И ето идва пролетта

Вече знаете какво представлява зимата в гората. Помните ли? Всичко е обсипано с пухкав бял сняг, по който ясно се виждат следите от лапите на вълците, копитата на елените и сърните, пресните следи от пръстите на някое врабче или пък от големите, обърнати леко навътре лапи на някоя мечка, която се е събудила от зимния си сън, заради лакомия си стомах. Дърветата са оголени и черните им клони затрупани от снега са се надвесили застрашително надолу. Имаш чувството, че всеки момент ще се прекършат, но те все пак са достатъчно силни за да издържат тежестта и да дочакат топлите лъчи на пролетното слънце.

И така и тази зима отмина. Снегът бавно започна да се топи и да пада на големи парчета от клоните на дърветата. Всяка твар в гората сякаш се отърси от поспаливото си настроение готова да се втурне и да заживее своя луд и див живот с копнеж и желание на които единствено дивото бе способно. Да, освен зимата и пролетта в гората бе прекрасна. Плахо започнаха да се подават пъпчици листа по растенията – чакайки слънцето да ги погали. Животинките с трепет очакваха топлината на лъчите да изгони зимата от кожухчетата и перата им, да пробуди всяка частичка в тях за да заживеят отново навън – далеч от топлите убежища, които сега нямаше да им бъдат толкова нужни.

Ян обичаше всеки сезон в гората, защото всеки си имаше своето обаяние. Зимата имаше дъх на топло огнище, току-що сготвена топла супа и на студ, който щипе по бузите и ги прави червени и леко гризка нослето. Пролетта пък бе омайна. Ян усещаше как цялата гора сякаш се събужда от зимния си сън и как тя, гората, се готви да се впусне в нови приключения.

Рано сутрин Ян ставаше и помагаше на баба си и дядо си. Помните ли тях? Те са пазителите на гората, които се грижат за нея и за всяко живо същество, което я обитава. Та, рано сутрин, Ян ставаше от сън, оправяше си леглото и бързо, бързо си измиваше луничавото лице, като не пропускаше да измие и зъбите (баба му винаги го хващаше, когато не ги мие) и помагаше с каквото може. Той бе добро момче, палаво като всяко детенце, но имаше добро сърце, което е много важно.

Една сутрин Ян се събуди призори. Все още беше тъмно като в рог и сутринта бе далече. Насън малкото момче дочу потракване – сякаш някой чукаше по прозореца, то сънено надигна русата си коса от възглавницата и се вторачи навън. На лунната светлина видя малък силует. В началото Ян се стресна и реши че сънува. Зарови пак лице във възглавницата и се опита да заспи, но потракването пак започна. Ян скочи от леглото и се взря с все още мътен поглед през стъклото. Силуетът отново беше там. Както вече ви е известно, Ян никак не е страхлив, напротив – той е много смело момченце. Затова той бързо отвори прозореца и изведнъж вътре връхлетя малко измръзнало птиченце. Ян запали една свещ и заразглежда внимателно птичето, което беше започнало да сресва влажните си пера. Изведнъж то изчурулика: "Най-после ми отвори, знаеш ли от колко време стоя там, на прозореца ти, и почуквам с човка?!"

Ян се ококори, защото не очакваше малкото птиче да го хока така, а и му бе странно, че то говори по този начин. Ян очудено попитa

- Kак така те разбирам? Никога не съм разбирал напълно никого от гората?

- Не се чуди, аз прекарах дълго време с баба ти и дядо ти. Когато бях съвсем мъничко те ме спасиха от измръзване. Не можеш ли да познаеш какво птиченце точно съм аз?

Ян чак сега огледа малкото птиче. То беше с черно-бели перца, точно като фрак – бели бяха само гърдичките, а всички останали перца бяха черни. Ян се позасмя и каза на птичето, че е виждал такива като него и че то е лястовиче. Птичето наклони главица леко настрани и все едно се позасмя и отвърна:

- Позна, аз съм лястовиче. В края на по-миналото лято не успях да замина с мама и татко на юг, защото при опитите си да се науча да летя нараних едното си крилце. Тогава дядо ти и баба ти ме прибраха и се грижиха за мен през цялата зима. Тогава се научих и да говоря на вашия език – така и те по-лесно ме разбираха. Сега пристигнах малко по-рано, за да съобщя пръв – при тези думи лястовичето гордо се изпъчи – че пристига пролетта, а след нея земята ще огреят горещите слънчеви лъчи.

- Много хубаво! – Ян така се зарадва, че започна да подскача из стаята. – Значи най-сетне ще дойде топло време, ще захвърлим дебелите дрехи в килера и ще можем да играем до насита до късно през нощта.

Лястовичето като видя веселите подскоци на момчето запърха над главата му и запя весела пролетна песен:

Най-сетне дойде пролетта,
Тъй нежен и хубав сезон
И всичко на тази земя
Бяга от топъл подслон.

Сега птички ще запеят,
В танц лудешки ще танцуват
Лъчите топли ще огреят
Дърветата, цветята ще ликуват.

Ах тъй нежен сезон е пролетта,
Носи топъл дъх на синя шир
Свободно из простора ще летя
Навсякъде ще цари спокойствие и мир.

И колко хубава е мойта песен
Славей не съм, но все пак пея
Ликувам аз в името на пролетта
Танцувам, летя и високо се смея.

И пеейки своята весела песен, лястовичето правеше пируети и се въртеше като лудо във въздуха, а Ян подскачаше в див танц под него. Двамата не усетиха тежките стъпки на дядото на Ян, който се бе разбудил от глъчката и се беше разсърдил. Той нахлу изведнъж в стаята и се ококори срещу подскачащото момче и започна да се чуди какво му става.

- Хей, Ян, ти да не си полудял?! Какво си се разскачал и разпял по никое време, когато трябва да спиш? Утре ни чака много работа, трябва да насечем дърва, да помогнем на баба ти да подреди килера и билките, че има още време докато...

Дядото на Ян изведнъж се сепна – току що забеляза лястовичето, което пърхаше над главата му и чуруликаше така все едно се залива от смях. Дядото на Ян се замя и каза:

- Ах, ти, палавнико! Значи ти събуди внучето ми и заиграхте тук като щури! Кажи, какви вести ни носиш? Да не се е случило нещо неприятно?

- Не, дядо, не се тревожи, всичко е наред! Просто исках пръв да ви съобщя, че на път да дойде е прекрасната топла прлет.

Лястовичето пак се изпъчи гордо, направи един пирует и запя песента си отново. Дядото не се сдържа и затанцува заедно с Ян. Тогава и баба му дойде да види какво става. Като видя мъжа си и внучето си да подскачат като полудели се ужаси, но успя преди това да види виновника за тяхната лудост. Засмя се, погледа дивашкия им танц и след малко им каза, че ако се се натанцували и налудували, може да отидат да хапнат, защото вече зората е дошла и е време за закуска. Нагости ги хубаво и тримата, след което всички се захванаха за работа. Ян и дядо му нацепиха дърва за огрев и отидоха да подредят килера и билките, бабата започна да шета из къщата, а малкото лястовиче литна над гората, за да съобщи радостната вест пеейки прекрасната си песен.