги посадят на полянката, на която той живееше. Но първо, вече взели урок от историята на стария клен, те питаха младите дръвчета дали са съгласни. Работеха усилено и набързо успяха да съберат двайсетина доброволци.

-
Сега - каза Ян - бързо трябва да ги посадим на полянката.

С помощта на мечките (понеже те са много силни) успяха бързо да пренесат дърветата на полянката. Там всички видяха как нещастният Клен плаче и сълзите му стават на кехлибари. Отидоха при него и му казаха да не плаче, защото му водят нови приятели. Успяха да посадят всички млади дървета преди да се стъмни и накрая, след като утъпкаха пръстта и около последното дръвче се огледаха доволни и видяха, че полянката вече е едно прекрасно място с красиви млади дървета, в средата на които се издигаше горд и величествен старият клен. В короната му бяха свили гнездо млади врабчета, които му бяха обещали да бъдат негови приятели. Самият клен вече изглеждаше много по-различно. Някак се беше разхубавил и като че ли непрекъснато се усмихваше. Говореше си с птичките и с животните и изглеждаше щастлив.

Вече ставаше тъмно. Ян реши, че е време да се прибира при дядо си и баба си преди те да се разтревожат за него. Отиде при стария клен и му каза:

- Щастлив съм, че се запознахме, макар и в началото да ме плашеше. Сега, надявам се, си щастлив и вече няма да нараняваш децата.

-
Няма - отвърна кленът - радвам се, че не нараних теб и съм ти много благодарен за това, което стори за мен. Ще се радвам да идваш при мен редовно и да си приказваме. Благодаря ти!

Ян си каза довиждане с клена, другите дървета и животните и бързо се затича към дома. Ориентираше се по червените конци, които бе завързал по пътя, но този път не ги махаше и прибираше обратно, за да може да дойде отново при стария клен и новите му приятели.