Тъга

Имам ли изкуствено лице,
носещо вечна усмивка,
зад която тихо да плача - не -
свалих го отдавна, носи горчилка!

Позволявам си тъжна да бъда,
да плача понякога, да съм намусена - също.
Да съм ядосана и да се сърдя.
Позволявам си... ала никак не ми е присъщо...

И понякога съм агресивна и викам,
а после съжалявам горчиво.
До крайности май на моменти стигам...
Е, не са страшни, не съм чак толкова... дива.

Но тъжна аз мога да бъда, макар че
трудно сълзите навън излизат.
И когато душата ми истински плаче
все едно нещо вътре в мен ги убива.

Все едно някой друг в мен е стиснал зъби здраво.
Не дава на сълзите и болката навън да излязат.
А толкова искам, понякога, толкова искам
просто да се наплача и да забравя...