Маската

Свалям маската - вечно-засмяна
и вече съм в нова премяна.
Умерено тъжна, спокойна
и доста сериозна.

Маската, онази - вечно-засмяната
вместо облаги ми даде тъга.
Да не мога сълза да пролея -
да съм сама, вечно сама.

Да бродя и да се усмихвам
а сърцето ми свито да кърви.
И сълзите да преглъщам,
грима да не остави черни следи.

Свалям я, захвърлям я тази маска
вечно-засмяна и уж даваща сила!
Сега искам и сега мога да плача.
Не искам тъгата да прикривам.

Тъжна ли съм - нека да плача.
Ако искам - да бъда сериозна.
Защото зная, че усмивката пак
лицето ми ще озарее
и пак ще изгрее
слънцето - новото утро ще стопли.
Без маска, без грим, с искрена усмивка
в която две сълзи все пак
може по страните ми да се търкулнат.