Пролет е и мирише на люляци
Удавям се в лилаво и бяло
А по мръсните улици
Някак си крачиме вяло.
А после липите с дъха си ни давят
Клони се навеждат в дъжда безпощаден
И пак сиви хора забързани нанякъде
Без да искаме се подминаваме.
И идва лято, сухо и прашно
Бири пием в парка без дух и май пак е... мрачно
Когато прибираш се сам ухилен до уши,
А у дома няма кой да те чака,
Страшно е нали?
И есен и зима идват,
Зима кална, студена и.., празници идат.
А ти сам си, бродиш и няма никой.
Всеки отвръща глава настрани.
Дори кучето посреща те вяло...
Меланхолия ли е,
Тъга ли?
Тази София носи бездушие.
Сива, сивопразнична, кална и тъжна.
Аз искам онази светлата София, в която
Очите на родителите ми светят,
Сестра ми до ушите се усмихва
Ръцете на сина ми се протягат,
А кучетата подскачат и радостно извиват.
Онази София, в която
Чувствам се нужна,
Обичана,
Бленувана,
Щастлива.
Защото просто ме има
И има кой да ме прегърне с любов на вратата.
Моята София,
Където хората сме толкова сиви
Загубени, бездушни,
Мърляви, мразещи я...
Аз мечтая
За онази София,
която дава ми любов и топлина
В която поздравяваш някого и с усмивка ти си поздравен.
И знаеш че чака те прекрасен ден,
Защото с усмивка си дарил човек.
Непознат или просто мил съсед.
Аз мечтая за онази София, в която
На съседа захар аз ще дам
И после трапезата ще споделим.
А ако закъсам недай си Боже,
Ще ми каже „Не, така не може!
Ела да те закарам там където...
Накъдето може би е тръгнало сърцето.“
Аз искам онзи София, която
Дава ми любов и топлина.
И чувствам се в нея сигурна спокойна,
Обичана, обичаща я
С цялата ѝ сивота.