Позволих си днес да публикувам две песни на Pearl Jam заедно с текстовете им. Защо ли?

Музиката ме грабва и заради текста. Обожавам смислени песни, с текстове докосващи сърцето и душата.

Наскоро се присетих отново да разгърна една от най-любимите и пазени от мен книги "Moonlight Drive". Книга за текстовете на the Doors и в главата ми нахлуха спомени. Как преписвах текстовете им, стоях до късно и слушах музиката, потапях се в нея и отивах в друго време...

Много жалко, че повечето от онези - великите хора на своето време си отиват без време. Чудя се колко ли трябва да си луд за да живееш подобен живот.

Pearl Jam - Present Tense

Do you see the way that tree bends?
Does it inspire?
Leaning out to catch the sun's rays
A lesson to be applied
Are you getting something out of this all-encompassing trip?

You can spend your time alone, re-digesting past regrets, oh
Or you can come to terms and realize
You're the only one who can't forgive yourself, oh
Makes much more sense, to live in the present tense

Have you ideas on how this life ends?
Checked your hands and studied the lines
Have you the belief that the road ahead, ascends off into the light?
Seems that needlessly it's getting harder
To find an approach and a way to live
Are we getting something out of this all-encompassing trip?

You can spend your time alone re-digesting past regrets, oh
Or you can come to terms and realize
You're the only one who cannot forgive yourself, oh
Makes much more sense, to live in the present tense.

Pearl Jam - I am mine

The selfish, they're all standing in line
Faithing and hoping to buy themselves time
Me, I figure as each breath goes by
I only own my mind

The North is to South what the clock is to time
There's east and there's west and there's everywhere life
I know I was born and I know that I'll die
The in between is mine
I am mine

And the feeling, it gets left behind
All the innocence lost at one time
Significant, behind the eyes
There's no need to hide
We're safe tonight

The ocean is full 'cause everyone's crying
The full moon is looking for friends at hightide
The sorrow grows bigger when the sorrow's denied
I only know my mind
I am mine

And the meaning, it gets left behind
All the innocents lost at one time
Significant, behind the eyes
There's no need to hide
We're safe tonight

And the feelings that get left behind
All the innocents broken with lies
Significance, between the lines
(We may need to hide)

And the meanings that get left behind
All the innocents lost at one time
We're all different behind the eyes
There's no need to hide

За наградите в живота ни

Във всяка жена (е, почти всяка - да не генерализираме все пак) спи един маниак на тема пазаруване. (Знам, знам трябваше да напиша шопинг маниак, ама тези чуждици вече ми идват в повече.) То не били дрехи, обувки, цветя, чудесии, нови и модерни измислици уж улесняващи живота и тъй нататък.

Аз самата умирам от удоволствие да пазарувам храни - човек ако ме види в някой хипермаркет ще реши, че се запасявам или че изхранвам цяла рота. Всъщност май наистина имам навика да се позапасявам. Обичам да купувам разни неща за дома си, предимно такива, които ми радват окото. Обичам - не, аз обожавам да си купувам книги и саксийни цветя. Друг е въпросът, че вече нямам място нито за цветя, нито за книги. Последно реших да наредя част от книгите си в стаята на детето и там по зловещо стечение на обстоятелствата замина цялата ми колекция от романи на Стивън Кинг. Шантаво, нали?! Е, скоро ще ги махна от там. Ще купувам мебели и специално ще си купя етажерка, на която да си наредя бездомните книги (това са онези книжки, които са без постоянно местоположение у дома).

Та като всяка жена аз обичам да пазарувам разни неща, но... най-вече обичам да си пазарувам неща за мен, които да са "подарък" по случай специална победа. Победата може да е просто това, че съм се държала супер адекватно в кофти ситуация, победа, че не съм позволила на някого да ме разклати, победа в някой спор и пр. За правенето на такива специални подаръци ме светна моята Приятелка-Шеф, когато след последната си раздяла й споделих че възнамерявам хубаво да си напазарувам разни неща, за да се наградя за достойното си поведение и за това, че не ме боли. Тя естествено ме поощри и двете решихме, че след всяка победа (независимо в каква сфера от живота си и дали е малка или голяма), ще си купуваме награди.

Да си призная честно - аз хич не обичам да пазарувам дрехи. Ужасно много се изнервям да пробвам. Това събличане и обличане безумно ме изморява. Последният път, когато реших да се самонаградя и да си купя дънки (не е нещо кой знае какво), попаднах на магазин, в който моделът който ми дадоха едва ми прикриваше цепката на четирибуквието. И какво сега - не стига, че едва влязох в това чудо на модата ами и като седна в офиса ще ми излязат прелестите навън! Добре че си имам магазинче близо до дома, в което продават хубави модели и жената ми е симпатична. Та от там успях да си взема дънки каквито ми харесват - леко клош, с нормална талия - точно като за мен. И следващата награда беше прекрасен оранжев комплект спално бельо. Не какъв да е, не просто оранжев, а оранжев на бели маргарити. Да ми пасва на настроението, да ми носи радост докато го гледам преди да заспя и да внася малко слънчев цвят в студените зимни дни и нощи.

Следващите награди бяха най-вече за душата. Малко музика и книги. Явно добре се справям напоследък, щом съм заслужила толкова много неща. Важното е, че ми е кеф, вдига ми самочувствието и се чувствам добре.

Та мили момичета, носете си новите дрехи, четете новите си книги и се наслаждавайте на победите си. Колкото повече победи имаме, толкова повече подаръци ще получаваме, нали?! Е, да не ставаме алчни - чат-пат може и някое поражение да има. Важното е после да продължим напред с гордо вдигнати глави, с новите си дрехи и новите си придобивки към нови предизвикателства.

Митът за женския колектив и най-вече за Жената-Шеф

Казват, че да работиш в женски колектив било ужасно. Защо ли? Защото клюките били в повече, имало подмолни номерца, завист, стремеж към печалба на мъжко внимание... Глупости! Клюкари има и сред двата пола. Попадала съм на мъже клюкари, които сякаш ще се пръснат, ако не научат всички възможни клюкини и после не ги разнесат (уж под секрет и на ушенце) из цялата фирма. Попадала съм и на такива, които следвайки твърдо патриархалните възгледи на обществото, се смятат за много по-кадърни от която и да било жена, дори и хал хабер да нямат от онова, което тя върши. Единствено за мъжко внимание не са се конкурирали... Е, естествено, ако не са гей :).

Мисълта ми е, че не бива да делим хората по полова принадлежност, а просто по това дали ни допадат или не. Защото светът е шарен и хората са различни и всъщност в един мъжки колектив би могло да има също толкова интриги и номерца (а дори и в повече) отколкото в един женски, в зависимост от това какви хора са се събрали на едно място, какви са възгледите им и накъде са се запътили...

И да си кажа все пак - работя предимно с мъже. Не, не работя мъжка професия. Болшинството от колегите ми са мъже по стечение на обстоятелствата. И си имам шеф, но този шеф не е мъж.

Да, аз имам Жена шеф. И нарочно пиша думичката Жена с главно "Ж". Не защото зная, че ми стои зад гърба или за да й се подмажа, а защото е истинска Жена с главно "Ж" и напълно си заслужава тази главна буква. Жена, която в кокошарника ни наречен офис, не се оплаква, назовава нещата с истинските им имена и отстоява позицията си. И не - тя не е клюкарка, нито твърде суетна, нито критична без основание, нито завистлива... Май трябва да пиша за Шефа-Жена-Човек с ужасно много главни букви. Ха! Забравих да добавя и едно Приятел.

Обичам думата приятелство на английски. Не ви ли звучи прекрасно "friendship"? Защо ли я обичам ли? Много просто - тя е съставна от две думи - приятелсто (friend) и кораб (ship). Думата е силна, защото за мен означава, че когато плъховете напускат кораба, приятелят е онзи, който ще ти подаде ръка, ще сподели всичко с теб и ще ти помогне да изплуваш или избегнеш потопа. Та затова според мен, си е чист късмет, че освен всичко останало с голяма буква, не на последно място мога да добавя и думата Приятел за моята Шеф-Жена-Човек. И мисля, че тя е предимно приятел и то добър. Средностатистически погледнато с нея прекарвам повече време отколкото с всеки друг и нито веднъж не съм се подразнила или ядосала. Защо е така не знам. Аз по няколко пъти на ден мога да се скарам с някой от семейството си за смешни дреболии, но с нея няма за какво. Може би до известна степен си приличаме - и по характер и по съдба, знам ли. Имаме общо и в същото време сме безкрайно различни. Но тя е толерантен шеф. Цени хората, които има и за нас например казва "Моите writer-ки". Поощрява, подтиква към развитие и ни подкрепя да вървим в онази посока, която сме избрали по пътя към собственото си щастие. Когато отправя критика, тя не е от онази, от която ще те заболи или по-скоро - прави го така, че да не те жегне по какъвто и да било начин, а да те накара да се замислиш. Изборът си е изцяло твой - няма да ти бъде забит нож в гърба.

Май съм страхотна щастливка! Имам си Шеф-Жена-Човек-Приятел, в който вярвам! Днес й казах: "Искам да остана тук и е вървя нагоре, но само ако ти си над мен!". И си давам сметка че тя просто ми дава нужните спокойствие, сигурност и вяра, че хората могат да бъдат истински. Всъщност имам да уча още много и искам да го науча от нея, защото никак не е лесно да бъдеш и майка и жена и шеф и приятел и в същото време да съумееш да запазиш усета и вкуса към хубавото не само в живота, а и в онова с което си вадиш хляба.

Щастливка съм, да - попаднах на точното място, в точното време и на точния Шеф-Жена-Човек-Приятел.

А казват времето лекува
и заличава всички рани.
Истина ли е това?
Не вярвам!
Дали просто не трупаш тъга?
От загуби,
сълзи неизплакани,
предателства,
стрес,
и всичко онова,
което те е наранило?
Да, аз се усмихвам
Напред вървя с вдигната глава.
Живея пълноценно
своят живот - тук и сега.
Но имам сълзи, скрити
И понякога,
макар и да не ми се иска –
плача нощем, когато всички спят.
А утрото ми започва със старият ритъм
Усмихвам се отново и на глас се смея,
макар че сълзите непролети ми тежат.

Something Beautiful

Така се смея, когато се забавлявам

Nouvelle Vague ft. Moby

И една усмивка

Нощта не трае никога безкрай
А има - щом като го казвам.
И щом като го потвърждавам.
В завършека на всяка скръб -
един прозорец.
Един отворен, осветен прозорец
и винаги по някоя мечта те чака будна.
Желание и глад, които да задоволиш
изпълнено със чисти пориви сърце.
Протегната ръка,
отворена ръка,
загрижени очи
един живот живота ти да сподели.

Пол Елюар

Стихотворение, което винаги ми дава сили в трудни моменти.

Сама

Аз съм си достатъчна тук и сега,
за добро или лошо аз съм сама.
Предавах и бях предавана
за прошка молена и опрощавана.

А сега съм сама, но себедостатъчна
и имам за какво да живея.
Няколко приятели, малко и скромно семeйство
няма за какво друго да копнея.

Музика за душата
в сърцето ми трепти
шест струнна китара
ще бъда в твоите ръце.

А после в хармоника ще се превърна
с дъха си ще стоплиш хорските души,
музиката от мен ще се лее и ще пееш
а аз микрофон в ръцете ти ще бъда.

Караш ме да плача с ръцете и перцето.
Шестте струни душата ти изливат.
Сълзите, потта ти по мене се стичат.
Гласът ти ме топли, мечтите препускат ли тичат.

Спри любовта си, недей да ме чупиш.
Всичко бе толкова красиво, да!
Шеструнна китара, хармоника ли не бях,
или просто блус тъжен възпяващ любовта...

Днес

Мам ми каза, че твърде много мисля и се самоанализирам. Не трябвало да обръщам толкова много внимание на себе си и собствените си чувства. Може би е права, а може и да не е. Не съм нарцистична натура, обикновено се занимавам повече с околните и с техните проблеми отколкото със своите (щото моите или ги решавам набързо или не им обръщам внимание), но явно изпадам в криза.

И какво да направя когато преди два дни изпитвах безумен гняв, а сега ме боли сърцето - да боли ме. Свито е и в същото време имам чувството, че ще се пръсне от тая пуста тъга. Не искам да съм тъжна, никак не се харесвам такава. Предпочитам да изпитвам гняв - него поне мога да контролирам пък и току-виж съм сътворила нещо интересно водена за носа от гнева си. Сега все едно целият ми свят е тръгнал някъде надолу - където е от тъмно по-тъмно, от тъжно - по-тъжно и все по-празно. Явно проблемът ми всъщност е в самоконтрола, който непрекъснато упражнявам. Ще взема да се отпусна и да се оставя да си изживея тъгата.

Поне знам, че има надежда...

Дайте своя глас за тези деца!

Всеки, който се чувства съпричастен, нека подпише петицията! Всеки, който го боли, нека ни подкрепи!

ПРЕДИ ГОДИНА ЖУРНАЛИСТКА ОТ ББС СНИМА ФИЛМ В ДОМА ЗА ДЕЦА В С.МОГИЛИНО, В ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА 9 МЕСЕЦА.
НАСКОРО ФИЛМА БЕШЕ ИЗЛЪЧЕН ПО ББС - ПОТРЕСАВАЩ ФИЛМ НА УЖАСИТЕ, КЪДЕТО 75 ДЕЦА СЪЩЕСТВУВАТ В НЕЧОВЕШКИ УСЛОВИЯ! НИКОГА НА НАПУСКАТ ПРЕДЕЛИТЕ НА СГРАДАТА, ПРЕКАРВАТ ДНИТЕ СИ В КЛАТЕНЕ НА СТОЛА ИЛИ БИЕНЕ НА ГЛАВА В СТЕНАТА...ДОКАТО НЕ СЕ ОСВОБОДЯТ ОТ МЪКИТЕ СИ-....САМО ПО ВРЕМЕ НА СНИМКИТЕ СА ПОЧИНАЛИ 3 ДЕЦА....И ТОВА Е В БЪЛГАРИЯ В 21 ВЕК.

ЕТО - ВИЖТЕ ФИЛМА - АКО ИМАТЕ СИЛИ!
http://video.google.com/videoplay?docid=-9176914173325307126

ОТ НАШАТА ОРГАНИЗАЦИЯ "ДВИЖЕНИЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ МАЙКИ" И ОТ ИМЕТО НА МНОГО ПОТРЕСЕНИ И ЗАГРИЖЕНИ ГРАЖДАНИ СЪСТАВИХМЕ ПЕТИЦИЯ - МОЛЯ ПОДПИШЕТЕ Я!
http://www.bgpetition.com/izostaveni_deca/index.html

Това е част от постинг на съфорумкa (за повече информация клик на заглавието).

Мам, ще те застрелям и с целувка ще те съживя

Martin Gore - Shake the disease

I'm not going down on my knees
Begging you to adore me
Can't you see it's misery
And torture for me
When I'm misunderstood
Try as hard as you can
I've tried as hard as I could
To make you see
How important it is for me

Here is a plea
From my heart to you
Nobody knows me
As well as you do
You know how hard it is for me
To shake the disease
That takes hold of my tongue
In situations like these

Understand me

Some people have to be
Permanently together
Lovers devoted
To each other forever
Now I've got things to do
And I've said before
That I know you have too
When I'm not there
In spirit I'll be there

"Самотната" майка или по-скоро: Проклятието да бъдеш такава в хорските очи

"Самотна майка = майка отглеждаща сама детето си"

Това определение е грубо и меко казано нелепо. "Самотната" майка всъщност никак не е самотна. Да, тя отглежда детето си сама, но това никак не я прави самотна. Да, тя носи огромна отговорност за детето си, защото при болест, финансови проблеми и пр. няма кой да я подкрепи освен приятел или роднина, но това пак не я прави самотна. Да, тя е една по-различна майка, но тя никак не е самотна.

Да си самотна майка не е чак толкова трудно, но е предизвикателство. Сама носиш най-голямата възможна отговорност - тази за живота на най-скъпото и безценно същество за теб - човекът, на когото си дала живот. Не дай боже нещо да се случи, винаги "таткото" може да те обвини за него. Умишлено слагам таткото в кавички. Бащите на децата на самотните майки в повечето случаи евентуално плащат някаква издръжка (която много често е мизерна) и да се виждат с детето 2 пъти месечно. Понякога изобщо не се сещат за него и май повечето самотни майки страдат от това, защото искат децата им да познават бащите си независимо дали са добри или лоши (тук трябва да кажа под секрет, че аз малко им завиждам, защото влиянието на таткото на моето детенце никак не е благотворно и съм на мнение, че е по-добре да няма никакъв татко отколкото да има лош такъв).

Та да се върнем на самотността и на проклятието...

За мен да си самотна майка е благословия и борбата с всичко определено си заслужава. Е, ще видя резултатът някой ден. Надявам се тогава да не си кажа "За какво беше, не си струваше!" и вярвам че няма да бъде така. Искам да науча детето си на това какво е любов, искам да се научи да обича и да цени това, което има. Да знае, че хората не са даденост, че трябва всеки ден да правиш мъничък жест, дори само небрежно да погалиш, да прошепнеш "Обичам те", за да накараш човекът с когото си и споделяш живота си по какъвто и да било начин, да се чувства щастлив. Това е моята простичка цел...

Та да се върна на самотата. Самотните майки са самотни единствено ако допуснат самотата в сърцето си. Те имат избор, всеки винаги има избор, но веднъж завладяла те самотата трудно те напуска. Лошото е, че обикновено самотните майки дълго време са се чувствали самотни във връзката си с татковците, а това убива, повярвайте ми - това наистина може да убие човек. Не случайно съществува приказката "По-добре сам отколкото зле придружен". Отидат ли си обичта, диалогът и уважението във връзката, мили хора, независимо какви сте мъже или жени, не продължавайте да се борите за връзката си - това е кауза пердута! Намерите ли си любовник/ца и загубите ли акъла си, все пак се постарайте това да не става достояние на вашата половинка. Изневерявайте разумно и хитро, ако изобщо имате намерение да го правите. Не наранявайте хората, които ви обичат, защото ще ги изгубите безвъзвратно един ден! Независимо колко широко-скроени са някои, всички обичаме да притежаваме или по-скоро всички обичаме да се чувстваме единствени и неповторими по някакъв свой, наш си начин. И когато някой изгуби своята уникалност в живота ви, започва да се чувства са-мо-тен!

Та да кажа пак - за самотните майки. Не ни обиждайте така! Ние имаме децата си - онези които, ако решат да ни зарежат някой ден, вече ще са достатъчно разумни и големи за да ни изтърсят директно в очите "Провали се!". До тогава обаче ние никак не сме самотни. Всяка от нас има на кого да разчита малко или много в труден момент. Всяка от нас винаги ще има сили да избърше някоя сълза, да даде лекарството на детето си и да го прегърне и да каже "Спокойно мило дете, всичко ще е наред!" независимо каква буца й е заседнала на гърлото. И ние никога, никога не сме самотни! Освен ако сами не го допуснем.

Сега да ви кажа защо съм написала там горе в заглавието думичката "проклятие". Причината е една - повечето хора се страхуват от жени отглеждащи сами децата си. Майките пазят скъпоценните си синове от разведени жени. Сигурно си мислят, че са опасни за крехките синчета и могат да ги зарежат или наранят ей така като нищо. (Не ме мразете, не го пиша за да се намирам на приказка, и аз имам син все пак. Просто споделям наблюдения.) А вие, скъпи дами, не си мислете, че ние разведените жени целим единствено да оплетем възлюбения ви съпруг в мрежите си, да го направим свой любовник и после наш съпруг. Повечето от нас са минали по пътя на зарязаната и никак не им е до това да крадат чужди мъже или да развалят бракове за спорта!

Мъжете, ах... мъжете (не всички, но са болшинство онези, за които ще поразмишлявам). Не зная защо, но когато срещу един мъж се изправи жена, която се оправя с живота си сама и на всичкото отгоре има дете... О, да! Тя е силна, конкуренция, мъжкото момиче, което с решителните си действия подтиска! Тя е онази, която може да те смели и направи на нищо, ако я засегнеш! Може да бъде кучка, жената вамп, може да бъде всичко! Никога не изпитва слабост, непоклатима скала, която нито вятърът нито морска буря могат да засегнат. Сила, която плаши, сила, която те кара да се чувстваш по-малко мъж... И защо? Защо е така да попитам аз?! Не е ли това онази жена, която вчера е дала живот, която е била крехка и уязвима? Просто животът й е такъв, че не й позволява да се глези, да бъде лигла, независимо от това колко й се иска... Тя не е проклятие, тя е онази, която може да покаже и научи хората около нея да бъдат истински и да живеят всеки ден все едно им е последен. Тя е онази, която дори и да заспи веднага щом сложи глава на възглавницата, дори да е болна, уморена и да има проблеми... утре ще се усмихне и ще започне отначало, защото има цел за която да се бори и живее! И вярвайте ми, тя никак не е самотна и никак не е опасна. Няма за цел да развежда женените, иска просто да бъде обичана. Да бъде ухажвана и мъъъничко глезена понякога. Да има кой да я прегърне, да й обещае, че всичко ще бъде наред, че детето ще е здраво, че парите ще стигнат, че утре, когато се събуди няма да бъде сама в леглото. Оставете я да бъде просто Жена, защото тя е точно това.