Кратко представяне на нашия герой
В една гора, преди много много години живееха дядо и баба. Те бяха пазители на гората – тъмна и страшна, която всъщност беше страшна само за хората, които не обичат природата. Гората беше вълшебна, а дядото и бабата я пазеха и се грижеха за растенията и животинките, които я обитаваха.
В гората живееха най-различни животни - мечки, сърнички, лисици, вълци, всевъзможни птици, зайчета, кози, катерички и костенурки, жаби и гущерчета и какви ли още не твари. Дядото и бабата обичаха всички, а животните им се отплащаха като им носеха храна. Мечките им събираха боровинки и им ловяха риба. Пчелите им носеха мед, катеричките пък - лешници и орехи. Козите им даваха мляко, кокошките - яйца. И така дядото и бабата си живееха охолно и щастливо, спокойни, че има с какво да се хранят и лекуваха растенията и животните всеки път, когато имаха нужда. Сигурно си мислите, че те нямаха деца, но това не е така. Дядото и бабата имаха дъщеря, която преди години ги напусна за да отиде да се учи в големия град до гората. Там тя завърши училище и гимназия като всяка ваканция се прибираше при майка си и татко си в гората. После се записа да учи в университет за да стане лекар и по време на следването си се запозна с един много симпатичен и добър млад мъж и се омъжи за него. Сега имаха малко момченце, което беше много хубаво, добро и послушно и се казваше Ян. Момченцето много обичаше да ходи при баба си и дядо си в гората. С нетърпение чакаше лятото и после коледните празници, за да може да ги види. Този път обаче той щеше да остане доста по-дълго при тях, понеже майка му и татко му имаха пътуване за дълго време до далечна страна.
Ян има къдрава руса коса, светли зелени очи и много лунички по носа си. Когато спи прилича на същинско ангелче, а когато си играе – весели пламъчета проблясват в очите му.
Коледата на Ян
Една зима точно по коледа бабата и дядото посрещнаха Ян и родителите му. Този път на майката и таткото на Ян се наложи да бъдат на работа точно на празниците (нали помните, че те са лекари, а лекарите почти никога не си почиват, така както и болестите никога не почиват и вечно гледат да разболеят някого). На всички им беше много мъчно, че няма да са заедно на Коледа, но нямаше как. Ян остана при баба си и дядо си, а майка му и татко му се върнаха в болницата в големия град. Ян беше много тъжен и веселите пламъчета в очите му бяха угаснаха, но не след дълго той се развесели и те отново заиграха. Ян излезе навън, вдъхна ледения свеж въздух и се огледа. Цялата гора беше побеляла от сняг. В оголените клони на дърветата в гнездата си се гушеха птичките, а в стволовете в хралупите си се криеха пухкави катерички. Виждаха се стъпки на лисици и зайчета, а малко по-напред, на една огряна от зимното слънце поляна, си играеха сърнички. Прекрасна беше зимата в гората.
В деня на Бъдни Вечер бабата, дядото и Ян започнаха приготовленията за вечерята както правеха всяка година. Ян отиде с дядо си да събере дърва за огъня, а бабата през това време започна да меси питката. Този ден на Ян му беше криво и вместо да слуша дядо си и да го следва за да му помага, той се бавеше, отклоняваше се от пътя и непрекъснато се сърдеше. И така както се цупеше за нещо, той свърна в грешна посока (уж за да се скрие) и се изгуби. Дядо му много се притесни и започна да го търси, но не успя да го намери. Затова се прибра вкъщи при бабата за да я помоли да му помогне да измисли нещо.
Ян се уплаши, защото не познаваше чак толкова добре гората. Той знаеше, че всички животинки там са добронамерени и биха му помогнали, но все пак беше много студено и ако не срещнеше някого скоро щеше да измръзне. Освен това, не знаеше вярната посока и вместо да се приближава към къщата на баба си и дядо си, той все повече се отдалечаваше. Стигна до една река и по един паднал ствол я прекоси, продължи напред и все напред, но нямаше надежда да намери къщата. Изведнъж Ян стигна до хълм и видя пещера. Поколеба се и реши все пак да влезе вътре. Може би там спеше мечка и ако беше така, щеше да я събуди, за да му помогне да намери къщата на баба си и дядо си, а те за благодарност хубаво щяха да нагостят мецата с мед и сладко от боровинки. В пещерата нямаше и следа от мечка, но Ян забеляза, че нещо по-навътре се движи. Продължи да влиза навътре в пещерата. Вече стана много тъмно и той трябваше да ходи като се придържа за стените, защото нищо не се виждаше. Обаче му се струваше, че все пак има някой - дочуваше странни шумове и от време на време като че ли проблясваше светлина. Ян дълго вървя и много се умори. Тъкмо си мислеше, че шумовете и светлинките са някакъв мираж и изведнъж съвсем ясно чу една весела песен:
Чукай, тракай, режи, кови,
Играчки весели сглоби!
Чук-чук-чук, трака-трак
Стана хубав влак!
Локомотива боядисай в червено,
Ех, че хубаво и весело става
Вагоните ще са в зелено
Кой ли влака ще управлява?!
Ян забърза, даже се затича, доколкото му беше възможно в тази тъмница и изведнъж бе заслепен от ярка светлина. Когато очите му привикнаха, видя просторна галерия, по стените на която горяха безброй факли. А в средата на галерията весели джуджета пееха и правеха най-различни играчки. Джуджетата бяха дребни на ръст човечета, със заострени уши, кафяви панталони, зелени ризки и червени шапки. Всички изглеждаха досущ еднакво, но се различаваха по брадите. Всяко джудже имаше брада оцветена в различен цвят, с различна дължина. Макар и малко странни, те изглеждаха много добри.
Ян плахо се обади: "Извинете! Може ли да ми помогнете?" Песента на джуджетата секнаха и те наобиколили Ян: "Кой си ти и как дойде тук?" - попитаха го те. Ян им каза името си и им разказа как се е озовал в пещерата. Джуджетата се удивиха на неговата смелост: "Знаеш ли, че досега тук е стъпвал само крака на дядо ти? Всеки друг като намереше пещерата не влизаше навътре, защото е много тъмно и страшно в нея, а и преди в началото й спеше и пазеше една мечка, която сега се е събудила и явно е отишла да си похапне малко преди да продължи зимния си сън. Много си смел!" Ян се засрами от тези думи и стана червен като домат. После попита джуджетата:
- Ще можете ли да ми помогнете да се прибера вкъщи при баба и дядо? Много ми е мъчно за тях.
- Няма да ни представлява никаква трудност! С удоволствие ще ти помогнем, но първо хубаво ще си похапнеш с нас. Сигурно много си огладнял след толкова премеждия.
- С удоволствие - отвърна Ян - а мога ли да ви попитам нещо? Кажете ми, моля ви, вие джуджетата на Дядо Коледа ли сте?
Джуджетата се спогледаха и се засмяха.
- Не, ние сме техни братовчеди и правим играчки за животните, които им раздаваме на Коледа. Огледай се добре!
Чак сега Ян забеляза, че пещерата е пълна с дървени животинки, с къщички за птички, с гърнета, на които пишело с големи букви "МЕД" и каза:
- Добре де, но аз чух, че пеете песничка за влакче. Кое животно си играе с влак?
Сега джуджетата малко се сконфузиха и отвърнаха:
- Твоят дядо ни помоли да направим едно хубаво весело влакче за теб. Това беше твоята коледна изненада. За жалост вече знаеш за нея. Но, стига толкова приказки. Сега бързо трябва да похапнеш и после да те върнем на дядо ти и баба ти, преди съвсем да са се поболели от тревога.
Джуджетата заведоха Ян в друга галерия, която явно беше тяхната трапезария. В нея имаше огромна маса, отрупана с най-различни вкуснотии. Ян си хапна добре, изпи една чаша горещо мляко и каза, че вече си е починал и бързо иска да отиде при баба си и дядо си. Джуджетата му дадоха влакчето както и дарове за баба му и дядо му и го изведоха извън пещерата през един осветен тунел. После затичаха по тясна пътечка. (Не зная дали ви е известно, но джуджетата са едни от най-добрите бегачи на света. Въпреки дребния си ръст те могат да бягат като стрели, а стъпките им почти не се чуват, защото краката им са обути в ботушки от еленова кожа с които те едва стъпват по земята.) Ян едва ги настигаше и викна: "Моля ви, забавете, не мога да тичам като вас!" Джуджетата се засрамиха - бяха забравили, че Ян е малко момче и не може да тича толкова бързо. Затова намалиха темпото
Не след дълго Ян забеляза в далечината къщичката на дядо си и баба си. От комина се виеше дим, а през прозорците блещукаше светлина. Ян затича още по-бързо, втурна се в къщата и се развика:
- Дядо, бабо, върнах се!
Дядото и бабата скочиха, прегърнаха внучето си и се разплакаха от радост:
- Къде изчезна, мило момче, знаеш ли колко те търсихме? Изпратихме първо врабчетата, а сега - вечерта и совата да те търсят и да кажат на останалите животни да ти покажат пътя, ако те срещнат. Цялата гора е на крак и те издирва! Кажи ни, кой те доведе?
Едва сега бабата и дядото вдигнаха поглед от внучето си и видяха на прага разплаканите и подсмърчащи от вълнение и радост джуджета.
- О, здравейте, мили приятели! - казаха дядото и бабата - Заповядайте на нашата скромна трапеза и нека отпразнуваме Бъдни вечер заедно!
- С удоволствие - отвърнаха джуджетата - само момент.
И те внесоха подаръците за бабата и дядото, както и влакчето, което Ян беше изпуснал на прага. Всички заедно седнаха около масата и ядоха, пиха и се веселиха. Преди това обаче бабата и дядото помолиха совата да разпространи из гората, че Ян вече си е у дома жив и здрав, за да могат и животните да празнуват.
Точно 10 минути преди полунощ джуджетата наскачаха и започнаха да се сбогуват.
- Но, защо толкова бързате? - попита Ян.
- Трябва съвсем скоро, точно след полунощ да разнесем подаръците на животните. Иначе ще си мислят, че сме ги забравили и ще бъдат много тъжни.
- Добре - отвърна Ян - надявам се обаче скоро пак да се видим.
И така джуджетата се сбогуваха с Ян, баба му и дядо му и хукнаха като стрели към дома си, за да вземат подаръците, а Ян си обеща повече да не се отклонява от пътя и да не се крие, защото следващия път може да не намери някой, който да му помогне. После започна да си играе край огъня с новото хубаво влакче, докато накрая съвсем се умори и заспа сладко, сладко.
Това беше най-вълнуващата Коледа на малкото момче, но със сигурност то ще има още много приключения, защото гората е пълна с изненади.
Следва продължение...
Летяхме до Лондон - Хийтроу. За мен това е най-безумното летище на света. Тичахме 50 минути за да се прекачим и накрая бяха изписали "Closed" за нашия полет. Един младеж, проверяващ паспортите като ме видя, ми се ухили и ми каза "Госпожо, поемете дъх, спокойно." Е, как спокойно да му се не знае, като тичах в конски тръс около 50 минути с 10 кг. багаж на гърба си и накрая да видя, че и тоя полет може да изпусна?! Пуснаха ни без проблеми, след като ни събуха и ни разровиха ръчния багаж... Качихме се, най-сетне! И важното е, че пътувахме удобно. Гледахме филми, спахме, четохме говорихме. Майтапехме се с един от стюардите, който реши че с приятелката сме много смешни, защото все си поръчваме едно и също. Вифяхме ледовете от самолета, изглеждаше и страшно и внушително и красиво. След 11 часа полет кацнахме в Сан Франциско, където след щателни проверки си прибрахме половината багаж (всяка пътуваше с по 2 куфара и всяка си получи само 1) и ни посрещна мениджърката.
Публикации
