Ян и сърнето

Вече сигурно познавате Ян, или може би пък - не. Ян е едно малко симпатично момченце, с руса коса, светло зелени очи, в които играят пламъчета и много лунички по носа. Всяка ваканция той прекарва при баба и дядо - пазители на една прекрасна вълшебна гора. Всички животни и растения в гората познаваxa Ян и много му се радваха, защото той беше добро дете и освен това - внуче на хората, които се грижели за всички.

Може би вече прочетохте приказката за Коледата на Ян, в която той се загуби и с помощта на джуджетата се прибра у дома, а може и да не сте. А може би сте прочели за Ян и страшното дърво и сега ще ви разкажа за деня, в който Ян се сприятели с едно сърне. Това стана малко преди Ян да се натъкне на страшния Клен...

Една зимна утрин Ян се събуди със странно чувство на тревога. Започна да се чуди какво ли му става, защо е тъй тревожен. Стана, изми се, закуси хубаво с чаша прясно мляко и дебела филия домашен хляб намазана с мед и масло. После попита баба си дали има нещо, което трябва да свърши и когато тя му каза, че трябва да отиде да събере съчки за огъня, той излезе навън. Не познаваше гората толкова добре колкото баба си и дядо си, но все пак знаеше къде може да намери съчки и къде има много хубави места за игра.

Разсеял тревогата от душата си, Ян си свирукаше и подскачаше бодро към полянката, на която обикновено си играеше и около която събираше съчки. На тази полянка той си беше направил една много хубава снежна къща. Как я беше построил ли? Ами много просто: беше взел една лопата от къщата и с нея беше изринал снега от средата на полянката. Хубаво го беше утъпкал и после беше издълбал нещо като хралупа. Беше си направил къщичка от две стаи. Имаше даже и прозорци от лед. Ян влезе в къщичката си и започна да си играе. Първо си извади съкровищата, които непрекъснато носеше със себе си в джоба си. Това бяха едно много красиво стъклено топче, шарени обвивки от бонбони, малко сгъваемо ножче, с което си дялкаше разни неща, прашка, с която си сваляше орехи и шишарки, няколко монети, които си бе намерил на улицата и едно много красиво камъче във формата на сърчице, което наскоро беше намерил и беше решил да подари на майка си. Ян внимателно разгледа съкровищата си и ги подреди пред себе си. Започна да се чуди какво да направи и на какво да си поиграе този път. Излезе от снежния си палат, просна се по гръб на снега, загледа се в синьото небе и се замечта. Представи си как е пораснал голям и е станал пилот на огромен самолет. Превозва пътници и товари и лети всеки ден из просторите. Има хубав компютър, много приятели и е много щастлив.

Както си мечтаеше, Ян чу странен шум. Скочи и се огледа. Накрая на полянката видя едно малко сладко сърне, което го гледаше с влажните си кафяви очи и сякаш го викаше. Без да се колебае и за миг Ян скочи и хукна след сърнето. Като че ли то го водеше някъде, защото тичаше напред и след това се спираше, обръщаше се назад и изчакваше момчето да се доближи. Ян тичаше с все сили след животинчето. Той знаеше, че всички животни в гората познават дядо му и баба му, защото те ги лекуваха и им помагаха и беше сигурен, че нито едно животно не би му навредило. По едно време Ян се огледа и видя, че се е отдалечил твърде много от полянката и се разтревожи, че може би няма да може да се прибере обратно сам. Както се бе разсеял не видя, че сърнето вече не бяга напред, а го чака и го гледа настойчиво. Почти се блъсна в него и като погледна напред видя тъжна гледка. На земята лежеше красива млада сърна - явно майката на сърненцето, чийто крак бе попаднал в капан от корените на едно дърво. Кракът и беше разранен от опитите да се измъкне и сега тя лежеше изтощена и премръзнала на снега. Ян, макар и малък, бе доста силен и успя да измъкне крака на сърната от клопката. С носната си кърпичка превърза крака й, събра малко съчки и запали огън за да стопли премръзналата сърна. През това време сърнето тревожно обикаляше около майка си и Ян. Сигурно се чудеше дали момчето е достатъчно силно и умело, за да й помогне. Когато видя крака на майка си свободен и запаления огън, то се развесели и започна да подскача около тях щастливо. Не след дълго сърната се съвзе и се привдигна на крака. Близна по челото Ян от благодарност, извика детето си и двамата хукнаха напред, спряха се и погледнаха момчето. Явно щяха да му покажат обратния път. Ян загаси огъня (нали знаете, че иначе може да стане пожар) и се затича след тях. Не след дълго те стигнаха до полянката, на която Ян си играеше. Сърната видя зимната къщичка на Ян и влезе вътре. Там бе завет и тя полегна за да си почине, а Ян и сърнето заподскачаха заедно по поляната. Играха на гоненица, а след това - на криеница, като се криеха зад дърветата около полянката.

Унесен във веселата игра със сърнето Ян изведнъж се сепна, плесна се по челото и се притесни - беше забравил за дървата. Бързо събра наръч съчки, каза: "Довиждане!" на сърнето и майка му и хукна към къщи. Там на прага го посрещна баба му, която му се скара, че е закъснял, но когато чу как Ян е помогнал на сърната се усмихна, погали го по главата и му каза, че е много добро дете.

На следващата утрин Ян отиде на същата полянка. Огледа се, но не видя и следа от сърнето. Влезе в къщичката си от сняг, но и там нямаше никой. Бяха останали бледи следи от сърната, но нямаше и помен от нея или детето й. Натъжен Ян излезе навън и изведнъж зад едно дърво се показа главата на сърненцето, а майка му отзад го наблюдаваше. Цял ден Ян и малкото сърне играха весели игри, а сърната си почива в къщичката.

Ян вече беше сигурен, че си има нови приятели и бе много щастлив.