Днес

Мам ми каза, че твърде много мисля и се самоанализирам. Не трябвало да обръщам толкова много внимание на себе си и собствените си чувства. Може би е права, а може и да не е. Не съм нарцистична натура, обикновено се занимавам повече с околните и с техните проблеми отколкото със своите (щото моите или ги решавам набързо или не им обръщам внимание), но явно изпадам в криза.

И какво да направя когато преди два дни изпитвах безумен гняв, а сега ме боли сърцето - да боли ме. Свито е и в същото време имам чувството, че ще се пръсне от тая пуста тъга. Не искам да съм тъжна, никак не се харесвам такава. Предпочитам да изпитвам гняв - него поне мога да контролирам пък и току-виж съм сътворила нещо интересно водена за носа от гнева си. Сега все едно целият ми свят е тръгнал някъде надолу - където е от тъмно по-тъмно, от тъжно - по-тъжно и все по-празно. Явно проблемът ми всъщност е в самоконтрола, който непрекъснато упражнявам. Ще взема да се отпусна и да се оставя да си изживея тъгата.

Поне знам, че има надежда...