Имало едно време едно малко момченце. Когато било на две годинки, малко куче /още бебе/ решило да му се порадва. Както всички знаем, малките кучета са доста некоординирани и неконтролируеми в лудата си радост. И така момчето се наплашило от животни. И толкова се страхувало, че бягало и се дърпало от всичко, което шава по-рязко - няма значение дали е куче или коте. Плачело и се криело, понякога направо се опитвало да се покатери по майка си.
А майката на детето решила, че това нещо трябва да се поправи и този страх да изчезне, защото тя самата обожавала всякакви, ама наистина всякакви животни (като изключим паяци :о)).
Запознала сина си с доста животни, взела му заек. Но все пак зайците не са кучета, живеят в клетка, дребни са и проблемът не бил решен... Първото куче, което завинаги влязло в сърцето на момчето се казва Арти - прекрасна, мила и добра боксерка:
Но за съжаление с нея не общувало често и страхът все още не бил излекуван. :о)
Та така да мина направо към историята, разказана от първо лице, защото все пак всичко това се отнася за моя син :).
Няколко месеца след като запознах Йоан с Арти, моята приятелка от детинство /sis/ ме заведе на едно приказно място в село Лошушня. Лопушня се намира в планински район, срещу северния склон на Чепън планина. Малко извън него са "кацнали" белите юрти и малката къщичка.
Юртите:
Там ме посрещнаха едни мили и усмихнати хора - семейството, което държи мястото. Вечер всички се събират около общата трапеза и се забавляват, а през деня... През деня там се учиш да яздиш или да стреляш с лък, да хвърляш копие или ножове. Всичко това е съчетано с голяма доза смях и забавление.
В школата "Пътя на коня и лъка" отглеждат 11 коня, две кучета, три котки и козичка. Там за пръв път изпитах удоволствието от това да се кача на кон. И да, стори ми се много странно. Едно е да гледаш по телевизията как индианците препускат с лекота, съвсем друго е да усещаш как животното се движи под теб, да се опитваш да движиш тялото си с него така, че да го улесняваш, да не си стискаш краката и пр. Всъщност ездата хич не е лесно занимание, но пък мисля, че е една от най-големите ми и понякога болезнени любови :о).
Седмица след първото ми посещение там заведох детето. Нямаше как да не го направя просто. И той, макар че в началото не беше много убеден, че иска да го прави, се качи на кон - на това голямо и "страшно" животно.
Моля, забележете усмивката, това прилича ли ви на дете, което се страхува:
И така, започнахме да ходим там при всяка възможност, почти през седмица. Детето ми вече не се страхува нито от кучета, нито от котки, да не говорим пък за коне :о). Язди с огромно удоволствие, учи се да стреля с лък и да хвърля копие и това, което за мен е най-важното - не се притеснява от присъствието на животни, буболечки и всякакви други шаващи гадинки. Животът е шарен - природата - също, трябва да им се наслаждаваме, нали така?!
Постепенно започнах да чувствам Владо, Лидка и Панчо като част от моето семейство и страшно много ги заобичах, защото това са хора с големи сърца, които напук на всичко са запазили най-хубавото в себе си и са много истински. И им имам такова голямо доверие, че пуснах Йоан два пъти на лагер при тях. Лагерът беше организиран съвместно с Детска работилница Рин-тин-тин, която всъщност успешно се управлява от приятелката ми, а тя пък ми е толкова близка, че изобщо не се притеснявам да оставя Йоан на нейните грижи :о). Лагерите са били чудесно преживяване по разказите на Йоан (и не само неговите). И как няма да са, когато се запознаваш с нови хора и се научаваш на нови игри, на това как да режеш дърва, да береш гъби и билки, да бъдеш себе си.
П.С. Благодарение на редовните си посещения там, аз пък излекувах страха си от паяци и сега спокойно ги оставям да си живеят у нас без да бягам в панически ужас и да вадя прахосмукачката.
Публикации
