Jimi Hendrix - четири години на върха приживе, посмъртно - и до днес e там

В краткото си четири годишно царстване като суперзвезда, Джими Хендрикс разширява изкуството на електрическата рок китара повече от всеки друг. Хендрикс е майстор, който умее да ласкае по всякакъв неочакван свръхзвуков начин своя инструмент. Чести са ураганните му изблици на шум и ярко шоу – можел е и е свирел зад гърба си, със зъби и подпалвал китарата си. Това понякога засенчвало значителния му талант като певец, песнописец и майстор на блуса, Р&Б и рока. Хендрикс подпомогнал въвеждането на психеделията с дебютния си албум Are You Experienced? И влиянието на неговата кратка, но главоломна и блестяща кариера все още се чувства.

Повече от всеки друг музикант, Джими Хендрикс реализирал пълния диапазон на звука, който може да се получи от инструмент с усилвател. Много музикални течения се сливали в неговия стил на свирене. Въпреки това песните и музиката на Хендрикс били оригинални, все едно не били от този свят.

Хендрикс е роден на 27.11.1942г. в Сиатъл (името му е Джеймс Маршал Хендрикс). Получава първата си китара на 16 и година по-късно започва да свири в групата Rocking Kings. След като напуска за да постъпи в армията и отбива военната си служба, в началото и средата на 60-те години той е работил със звезди от ранга на Little Richard, the Isley Brothers & King Curtis като втори китарист. Понякога е записвал с тях, но звездите не са оценили неговия талант и не е бил оставен да се развива като солист. В средата на 60-те Хендрикс прави най-разумното нещо – отделя се и започва да свири с различни музиканти в различни клубове в Ню Йорк и през 1966 е забелязан от бившия басист на Animals – Chas Chandler. Той станал мениджър на Джими и успял да го убеди да се премести в Лондон, където Хендрикс се озовава под силното влияние на психеделичната поп-култура. Около Джими се сформира група с Mitch Mitchell на барабани и Noel Redding на бас, наречена the Jimi Hendrix Experience. Триото печели огромна популярност с удивителна скорост във Великобритания където "Hey Joe," "Purple Haze" и "The Wind Cries Mary" влизат в Top Ten класацията през първата половина на 1967г. Тези парчета са включени и в дебютния им албум “Are you Experienced?”.

“Are you Experienced?” е невероятен дебют особено за млад музикант, който рядко е пял и очевидно никога не е композирал своя музика преди да се сформира триото. Това, което грабва повечето хора е виртуозността му в свиренето на китара, за която си служи с арсенал от похвати. Хендрикс се оказва първокласен песнописец, както и отличен блус изпълнител и страстен, очарователен певец.

Учудващо Хендрикс записва само три студийни албума през живота си. "Axis: Bold as Love" и двойния албум "Electric Ladyland" са доста по-експериментаторски от "Are you Experienced?". Представленията, които Хендрикс прави на Monterey Pop и Woodstock фестивалите, включващи и измъчването на китарата му в Monterey, стават част от рок & рол легендата. Под въздействието на огромното напрежение, заради непрекъсната работа, внезапната известност и прием на наркотици, в началото на 1969г. триото се разпада.

Последните две години от живота на Хендрикс са доста бурни в музикален, финансов и личен план. Той е заплетен в доста сложни спорове свързани с мениджмънта и звукозаписната компания, които държат заети адвокатите с години. Напуска the Experience през 1969 и сформира нова група the Band of Gypsies с барабанист Buddy Miles и басист Billy Cox.

В началото на 70-те, the Experience се сформира отново, и скоро пак се разпада. По същото време Хендрикс се чувства разкъсан между приятелите си музиканти, очакванията на звукозаписната компания и натиска на мениджмънта. Всеки един от тях има свои собствени идеи за това с какво трябва да се занимава той.

Докато външни фактори наистина са допринесли за затъването на студийната му работа, изглежда че и самият Хендрикс е бил отговорен за застоя си. Той така и не успял да създаде постоянна група от музиканти, не е успял да реши каква музикална посока да следва и да завърши друг албум, въпреки че непрекъснато е свирел. Няколко месеца след началото на 1970г. Mitchell се връща при Хендрикс и замества Miles, а Cox си остава в групата. Това е триото, с което Хендрикс обикаля света през последните си месеци.

Изключително трудно е да се разграничат фактите за живота на Хендрикс от слуховете и спекулациите с него. Всички, които са го познавали добре, или са твърдяли, че го познават добре, са имали различни версии за неговото състояние през 1970. Критиците имат разнообразни идеи – че той е щял да навлезе в джаз музиката, че е щял да се задълбочи в блуса, че просто е щял да продължи това, което вече е правел или че просто самият той бил толкова объркан, че сам не знаел какво точно прави. Същата бъркотия цари и около смъртта му - има хиляди противоречиви версии за последните му дни от най-близките му хора. Той е работел по нов албум временно наречен "First Ray of the New Rising Sun", когато умира в Лондон на 18.09.1079г. от задавяне с .

Хендрикс е записал голямо количество неиздаден материал. Много от него (включва и цели концерти на живо) е издаден посмъртно; някои от концертите са били с отлично качество, но студийните записи са били център на сериозни полемики в продължение на 20 години. В средата на 70-те продуцентът Alan Douglas взима контрол над проектите, презаписва много от записите с допълнително участие на други музиканти. Това очите на много от почитателите на Хендрикс е истинско кощунство. През 1995г Douglas наема бившия барабанист на the Knack за да запише нови партии за компилацията "Voodoo Soup". След дълги изтощителни правни битки, правата върху имуществото на Джими, включително и върху записите му са върнати на неговия баща Al Hendrix през юли 1995.

С помощта на доведената му сестра Janie, Al успява да намери оригиналните записи на Джими, които не са използвани при издаването на предишните компакт дискове и през април 1997г първите три албума на Хендрикс са преиздадени с много по-добро качество. Тези албуми са съпроводени и с издаване на посмъртен албум компилация, който се нарича "First Ray of the New Rising Sun". По-късно през 1997 се издава още една компилация, която включва и нечуван до тогава записи, които Chas Chandler е успял да съхрани от Alan Douglas. По-късно се издава още материал "Radio One" е разширен до двойния диск "BBC Sessions" (излязъл през 1998), а през 1999 се издава пълното шоу от Woodstock както и допълнителни концертни записи от представленията на Band of Gypsies наречени "Live at the Fillmore East" . През 2000г. е издаден албум с 4 диска, които включват и доста редки парчета.

Когато за пръв път чух Джими Хендрикс нямах и 16 години. Влюбих се в музиката, в китарата му, представях си какво е да си там и да го гледаш как свири на живо. Започах да купувам всичко налично по музикалните магазини у нас и да попивам всяка нота. Джими Хендрикс е едно преживяване, което спира дъха ти. Сега почти 15 години след като аз го открих го представям на малкия си син със страхопочитание и когато той ме попита "Защо китарата плаче?" не зная какъв отговор да дам освен, че това да накараш китарата в ръцете ти да плаче така както го прави Джими е нещо много хубаво, защото китарата говори вместо теб.

Purple Haze

Продължението на Що било то - Psychedelic Rock

"Пурпурна мъгла" е считана за една от най-великите песни на Хендрикс. За много тя е неговата ключова работа. Това е вторият сингълна Джими от албума "Are You Experienced?" (първият албум на the Jimi Hendrix Experience), който заема трето място във Великобритания и едва 65-то място в САЩ. През март 2005-та списанието "Q" слага песента на първо място в списъка на 100-те най-велики парчета на китара, a в класацията на Rolling Stone за 500-те най-велики песни на всички времена, тя заема 17-то място.

Счита се че песента има отношение към преживяванията на Хендрикс с партида LSD, носеща подобно име, защото хапчетата са представлявали малки пурпурни желатинови капсули. Друга версия е, че трите тона, които се използват се стремят да започнат синестезията му, за да може да види Пурпурна Мъгла и доста хора вярват, че името на песента идва от сорт марихуана, наречен по същия начин. Но Хендрикс казва, че е взел фразата "пурпурна мъгла" от една научно-фантастична книга, която четял по това време. Хендрикс твърди че песента е свързана с любов и е преразказ на негов сън, в който е сам сред океан от пурпурна мъгла и господ го спасява.


Пурпурна мъгла

Пурпурна мъгла в мойта глава
Напоследък нещата не са такива каквито са
Държа се странно, но не зная защо
Извини ме докато целувам небето

Пурпурна мъгла навсякъде около мен
Не зная дали падам или се издигам
Щастлив ли съм или съм нещастен
Каквото и да е, това момиче ме прокле.

Пурпурна мъгла в очите ми
Не зная дали е ден или е нощ
Хващаш ме просто смаян
Утре ли е или на времето края?

На просторна веранда седя
и гледам залязващото слънце.
Огнено червено е небето
изгаря в него отминалия ден.

Пуша, леко намествам се в стола
с чаша червено вино в ръка.
Дано утре да е по-хубаво от днес
и по-щастливо утрешното ми сега.

Що било то - Psychedelic Rock

Май на български преводът на думичката "psychedelic" (буквално еуфористичен) е някак недостатъчно описателен за този музикален стил и тази поп-култура. Затова ще си го наричам психеделичен. Защо реших да пиша за него? Причината е елементарна - харесвам тази музика.

Психеделичният рок включва групи и изпълнители, които без притеснение можем да наречем велики и които и до сега се радват на огромен интерес и са изключително популярни. Групи и изпълнители, за които сякаш времето е спряло и никога не остаряват - винаги могат да бъдат актуални.

Думичката "psychedelic" е използвана за пръв път през 1956 от психиатъра Хъмфри Озмънд. Поизлиза от гръцките думи psyche (ум, душа) и delos (проявявам се).

Музикалното течение и психеделичната поп-култура възникват в средата на 60-те години на миналия век, когато в САЩ и Великобитания марихуаната, халюциногените и най-вече ЛСД стават изключително популярни сред музикантите и техните фенове. Психеделичният рок е музикален стил, който се стреми да пресъздаде и чрез текстовете и чрез мелодията и инструментала състоянието на ума, когато е под въздействието на халюциногенни вещества. Със сигурност в голямата си част е и правен под въздействието им. Психеделичният рок е мост между ранния блус-базиран рок, прогресив рока и хеви метъла. За разлика от acid rock, който се приближава доста до хард рока и хеви метъла психеделичният рок е доста по-мек.

В САЩ групи като Vanilla Fudge, Grateful Dead & Jefferson Airplane започват първи да свирят психеделичен рок и посочват пътя към него и за други групи. По-късно The Who и The Beatles заимстват от психеделичното движение музикални тонове и идеи. "Lucy in the sky with diamonds" и "Sgt. Pepper's Lonely Hearts Club Band" са пример за песни с психеделично звучене на the Beatles. Cream и Pink Floyd обаче са първите групи, които изцяло прегръщат идеята на психеделичния рок.

Други банди и изпълнители, които изпълняват психеделичен рок или стила им се приближава доста до него са the Doors, Big Brother and the Holding Company, Janis Joplin, Jimi Hendrix, някои от парчетата на Led Zeppelin, The Monkees, The Moody Blues и др.

А сега малко конкретни примери. Започвам с White rabbit на едни от първите основополжници на психеделията - Jefferson Airplane.

Белият заек:

Едно хапче те прави голям
А друго те прави малък,
Онези, които майка ти дава
Нищичко с тебе не правят.
Иди и питай Алиса,
Когато е 10 фута висока.

И ако тръгнеш зайци да преследваш
И знаеш, че в дупка ще пропаднеш.
Кажи им, че гъсеница със наргиле
Те е спряла на раздумка.
Обади й се на Алиса,
Когато беше съвсем малка.

Когато хората на шахматната дъска
Ти нареждат къде да отидеш
А ти имаш само някаква си гъба
И мозъкът ти едва функционира.
Иди и питай Алиса
Тя със сигурност ще знае.

Когато логиката и пропорцията
Са паднали и са се разлели,
А Бялото Вале говори наобратно
И Червената Кралицата крещи "Отрежете й главата!"
Запомни какво каза съсела:
Подай глава, подай глава!

Песента е от албума Surrealistic Pillow издаден през 1967г. Издадена е първоначално като сингъл, който достига осма позиция в Billboard Hot 100. През 2004 песента заема 478-мо място в класацията на Rolling Stone's за "500-те Най-велики песни на всички времена". Песента е изпълнена за пръв път от Grace Slick през 1966г, и й помогнала да убеди членовете на Jefferson Airplane да я приемат в групата.

Това е една от първите песни на вокалистката Slick (по това време тя свири в друга група). Позовава се на халюцинациите предизвикани от ЛСД и на метафорите във въображаемия свят на Луис Карол от книгите му "Приключенията на Алиса в Страната на Чудесата" (1865г.) и "Алиса в Огледалния Свят" (1871г.). Алиса, Съсела, гъсеницата пушеща наргиле, Бялото Вале и Червената Кралица присъстват като герои и в песента. Споменати са също смяната на размера след ядене на гъба или изпиване на непозната течност. Последната строфа от песента - думите на съсела - не съществува в книгата.

Grace винаги е казвала че "White rabbit" е предназначена да послужи като плесница, която да стресне родителите, които четат на децата си книги като "Алиса в Страната на Чудесата" (в нея Алиса използва няколко подобни на наркотици вещества за да си промени размерите) и след това се чудят защо когато децата им пораснат посягат към наркотиците. За Grace и останалите през 60-те години наркотиците са неминуема част от социалните експерименти и опитите за разширяване на светоусещането. Песента е една от първите, които се промъкват покрай цензурата свързана с наркотиците в радиото.

To be continued...

Всичко което искам

Всичко, което искам е едно огледало,
в което да виждам хорските души.
Да виждам целия свят черно на бяло -
споделени радости и смях или болки, сълзи.

Всичко, което аз искам
е тихичко в главите човешки да надниквам.
Да виждам там какво става
дори и с тях да страдам.

Всичко което аз искам са едни очи
в които да мога себе си да видя -
разрошена,
немирна,
усмихната
и дива.
Едни ръце, протегнати към мен да бъдат.
Да ме спрат,
за да се спра сама
да скитам и блуждая.
Един танц,
но не сама да го танцувам

Всичко, което искам
е много, твърде много
може би.

Висоцки - Поет с китара

Това е нещо, което писах в 11-ти клас. Бяха ни дали задача да пишем за любимия си чуждестранен поет. Е, аз писах за Висоцки, защото той е един от моите любими поети, докосващи сърцето.

Източници, за написаното:

"Вл. Висоцки - Поет с Китара" - Добромир Тонев, Любомир Левчев, Любен Георгиев, Зафер Галибов
"Висоцки - человек, поет, актер" - д-р филологически науки Ю.А.Андреев и И.Н. Богуславский
"Владимир, или прерванний полет" - Марина Влади
"На Большом каретном" - А.Б. Утевский




Роден е в Москва на 25.01.1938г. Започнал е да пише стихове още като ученик, а да ги изпълнява в съпровод на китара като студент. Като десетокласник е посещавал драматичния кръжок, ръководен от В. Богомилов - актьор от МХАТ. Отначало, след като завършва основното си обарзование, се записва да учи инжинерностроителния институт "Куйбишев". Но го напуска още след първия семестър при сблъсъка си с математиката. Разбира, че мястото му е другаде. Подготвя се добре и постъпва в театралната студия "Вл. И. Немирович-Данченко" при МХАТ - едно от най-реномираните висши учебни заведения за актьори и режисьори. Негови преподаватели там са Павел Масалски иАлександър Комисаров. Завършил театралното си образование през 1960г., той работи три сезона в театър "Пушкин" и в Московския театър на миниатюрата, но без да получи основна роля.

Като се запознава със запланирания репертоар за две-три години, Вл. Висоцки разбира от главния режисьор Борис Равенских, че в театър "Пушкин" не се очертават особени перспективи за него. Напуска, прехвърля се в театъра на миниатюрата, където условията са по-добри, поставят се повече спектакли, работят се представления на студийни начала, на младите се гледа по-благосклонно. Може би Висоцки е щял да се задържи за повече време в тази трупа, ако през 1964г. не се беше случило едно изключително събитие - създава се новаторския театър "Таганка". Висоцки много бързо се превръща в един от най-първите му солисти. Но освен в театъра, той има и много роли в киното. Играе във филмите "Служили двама другари", "Вертикал", "Господар на тайгата", "Кратки срещи", "Война под покривите", "Синовете отиват на бой" и др. В много от тях Висоцки изпълнява свои песни. Пял е в спектакли като "Добрият човек от Сечуан", "Десет дни, които разтърсиха света", "Хамлет" и други. Пял е и и звън сцената - по естради, с повод и без повод, пред огромни множества или приятелски компании. Песенният му репертоар също е извънредно богат. Той включва и лирически миниатюри в бавен темп, наситени с много доброта и поезия и сатирични изблици изискващи резки тонове и военни теми, разработени с овладяна, но пулсираща печал и песни с много динамика и напрежение.

В песните на Володя с почти фолклорна достоверност говори днешният млад човек - дързък и предизвикателен, непукист и волнодумец. Поетът е един от най-нетърпеливите творци на своето време. Неговият нравствен максимализъм го прави непримирим със злото. В песента "Аз не обичам" той е изброил какво мрази: от хладният цинизъм до насилието и безсилието; от ситата увереност до подлия страх. И още: когато някой чете писмата ти надничайки през рамото ти; когато е забравена думата "чест" или е превърната в "прах в очите", когато бият невинни или нахлуват в душата ти; когато плюят в нея. Отделни стихове Висоцки изпълнява в различни варианти, но без да остави съмнение че би защитил правдата, би се застъпил за онеправдания, набедения слаб човек.

Тази му позиция, изразена в много стихове, яростната му непримиримост към всичко угнетително, към всеки сезон, в който не се пеят весели песни, го сблъсква в ежедневни конфликти с мнителните педанти. Но този активен обществен критицизъм допада на масовия зрител и слушател с категоричността си, с величествените морални норми, които изповядва.

Владимир Висоцки винаги е държал песните му да бъдат правилно разбрани. Затова при публични излизания той почти винаги ги е съпровождал с кратък коментар. За "Песента за летеца" например, той казва, че тя се отнася за приятеля на човека от чието име пее. Написал я е към спектакъла "Звезди за лейтенанта". По този начин той предразполагал публиката към песента, улеснявал е нейното възприемане.

Песните на Висоцки са насочени директно към съвестта на съвременника. Често неговият стих пронизва съзнанието, шокира и предизвиква моментно вцепенение; той може да провокира баналното - онова, с което сме си свикнали. Но докато цяла Русия пее неговите песни, някои са се осмелили да отправят обвинения, че Висоцки търси евтина популярност, че спекулира с настроенията на неориентираните, че се е превърнал в кумир на нехранимайковците. Дори и след смъртта му се е появила статийка на "поет", в която Висоцки е представен като съчинител на грамадно количество груби текстове, лирическият му герой бил примитивен, а самият автор не се и опитвал да се възвиси над алкохолците и машинаторите.

Разгледани като поезия, текстовете на Висоцки не са лишени от недостатъци. Като китарист често прави грешки. Като певец с този си дрезгав глас, той не е изобщо идеален. (Майка му разказва, че като дете го изгонили от час по пеене за да не разваля общия хор.) Но Висоцки е артист, изпълнител, който синтезира всичко това и превръща изпълняването на всяка песен в спектакъл.

Песенното творчество на Володя може да се разглежда като една негова роля, заемаща определено място в артистичната му биография редом с театралните му и екранни пресътворения. И като поет и като изпълнител, той се превъплъщава идеално в образите, от чието име пее своите песни. Той може да пее от името на престъпник, хулиган, затворник; и тогава придава на песните си такава автентичност, че лесно може да заблуди слушателите си.

Макар и да са написани в първо лице, песните на Висоцки не се пеят от името на автора или певеца. Има редки случаи, в които той пее от свое име. Това са неговите песни автобиографии, в една от тях "Песента на певеца пред микрофона" е описал как всеки път излиза пред микрофона като на сражение, застава пред него като пред амбразура (бойница) - цял в светлини, достъпен за всички очи. Певецът е винаги пренапрегнат, с цялата си огромна енергия той "хвърля" думите на своите песни.С пълно себеотдаване, без отпускане, без почивка, без да се щади той пее и при случайни поводи, в приятелски компании. На репетиции неговата изпълнителност и работоспособност поразява. Никога не се пази, винаги е готов да повтори нещо десетки пъти. Трудовият му ден започва от първи зори и завършва в късна нощ.

Още през 1978г. Висоцки се почувствал зле и отишъл на преглед. Дали му бележка, че положението му е много сериозно, трябва да се подложи на изследване, сърцето му не е в ред, задължително трябва да си почине. Като се почувствал малко по-добре обаче, той захвърлил медицинските и рецептите в чекмеджето си, без да каже на никого нищо. През декември 1979г. отново получил сърдечна криза. Отишъл пак в поликлиниката, прегледал се, кардиограмата му показала прединфарктно състояние. Препоръчват му двуседмичен отпуск и незабавно да бъде приет на лечение. И този път медицинските бележки отиват в чекмеджето.

Отдалече подготвен за смъртта си Висоцки умира в нощта срещу 25. 07.1980г. в квартирата си на "Малая грузинская" улица. Погребан е в гробище "Ваганковско" на една пресечка от Есенин.

За разлика от онова, което проповядва в "Пътища", той не можа да излезе жив от огъня, дните му се прекъснаха преди да е изтекъл срокът им. Но след него наистина остава пътят, остава посоката, остават предначертанията на една голяма и светла личност, целият кратък живот на която излъчва поезия.

"Смъртта е като точка" - пише Марина Влади в една посмъртна бележка цитирайки фраза от Хамлет - "Останалото е мълчание. Но Володя продължава да пее ..."

На един приятел

Благодаря, че посети
последния ми храм.
Сега сред тез гробове, ти
постой до мене сам.

Ти помниш как обичах аз
да пея с пълна гръд.
А тук ни сили имам, нито глас
тук устните мълчат.

Възкръсват спомени безброй
като във сън крилат
в магнетофона дрезгав мой
се влюбва стар и млад.

Аз правех всичко, бях сърцат
мечатех, пях, творих.
Каква жена съм имал, брат!
Приятел какви!

Таганка, кино, роден бряг,
прощавай свят зелен!
Във гроба ми е страшен мрак -
вода тече над мен.

Благодаря че в тоз приют
ти мене посети.
Ний мъртъвци сме всички тук,
а жив си само ти!

Ти всичко, докато си свеж
със зъби дръж сега!
Като умреш, ще разбереш -
животът е шега!

Прости! В ефира със Маяк
ще бъда все на път.
А песните за вас що пях,
те няма да умрат.


П.С. Преводът на стихотворението по-горе не е мой и не зная изобщо кой го е превеждал. Факт е, че беше любимо стихотворение на баща ми и го бях намерила случайно сред нещата които той си беше събирал.

Слова

Слова, на изповед слова в душата ми се раждат,

раждат, мрът, -

въглени, които пламват - въглени, които светят

в моя път -

които гаснат.

Берат се и река ще да нараснат

в гърдите ми на разкаянието сълзи

непрестайни,

разрушително потайни,

и пак ще бъде лед ледът им разтопен:

че аз съм сам, че няма никой окол мен.

И до главата ми с участие склонил глава,

кой на утеха тихите слова

ще мене да промълви тепло, беззаветно?

И сълзи, в обич сълзи, безотчетно

за мене с мене да пролей,

кой ще дойде тук?

Безмълвие - ни звук.

Гробище зад мене, гробище пред мене се тъмней.

П. Яворов

Иска ми се да напиша нещо мъдро в този мрачен ден, но не мога. Нямам сили и нищичко не мога да измисля - сякаш главата ми е празна.

Този уикенд беше един от най-кошмарните в живота ми. Добре че поне никой не е умрял, де. Но все пак можеше да бъде по-хубав и ведър. Дано следващия да успея да си почина истински и дано малкият ми човек бъде в по-добро настроение. Щото е прекрасно да пробваш да скачаш по нервите на мам, но те не са от желязо и тя понякога се ядосва, вика, кара се, плясва по някой шамар по дупето, и после се чувства виновна и вината я кара да се самоизяжда. Мам не е скала, въпреки че на моменти изглежда по-стабилна от всичко на света...

Хич не е лесно да си родител. Аз не съм и очаквала да е лесно, както и не съм очаквала да съм сам родител, но какво да се прави. Една приятелка каза наскоро "Ако искаш да разсмееш Господ му разкажи за плановете си." и май има доста истина в тези думи, щото каквито и планове да съм имала, само краткосрочните са се осъществявали. Затова карам по лесния начин - да живея ден за ден и това е.

Май съм преуморена и трябва по-често да пия от онова хапче "Майната му!". Важното е, че знам, че това е поредния период и че ще отмине. Нужно е време за да свикна да не очаквам нищо от никого и да започна да приемам хората такива каквито са. Така може би по-малко ще ме боли.

И ето нещо мъдро. Да живеят писателите!

Да се учиш,

ще рече да откриваш онова,

което вече знаеш.

Да правиш нещо,

ще рече

да показваш, че го умееш.

Да учиш другите,

ще рече да ги подсещаш,

че те знаят точно колкото теб.

Всички ние се учим, вършим нещо,

учим другите.

Единственото ти задължение

през всичките животи

е да останеш верен на себе си.

Не само е невъзможно да бъдеш верен

на някой друг или на нещо друго, това

е белег и че си лъжемесия.

Най-дълбоки

са най-простите въпроси.

Къде си роден? Къде е твоят дом?

Къде отиваш?

Какво правиш?

Замисляй се от време на време

върху тях и наблюдавай

Как отговорите ти се променят.

Учиш другите най-добре на онова,

което самият ти имаш най-голяма нужда

да усвоиш.

Живей така,

че никога да не те е срам,

в случай че онова,

което правиш или говориш,

бъде огласено някъде по света,

дори огласеното да не отговаря

на истината.

Още в първия миг, когато те срещнат,

приятелите те познават

по-добре,

отколкото познатите ти

и след хиляда години.

Nirvana

Oh Me



In Bloom

За вдъхновението

Приятелката ми шеф наскоро ме попита какво ме е вдъхновило да напиша това стихотворение. По-скоро кой и дали съм се вдъхновила от муз, защо не съм казала нищо за него или просто е като резултат на нещо преживяно.

Истината е, че много от нещата, които пиша са провокирани от музиката, която слушам в момента. Въпросното стихотворение написах заради гласа на Еди Ведър. Припомних си какво е да ходиш с кубинки, развлечени дрехи, да бъдеш гръндж... Все едно бе преди векове, а всъщност беше толкова скоро. Помечтах си отново както преди да живея по времето когато Морисън и Хендрикс са били живи.

Хубаво нещо са мечтите... Важното е винаги да мечтаем независимо дали мечтите са осъществими или не, тях трябва да ги има...

Ето още мъничко мечти и музика за вдъхновение:

Забрави ме,
аз толкова много видях,
преживях!
Не искам да опитвам отново
не искам да търся!
Ако наистина ме искаш,
ти сам ще дойдеш,
защото...

Преплувах океан от надежда,
която нейде изчезна, изпари се.
А после търсих лобовни копнежи
като пяна в брега всичко разби се.

По снежна лавина сърфирах
да търся поне капчица нежност.
А после, след като се сринах,
Изправих се и литнах безметежно.

Докоснах слънцето с ръцете си,
изгорих ги, излекувах ги и приземих се.
Да търся вече отказах се,
Не мога сега, уморих се.

Promises

Empty words you say,
empty promises you make,
leaving me with empty hands
and sorrow in my soul.

You said you'd always be there,
be there for me,
to caress me and hold me.
You said you cared for me.

All those things were full of nothing.
I don't want your mere words.
I don't want promises.
I don't want your empty world.

My life was so comfortable without you.
I was fine being all by myself.
You destroyed my peaceful universe
and I have to build it up again.

Историята на Хелоуин

Хелоуин е празник, който е най-популярен в Ирландия, от където всъщност произлиза. Келтите са празнували Хелоуин под името Соуън (Samhain), което означава „Края на лятото” и отбелязва началото на тъмния сезон (келтите деляли годината на два сезона – светъл, т.е. летен и тъмен – зимен). Това е бил пастирски и земеделски празник на огъня, който започвал през нощта. Считало се е, че мъртвите са се връщали в човешкия свят и за да се пазят от злите духове хората са палели огромни огньове. В Ирландия дълго след покръстването през VI век все още са се спазвали езическите традиции на този празник.
През 835г. Папа Грегорий IV въвел първи ноември като дата на Вси Светии или празникът на Всях Святих . Тъй като Соуън традиционно се падала в нощта преди Всях Святих, тя станала известна като Навечерието на Всях Святих или Хелоуин.

В нощта на Хелоуин в съвременна Ирландия деца и възрастни се маскират като същества от отвъдното и подземното царство (духове, таласъми, зомбита, вещици, гоблини и др.), палят големи огньове и се наслаждават на зрелищни фойерверки. Децата обикалят по домовете на съседите си за да събират плодове, ядки и сладки за фестивала на Хелоуин. Къщите се украсяват с тикви и репи, на които са издялани ужасяващи лица. Традиционния кейк в Ирландия, наречен бармбрак, представлява плодов хляб от който всеки член на семейството трябва да си вземе резен. Във всеки кейк има парче плат, монета и пръстен. Ако ви се падне плата, тогава финансовото ви бъдеще ще бъде доста съмнително. Ако уцелите парата, тогава ще имате преуспяваща година, а пръстенът пък е сигурен знак за предстоящ романс или дълго щастие.

На Хелоуин в Обединеното Кралство възрастните често се издокарват и отиват на карнавали в кръчми и клубове.

В Шотландия в навечерието на Хелоуин децата обикалят маскирани в различни костюми и забавляват хората за различни дарове.

В някои части на Йоркшир има подобен фестивал, наречен Нощта на пакостите, който се пада на четвърти ноември. Децата правят номера на възрастните, които варират от безобидни до по-големи, например да свалят вратите от пантите и да ги захвърлят в някоя локва или да ги занесат някъде далече.

Украсата на домовете освен традиционните издълбани фенери от ряпа и тиква се допълва и от топки срещу магии. Обикновено те се закачат до прозорците или предните или задните врати и се казва, че ако мине вещица те започват да блещукат.

Друг англиски обичай на Хелоуин е т.нар. ловене на ябълки. В буре пълно до горе с вода се пускат ябълки и всеки трябва да хване ябълка с уста без да използва ръцете си. След като някой успее да си улови ябълка, традицията е тя да се обели и обелките да се пуснат в бурето за да се види дали корите ще образуват някаква буква – това ще бъде първата буква от името на истинската любов на уловилия ябълката.

Другите традиции включват потапяне на ябълки във вода, фойерверки, разказване на истории за духове, игри като криеница. Обикновено се пекат ябълкови пити със скрита парички вътре и се ядат всякакви видове ядки. По-смелите деца играят на игра наречена „Гръм и светкавици”, която включва тропане на вратата като гръм и бягане като светкавица. Традиционна игра в Ирландия е Пучини – човек със завързани очи сяда на маса, върху която има няколко чинийки. Чинийките се разместват и играчът избира една като я пипва. Съдържанието й определя животът му през следващата година. Ако в чинийката има пръст, това означава че близък на играча ще почине. Чинийка с вода предсказва пътешествия, монетата пък – ново имущество, бобено зърно означава бедност и т.н. През деветнадесети век в Ирландия младите жени слагали голи охлюви в чинийки поръсени с брашно. Вярвало се, че следите, които оставят охлювите в брашното показват лицето на бъдещия съпруг.

В САЩ Хелоуин започва да се празнува през 19-ти век. Емиграцията на около 2 милиона ирландци заради Големия Ирландски Картофен недостиг (1845-1849) донесъл празника с тях в Америка. Емигриралите предимно в Канада шотландци занесли там своята версия на празника.

Комерсиализирането на празника в Америка започнало около 20-ти век. В началото хората изпращали картички за Хелоуин, които били най-популярни между 1905 и 1915. През 1909 производствената омпания на Денисън публикувала за пръв път свой каталог за Хелоуин и заедно с компанията на Бийстъл тя била пионер в рекламните декорации за Хелоуин, направени предимно от цветна хартия. Немските производители се специализирали в изработването на статуетки за хелоуин, които били изнасяни за Америка в периода между двете световни войни. Масово костюмите за Хелоуин се появяват в магазините около 1950г., когато играта трик или почерпка станала неизменна част от празника. И така през 1990 започва огромно производство на различни декорации за празника, като те изместват направените вкъщи. Някои от най-популярните украси за Хелоуин са тиквите, плашилата, вещици, оранжеви и пурпурни лампички, надуваеми украшения като паяци, тикви, мумии, фигури на Дракула и Франкенщайн, и др.

Най-голямото празненство за Хелоуин в САЩ е в Ню Йорк Сити и се нарича Village Halloween Parade. Започнало е през 1973 от майстор на маски в Грийнуич Вилидж и сега парадът привлича повече от два милиона зрители и участници, както и около 4 милиона телевизионни зрители годишно. Това е един от най-големите паради в света.

Напоследък комерсиализирането на празника добива главозамайващи размери. Правенето на номера вече има по-малка роля, типичните за Хелоуин костюми се изместват от телевизионни герои и дори политически личности. Героите от малкия екран нахлуват и в украсата на двора и дома. След атаките на 11 Септември 2001, например, изключително модерни станали костюмите на арабски терористи, пожарникари, полицаи, Американски военни както сред децата, така и сред възрастните.

Традицията на тиквения фенер се корени от ирландския фолклор и идва от легендата за Джак Фенера. Свадливият Джак бил мизерен стар пияница, който обичал да прави номера на всички – семейство, приятели, на майка си и дори на самия дявол. Един ден той подмамил дявола да се качи на ябълково дърво и бързо поставил кръстове отдолу, така че дяволът да не може да слезе. Джак го накарал да му обещае, че когато умре няма да вземе душата му и махнал кръстовете и го пуснал долу. Години по-късно, когато Джак най-сетне умрял отишъл до портите на Свети Петър, но той не го пуснал в рая, защото имал твърде много грехове и водил безполезен и жалък живот на земята. Тогава Джак слязъл до ада и помолил дявола да го пусне, но той спазил обещанието си и не му дал да влезе. Джак се уплашил, че няма къде да отиде и че трябва да се скита завинаги в тъмнината между ада и рая. Попитал дявола как да си тръгне като нямал никаква светлинка и дяволът му подал горящо въгленче от адските огньове. Джак го сложил в издълбана ряпа – това бил любимият му зеленчук, който винаги носел със себе си. От този ден нататък Джак броди по земята без място където да намери покой като осветява пътя си с неговия фенер.
На Хелоуин ирландците издълбавали репи, картофи, кратуни и цвекло. Поставяли свещи в тях за да се празят от злото и да държат Джак надалеч. Това били официалните фенери. През 19-ти век няколко вълни от ирландски емигранти отишли в Америка, където открили че тиквата е по-голяма много по-лесна за издълбаване. Така те започнали да използват тикви за своите фенери.

Как се празнува денят на Вси Светии по другите държави?

В Боливия Денят на вси Светии се празнува на първи ноември – това е ден в който семействата изчистват и украсяват гробовете на предшествениците си и си правят пикник.

В Мексико се празнува т.нар. Ден на Мъртвите – ден в който семействата се събират и почитат паметта им. На 10-ти ноември пък в Естония децата боядисват лицата си, обличат стари дрехи и обикалято по съседите си. Чукат на вратите, пеят специални национални песни и понякога танцуват като се молят да бъдат пуснати вътре, за да избягат от студа. Дават им се сладки и плодове.

Фестивалът на мъртвите в Япония, наречен още Обон се състои всяка година през август месец. Според вярванията душите на мъртвите се връщат на земята за да посетят близките.

Много будисти в Япония празнуват като приготвят дарове от специална храна за духовете на своите предшественици и ги поставят на олтари в храмовете или в домовете си. Когато слънцето залезе, семействата палят хартиени фенери и ги закачат нпред къщите си – така починалите лесно ще намерят пътя до дома. Празненствата завършват с пускането на разноцветни фенери със запалени в тях свещи в реките или в морето. Върволицата, която образуват води мъртвите обратно в царството на мъртвите, където те ще останат до следващата година.

В Китай традиционен празник е Фестивалът на духовете и той се празнува от китайците в много държави. В китайския лунен календар Фестивалът на духовете се пада през 14-тата нощ от седмия лунен месец.

По китайска традиция седмия лунен месец се нарича Месец на духовете, в който духовете напускат подземното царство и се връщат на земята. Фестивалът е кулминацията на празненствата през месеца. По време на фестивала се приготвят различни обредни ястия, изгарят се дяволски пари за да се угоди на духовете, както и на божествата и предшествениците. Пускат се по вода малки хартиени лодки и фенерчета които „показват пътя на изгубените души”. Това е много тържествен фестивал, който показва връзката между живите и мъртвите, земята и небето, както и тялото и душата.

В Индийският хиндуизъм няма ден на мъртвите или някакво друго подобие на Хелоуин. Вярванията са, че когато човек умре той отива при близките си предшественици.

А знаете ли, че в България по стар обичай също има ден на мъртвите и той не е свързан с почитането на паметта на хората напуснали живота (т.нар. задушници), а с вярвания че зли сили от подземното царство, наречени русалии излизат на земята. Това е Русалксата неделя – седмицата, която започва непосредствено след Петдесятница – в деня на Свети Дух. Различните обреди имат за цел да умилостивят русалиите. През цялата седмица не се работи, перат се само дрешките на децата. Човек не трябва да спи през деня и особено на полето, не бива и да се разхожда из него за да не настъпи русалската трапеза – тя носи болест и гибел. Счита се, че ако човек все пак се разболее по време на русалската неделя той няма или много трудно ще оздравее.

В Северозападна България за лекуване на русалска или самодивска болест ходят дружини от русалци, калушари. Начело на дружината стои ватафин, който знае чародейните билки, заклинанията и магиите. Званието “ватафин” се предава по наследство, и то само по мъжка линия. Водачът си избира останалите участници, които трябва да отговарят и на редица и ги посвещава в тайните на обичая. Избраните русалци винаги са нечетно число (обикновено седем). Русалското знаме представлява парче бял ленен плат, закрепен на дълга тояга със завързана на върха и китка от лековити билки. От същите билки са пришити и в четирите ъгъла на плата. Русалийската тояга е от явор, ясен или дрян, заострена и подкована в долния край с желязо, цялата нашарена и окичена с метални дрънкулки. Русалците са във всекидневните си дрехи, на калпака си имат венец и китка от лековити билки, а на цървулите – железни бодли, дрънкалки и медни звънчета. Дружината носи ново гърне с ненапита вода и нова паница с оцет и скълцан чеснов лук.

Русалците ходят през цялата неделя, като посещават и други села. Събрани в дома на ватафина, те започват да играят, докато той изнесе знамето, на което се покланят. Русалците играят из селото, по къщите и из нивите, като игрите около болните са различни.
В неделя русалската дружина се връща в дома на ватафина, където се играе последния танц около знамето. След това ватафинът го внася вкъщи и прибира всички тояги. Тогава сядат на обща трапеза. Накрая се разделят получените дарове и пари от болните, на които са помогнали.

Вярва се, че игрите на русалците ще прогонят болестите от къщите и ще донесат много плод по ниви, лозя и градини.

В събота преди Русалската неделя има задушница, на която поменават всички мъртви. Тя е свързана с представата, че мъртвите се прибират в гробовете си на Духовден. или през Русалската неделя и се смята за една от големите задушници.

Източно Православната Църква посвещава първата неделя след Петдесетница на всички светии, за да се знае, че светиите са живяли със силата на Иисус проповядвайки неговата вяра, разпространявайки Евангелието.