Ян много обичаше сам да се шляе из гората, но не я познаваше много добре. Даже веднъж успя да се загуби, но добрите джуджета му помогнаха и той намери пътя към дома. Въпреки това, той се разхождаше, но много внимаваше и за да успее да се върне към дома без проблеми, връзваше червени конци по клоните на дърветата, покрай които минаваше.
Един ден, след като беше свършил всичко, което баба му беше заръчала, той бързо отиде на полянката, на която играеше редовно със сърнето. Този път обаче него го нямаше и Ян много се разтревожи. Поигра си малко в къщичката от сняг, която сам си беше построил, поигра си и с новата прашка, която съвсем наскоро сам си беше направил. Тъкмо свикваше с нея. Но сърнето не се появяваше и той ставаше все по-тревожен.
Не след дълго Ян реши, че не може повече да си губи времето в чакане и че е най-добре да потърси сърнето и в същото време да се разходи. Отвъд полянката имаше тясна пътечка, която беше почти заличена от снега. Ян обаче не се двоуми и тръгна по пътечката. Извади червените конци и започна да ги връзва по клоните на някои от дърветата, така че после лесно да намери обратния път.
Времето бе тихо, тънка пелена от сняг бе покрила цялата гора и ледени висулки се спускаха от клоните на дърветата. Спокойствие и красота струяха от всякъде. Като че ли гората спеше своя зимен сън и денят бе някак ленив. Ян обичаше зимата. Носеше му спокойствие, но и снегът бе прекрасно средство за игра. Тук - таме се забелязваха стъпки на зайче или на някое друго животно. Имаше и следи от врабчета - те не напускаха гората дори и през зимата, а сгушени по клоните пееха тихичко: "Чик-чирик, чик-чирик." и се хранеха от трошиците и семенцата, които бабата и дядото на Ян им оставяха в хранилките. Пъргави катерички едва си показваха нослетата от хралупите и после бързо се скриваха и сгушваха на топло. Красота и спокойствие носеше зимата в гората и Ян я обожаваше!
Не след дълго Ян се озова на друга поляна. Тя беше по-голяма от тази на която играеше и в средата й гордо се извисяваше един дебел и много, много стар клен. Ян се доближи до дървото за да го разгледа отблизо. Кората му приличаше на змийска кожа набраздена от много пукнатини, все едно че гледаш сбръчканото лице на стогодишен старец. Клоните приличаха на ръце с дълги и тънки криви пръсти. Кленът не бе покрит със сняг - като че ли се бе отърсил от пухкавата бяла завивка и на фона на останалите дървета в гората изглеждаше много страшно. Ян обиколи дървото няколко пъти, прегърна го за да види колко е дебело и изведнъж то помръдна. Момчето си помисли, че му се е сторило е дървото се движи и пак го прегърна. Със сигурност обаче в този миг дървото потрепера. Ян подскочи и се отдалечи от дървото, но в същия миг със страшна бързина то протегна един от големите си клони и го сграбчи за яката. Вдигна го във въздуха и срещу Ян се отвориха две огромни жълти очи с котешки зеници. Момчето се ужаси и започна да рита и в този момент дървото проговори:
- Кой си ти и защо ме закачаш изобщо? Не си ли чувал за мен - страшния и зъл Клен? Какво правиш тук? Знаеш ли, че мога да те размажа?!
Дървото размаха Ян като перце из въздуха.
- Не се сърди, много те моля! - провикна се Ян. - Аз такова…аз просто исках да видя колко си голямо! Никога не съм виждал толкова голямо и старо дърво като теб!
- И какво от това! Аз никак не харесвам деца, да знаеш! Само си врете любопитните нослета навсякъде и трябва да знаете всичко! Знаеш ли защо ми казват Страшния Клен?
- Не, нямам представа.
- Защото всеки път когато хвана някое дете го мятам надалеч и то никога не се завръща!
И дървото завъртя Ян толкова бързо, че на него му стана лошо.
- Моля те, стига, пусни ме! - развика се Ян.
Изведнъж дървото се спря и очите му погледнаха надолу. Там стояха едно сърне с майка си, елени, мечки, катерички и вълци, лисици и зайчета. Цял куп животни се бяха събрали в корените му, а над короната му се рееха врабчета. Всички животни искаха дървото да остави Ян на мира, да го пусне на земята. Дървото се ядоса и започна да крещи:
- Защо ще го пускам?! Всички малки деца са лоши и трябва да бъдат затрити от лицето на земята!
- Защо си толкова лош? Ян е добро момче и никому не е сторил нищо лошо! - Казаха вкупом животните и птичките.
Тогава старият Страшен Клен разказа своята история.
- Преди много, много години майка ми ме пося от малко семенце. Поникнах близо до нея и се гушех в меката й топла сянка. Бях младо и красиво дръвче. Един ден в гората имаше група деца. Разхождаха се безгрижно из гората и пееха весели песни. Когато ме видяха, решиха да ме вземат и да ме преместят на друго място - далеч от мама. Изкорениха ме и ме засадиха тук - в центъра на поляната. Станах самотен - всички останали дървета бяха далеч и нямаше как да си общуваме, а мама - случайно от една сойка разбрах - е изсъхнала от мъка по мен. Не беше честно! Тогава си обещах, че ще хващам и запращам надалеч всяко дете, което дойде при мен. Просто исках да си отмъстя за стотиците години самота на които ме обрекоха онези деца!
- Но тези деца вече ги няма, Страшни Клене - каза Ян - моля ти се, пусни ме!
- Да, да пусни го! Той не е виновен за твоето нещастие! - развикаха се животните Пусни го и ще измислим нещо!
Кленът се загледа в очите на Ян и видя там страх и ужас - същите чувства, които беше изпитал и той, когато го откъснаха от майка му. Видя и надежда и реши все пак да пусне момчето. Ян стъпи на земята, отърси се и се замисли и каза на животните:
- Искате ли да му помогнем на този стар нещастник? Имам страхотна идея! Стари Клене, почакай и ще видиш, че ще ти помогнем!
И Ян заедно с животните хукна навътре в гората. Кленът остана сам отново и много се ядоса. "Не трябваше да го пускам! Ето, измами ме! Защо ли не го запратих надалеч отвъд гората?! Сега пак ще си остана тук - самотен и нещастен!" И старият клен зарони огромни сълзи, които се стичаха по кората му и се превръщаха в големи кехлибари.
През това време обаче Ян и животните не бяха избягали от клена, а започнаха да изкореняват млади дръвчета и да ги събират на едно място, за да ги посадят на полянката, на която той живееше. Но първо, вече взели урок от историята на стария клен, те питаха младите дръвчета дали са съгласни. Работеха усилено и набързо успяха да съберат двайсетина доброволци.
- Сега - каза Ян - бързо трябва да ги посадим на полянката.
С помощта на мечките (понеже те са много силни) успяха бързо да пренесат дърветата на полянката. Там всички видяха как нещастният Клен плаче и сълзите му стават на кехлибари. Отидоха при него и му казаха да не плаче, защото му водят нови приятели. Успяха да посадят всички млади дървета преди да се стъмни и накрая, след като утъпкаха пръстта и около последното дръвче се огледаха доволни и видяха, че полянката вече е едно прекрасно място с красиви млади дървета, в средата на които се издигаше горд и величествен старият клен. В короната му бяха свили гнездо млади врабчета, които му бяха обещали да бъдат негови приятели. Самият клен вече изглеждаше много по-различно. Някак се беше разхубавил и като че ли непрекъснато се усмихваше. Говореше си с птичките и с животните и изглеждаше щастлив.
Вече ставаше тъмно. Ян реши, че е време да се прибира при дядо си и баба си преди те да се разтревожат за него. Отиде при стария клен и му каза:
- Щастлив съм, че се запознахме, макар и в началото да ме плашеше. Сега, надявам се, си щастлив и вече няма да нараняваш децата.
- Няма - отвърна кленът - радвам се, че не нараних теб и съм ти много благодарен за това, което стори за мен. Ще се радвам да идваш при мен редовно и да си приказваме. Благодаря ти!
Ян си каза довиждане с клена, другите дървета и животните и бързо се затича към дома. Ориентираше се по червените конци, които бе завързал по пътя, но този път не ги махаше и прибираше обратно, за да може да дойде отново при стария клен и новите му приятели.
Публикации
Няма коментари:
Публикуване на коментар