Тичам

Тичам,
задъхвам се,
а улиците нямат край.
Ден след ден
обърквам се -
в лабиринт съм май.

Ежедневието сиво
ме поглъща
и ме смачква.
Разхвърля дните ми
и разпилявам се
на хиляди парченца.

И все по-рошава,
задъхана,
уморена и сива
ставам аз.
Препускам
напред-назад,
назад-напред.
Почивка няма.

"Спри се!"
Казва сърцето ми.
"Почини си!"
Молят нозете ми.
И спирам,
но ума ми
по същите улици тича
дори и в съня ми.

Сивите сънища в миг ще изгоня.
Mалко цвят ще впримча в тях.
И ще летя в съня си поне.
Нека малко да си отпочинат -
сърце и ум, крака и ръце.

Макар и рошава
(защото така се харесвам),
на лицето си ще сложа грим.
И най-хубавата си усмивка.
И да -
ще тичам пак,
но без да бързам много.