Писането

Обичам да пиша. Бих казала, че пиша по-добре, в пъти по-добре отколкото говоря. Едно време обичах да пиша писма. Истински - на хартия. Да си цапам ръцете с мастило, да усещам грапавината на хартията под ръката си.

Сега писането на писма е отживелица, а писането на e-mail-и ми отне удоволствието. Като пиша съм по-друг човек, по-разпуснат, по-отпуснат, по-спокоен и някак по-истински. Като говоря... трудно ми е да говоря. Понякога мисълта тече толкова бързо, че думите, които излизат от устата ми могат да прозвучат обидно, неистински, криворазбрани. Обичам да пиша, споменах ли го вече? Изливах си душата на лист хартия, а сега го правя в "панел" и щракам по клавиатурата, бързайки - мисълта да не изчезне, думите да не избледнеят.

Забравила съм обаче какво е да пишеш на ръка, да те заболява от натиска по хартията и да ти излезе мазол на пръста от писане. А имах такъв мазол в продължение на доста години. Странно как навиците се променят. Загубила съм навика да пиша на ръка, почеркът ми е станал някак по-различен. Сега ми е в пъти по-лесно да пиша в прозорче или панел, да си изкарвам работата като технописец и да се чудя как аджеба да обясня това, което и аз на моменти не разбирам изобщо. Въпреки всичко си обичам работата. Клик тук, селект - там и току виж си свършил онова което трябва да свършиш.

Обичам да пиша - писането ме освобождава, позволява ми да играя с думите, до колкото ми стига речниковия запас. Дава ми възможност да събера мислите си в нещо, което понякога... е харесвано и в доста случаи самата аз харесвам и заобиквам някак си. Защото моите мисли, написани някъде си са си мои - мои деца. Така както и гайдовете, хелповете и пр. помощни документи са си мои деца. Обичам да пиша и се надявам удоволствието да не изчезне, никога, за да не изчезна и аз.