Моята София

Пролет е и мирише на люляци

Удавям се в лилаво и бяло

А по мръсните улици

Някак си крачиме вяло.

А после липите с дъха си ни давят

Клони се навеждат в дъжда безпощаден

И пак сиви хора забързани нанякъде

Без да искаме се подминаваме.

И идва лято, сухо и прашно

Бири пием в парка без дух и май пак е... мрачно

Когато прибираш се сам ухилен до уши,

А у дома няма кой да те чака,

Страшно е нали?

И есен и зима идват, 

Зима кална, студена и.., празници идат.

А ти сам си, бродиш и няма никой.

Всеки отвръща глава настрани.

Дори кучето посреща те вяло...

Меланхолия ли е,

Тъга ли?

Тази София носи бездушие.

Сива, сивопразнична, кална и тъжна.

Аз искам онази светлата София, в която

Очите на родителите ми светят,

Сестра ми до ушите се усмихва

Ръцете на сина ми се протягат,

А кучетата подскачат и радостно извиват.

Онази София, в която

Чувствам се нужна,

Обичана,

Бленувана,

Щастлива.

Защото просто ме има

И има кой да ме прегърне с любов на вратата.

Моята София,

Където хората сме толкова сиви

Загубени, бездушни, 

Мърляви, мразещи я...

Аз мечтая

За онази София, 

която дава ми любов и топлина

В която поздравяваш някого и с усмивка ти си поздравен.

И знаеш че чака те прекрасен ден, 

Защото с усмивка си дарил човек.

Непознат или просто мил съсед.

Аз мечтая за онази София, в която

На съседа захар аз ще дам

И после трапезата ще споделим.

А ако закъсам недай си Боже,

Ще ми каже „Не, така не може! 

Ела да те закарам там където...

Накъдето може би е тръгнало сърцето.“

Аз искам онзи София, която

Дава ми любов и топлина.

И чувствам се в нея сигурна спокойна,

Обичана, обичаща я

С цялата ѝ сивота.