До Пало Алто и назад, пътепис на един технописец по неволя - Белите

Продължението

Счита се, че да си "смотан" е лошо - негативна черта. Аз и приятелката ми (тя е грацията до мен на снимката по-долу) често твърдим обаче, че сме смотани. За това най-вече обвиняваме зодията си и смятаме, че нашата смотаност е много забавна. Поне е нещо, което ни кара да се смеем до сълзи, докато ни заболят коремите.

Смотаността ни причинява и главоболия - не е приятно непрекъснато да се спъваш, да разливаш (по-скоро оливаш) и да попадаш в неудобни ситуации. Добре че сме с чувство за хумор и приемаме всички тези неща с усмивка.


Смотаността ни води до много интересни неща. Запушване на мивки например. Две на брой. Едната - тя, а другата - аз. Първата запушихме в офиса, в който ни бе обучението. Със супа. Мислехме, че мивката е с диспенсер и изляхме една супа с нудълс. То хубаво, ама диспенсер нямаше и гребахме първоначално с лъжица, а после директно с ръце (гнус, а?!). Бас ловя че нито тя, нито аз ще ядем такава супа някога... Другата мивка задръстих аз, защото не знаех, че ако не пускаш вода докато мелиш, бушончето прегрява и се изключва. Слава Богу един приятел дойде, та оправи нещата...

Както писах вече, приятелката ми бе нашата горда шофьорка, има я даже на снимка пред великото ни "бийтълче".

В началото нямахме GPS и заради липсата на такова умно устройство за малко да се загубим веднъж. Не си взехме завоя навреме и поехме по някаква улица, която (както се оказа в последствие) щеше да ни отведе до магистралата. Боже опази! Там щяха да ни сметат като нищо, тъй като ние все пак като в костенурка, наистина се движехме доста бавно. Поне за американските стандарти. Наложи се тогава, да висим като паяци на едно кръстовище сума време и да дебнем, докато видим, че няма никакви коли и направим нелегален обратен завой.

То за жалост и след като взехме GPS-a пак имахме разни произшествия. Но важното е, че бяха дребни и не пострадахме и добре се посмяхме.

Най-смешното с тази кола беше, че нито една от трите ни нямаше идея как се отключва багажника, как се светват фаровете. Та като истински технописци взехме, че уважихме труда на колегата писал Manual-а и чинно си четохме за да можем да се оправим в крайна сметка с това чудо на технологиите.

Като заговорих за фарове... Една от "великите" ни случки бе да се приберем до хотела сами без Ада и с приятелката ми щастливо да плеснем с ръце, да кажем "Ах, този път нямаше никакви произшествия, дойдохме си нормално!" и в следващия миг да си дадем сметка че сме карали без фарове. Голяма излагация! После включвахме фаровете, но (ех това но!) докато не прочетем книжлето карахме на дълги и отсреща ни святкаха ли святкаха... Кой знае колко ругатни сме отнесли!

Най-смешното ни преживяване с колата все още ме кара да цвиля от смях като се сетя за него. Една сутрин се върнах да си взема паспорта и през това време приятелката пали колата за да потеглим. Връщайки се, подтичвайки обратно, виждам как колата е запалена, но нещо не е наред - клати се нагоре надолу и приятелката ми извършва някакви странни движения, които очевидно причиняват люшкането на колата. Викам си "Бре, какво става?!". Като се приближих, тя нещастно ми каза: "Ите, не мога да освободя ръчната." Продължи да дърпа нагоре-надолу лоста, все по-силно и по-силно, хвана го с две ръце, вкопчи се в лоста на ръчната като Баба Илийца в кола, и вече влизайки в колата, чух едно "ХРАС!". А приятелката ми застинала ужасено и в потрес държи ръчната спирачка и я гледа като вцепенена. Гледката беше умопомрачаваща. Представих си как отиваме в "Авис", връчваме им това нещо (очевидно не бе ръчната, ами маншона й) и казваме мило, примигвайки на парцали "Извинете, но само това остана от колата. Довиждане!". Такъв смях ме напуши, че излязох на паркинга хилейки се като луда, превита на две и после имах мускулна треска. В крайна сметка все пак се оправихме с ръчната, а приятелката ми после все гледаше да паркира така, че да не се налага да я ползва.

Следва продължение...