Nizar Qabbani

Източник http://oldpoetry.com

When I love

When I love
I feel that I am the king of time
I possess the earth and everything on it
and ride into the sun upon my horse.

When I love
I become liquid light
invisible to the eye
and the poems in my notebooks
become fields of mimosa and poppy.

When I love
the water gushes from my fingers
grass grows on my tongue
when I love
I become time outside all time.

When I love a woman
all the trees
run barefoot toward me…


When I love You

When I love you
A new language springs up,
New cities, new countries discovered.
The hours breathe like puppies,
Wheat grows between the pages of books,
Birds fly from your eyes with tiding of honey,
Caravans ride from your breasts carrying Indian herbs,
The mangoes fall all around, the forests catch fire
And Nubian drums beat.

When I love you your breasts shake off their shame,
Turn into lightning and thunder, a sword, a sandy storm.
When I love you the Arab cities leap up and demonstrate
Against the ages of repression
And the ages
Of revenge against the laws of the tribe.
And I, when I love you,
March against ugliness,
Against the kings of salt,
Against the institutionalization of the desert.
And I shall continue to love you until the world flood arrives;
I shall continue to love you until the world flood arrives.

I conquer the world with words

I conquer the world with words,
conquer the mother tongue,
verbs, nouns, syntax.
I sweep away the beginning of things
and with a new language
that has the music of water the message of fire
I light the coming age
and stop time in your eyes
and wipe away the line
that separates
time from this single moment.

Letter from Under Sea

If you are my friend...
Help me...to leave you
Or if you are my lover...
Help me...so I can be healed of you...
If I knew....
that the ocean is very deep...I would not have swam...
If I knew...how I would end,
I would not have began

I desire you...so teach me not to desire
teach me...
how to cut the roots of your love from the depths
teach me...
how tears may die in the eyes
and love may commit suicide

If you are prophet,
Cleanse me from this spell
Deliver me from this atheism...
Your love is like atheism...so purify me from this atheism

If you are strong...
Rescue me from this ocean
For I don't know how to swim
The blue waves...in your eyes
drag me...to the depths
blue...
blue...
nothing but the color blue
and I have no experience
in love...and no boat...

If I am dear to you
then take my hand
For I am filled with desire...from my
head to my feet

I am breathing under water!
I am drowning...
drowning...
drowning...

До Пало Алто и назад - пътепис на един технописец по неволя - Ada

(една мъдра мисъл на колата на наш колега)

Продължението...

С Ada имахме среща на паркинга. Щеше да ни вземе, да ни разходи и да ни върне - да си вземем колата и да дойде с нас до хотела. На паркинга видях една засмяна пълничка жена с бяла коса. Само си повтарях наум "Дано е различна, дано е различна от това което видях до сега!" и познах! Ура! Толкова различна беше, толкова искрена, че с нея приказката си вървеше неусетно. Метна ни в колата и отпрашихме. И така - всеки ден. Води ни на най-различни места, изтърпя ме докато си избера маратонки, докато купим подаръци за децата. Защото хич не е лесно да пазаруваш с две луди жени. Две казвам, защото колежката не е чак толкова ненормална :)). Ние през цялото време се хилим, зяпаме, чудим се какво да си вземем, а решим ли да пробваме дрехи става още по-забавно.


Показа ни Сан Матео и ни заведе в магазин за прежди, където хората си седят и си плетат и се учат. Изтърпя ни в книжарницата, в която аз и приятелката се загубихме (буквално). Както и преди споменах - луд е този, който е нетърпелив по природа или не разбира манията ни, и отива в книжарница с нас. Поговорихме си там с един луд книжар, който ни поздрави на руски, смееше се и ни обясняваше колко е вуду, показваше ни пръстените си. Аз го питах къде са книгите за музиканти, имат ли нещо за Морисън или Хендрикс. Човекът услужливо ме заведе до подразделението за книги на музикална тематика и ме остави. Остави ме да седя и да се мъча да избера... накрая купих и двете книги, които харесах. Иначе щях да стоя и да се чудя докато ме измъкнат насила!

През това време Ada си плетеше и се забавляваше. Купонът с нея бе невъобразим. Караше ни да се смеем толкова много, да забравим за всичко и да се чувстваме като у дома си. Една вечер даже остана при мен и приятелката ми до 2 часа през нощта. А пътят до дома й никак не беше малко - поне час по магистралата... Много голяма забава падаше с нея. Когато й казахме че през уикенда една дама от екипа иска да ни води в Напа, тя възкликна: "Как, аз съм ревнива! Ще ви заведа в Сан Франциско!". И отидохме с нея разбира се, как иначе! Но за Сан Франциско и подвизите ни там - друг път. Истина е, обаче, че част от сърцето ми ще остане в този град, в квартала на хипитата.

Ada ни показа и разказа толкова много. Видяхме живота й, радостите и мъките й. Почувствах я приятел - истински, такъв, който няма да те излъже. И най-хубавото беше, че се забавлява искрено с нас на глупостите, които правехме. А те не бяха една-две. Но и за тях по-нататък ще разкажа...

Ден

Търкулна се
денят ми
като стъклено топче за игра.
Бяга надолу по паважа -
не мога,
а и май не искам
да го спра.
Дано,
поне да се забави,
че напоследък много дни
изпускам сякаш.
Пропускам
на слънцето да се усмихна.
Да смигна весело
на вятъра -
с косите ми се заиграл.
Някое цвете да погаля
"Обичам те."
тихо да прошепна.

Търкаля се надолу
надолу по паважа.
След него тичам
с протегнати ръце.
Изплъзва се отново
не мога да го стигна
но "Обичам те" на някой казах днес поне!

Случайно попаднах на това стихотворение и...

не се сдържах :).

За теб е тази странна песен

Марияна Кондова (мари ко)

На ИТА
/една нова планета/

Ти знаеш ли, че си красива,
когато плачеш и боли...
А мъката безумна си отива
със тез набъбнали сълзи...

Ти знаеш ли, че си прекрасна,
когато смееш се със глас
или пък звучно, гърлогласно
насреща смея се и аз...

Не ще те оценят, но нищо -
не би могла да се харесаш,
там, дето и едно огнище
трудно ще разпалят ветровете.

Там, дето пламнала жарава
не се туши със голи пръсти!
О, боже те не разсъждават,
прости им туй, което вършат!

Rammstein - Tier/ Live aus Berlin

Жестоко и разбиващо парче "Звяр"



Какво прави мъжа
различен от звяр?!
Какво го кара да стане звяр?!
Какво?!

Ще иде при дъщеря си толкова късно,
Малка е тя - сладко изкушение.
И все едно е куче -
Ще посегне на своята кръв и плът.

Какво правиш?
Как се чувстваш?
Какво си?
Ти си просто звяр!

Какво кара жената,
какво прави жената
че да не може да различи човек от звяр?

Потапя перо в кръвта му
И пише много свои редове
Безжизнено писмо от детството й
Когато баща й спеше до нея...

A казват че от любов не се умира
и че времето лекува всички рани.
Защо тогава след толкова любови
сякаш сърце не ми остана.

Аз търся го сред нощната прохлада
в дъха на морски бриз го викам.
Със вятъра вика ми стихва
и с утрото тук пак той долита.

Дали отново ще намеря сили
както преди да обичам.
Или онези предишните -
всяка капка сила са изпили...
Не знам, не искам да се лутам,
но не искам и да се заричам...

До Пало Алто и назад - пътепис на един технописец по неволя - появата на Ada

Продължението...

Да си под влияние на т.нар. jet lag заради часовата разлика (10 часа в нашия случай) е супер ужасяващо за нежни души като нас! Не стига че заспиваш късно, ами и в 4 сутринта се облещваш с ЕЕЕЕЕЙ такива огромни очи и не можеш да заспиш повече. Обадихме се на децата и майките ни по скайп да се чуем, след което ни взе мениджърката и отидохме в офиса, където са технописците.

Запознахме се с целия екип от около 50 човека. Добре, че по-голяма част от тях ги бях виждала на снимки - на останалите забравих имената. Дадоха ни стая, помотахме се, пихме кафета. Аз имах чувството, че мозъкът ми е изтръпнал и на моменти приказвам не глупости, ами... чисти простотии. Срещнахме се с хората, от нашите си екипи и проекти и аз даже присъствах на една работна среща, после имах още една. Бедният ми ум само повтарше: "Боже, къде попаднах! Само работа, работа, работа! А аз съм толкова уморена! Искам да спя, и без това в нещастната ми глава не влиза нищо и се стресирам от всичко, дори от тоалетните!" Като заговорих за тоалетни - те там са едни - чисти спретнати картонени кабинки (недай боже да си шумен или... още по-лошо - миризлив), тоалетната чиния засмуква всичко, което си сътворил и на всичкото отгоре след сума време установихме, че водата се пуска с крак!

Както и да е, денят мина, бяхме доста стреснати от всичко. Нямахме кола все още, не можахме да наемем. И вечерта се поразходихме. Голяма грешка като си в подобен град, в който няма жив човек по улиците, защото от колите те гледат като изкопаемо. Но пък разходката бе хубава, на мен много ми хареса :).

На следващата сутрин дойде да ни вземе една колежка - много симпатична жена, страшно усмихната и интелигентна. Закара ни до Авис и наехме "колата"... Как да кажа, то си беше количка. Три жени, две от които с лаптопи освен дамските чанти, да се напъхат в Бийтъл (фолксваген костенурка) и то... жълто. Само за жълта книжка бяхме! Умрях от смях, когато приятелката каза, че това е колата мечта за нея! Гордата ни шофьорка, се справи страхотно, имайки предвид ужаса, който изживя - не стига че не кара редовно у нас, ами да я пуснат да се справя сама в чужда страна с нескопосан навигатор до себе си (т.е. с мен).


Отидохме до другия офис в който щяхме да се обучаваме. Всеки ден - от 9 до 5. Това бяха 4 дни на непрестанни мъки - учене, писане на мейли, уговаряне на срещи, малко поработване в междучасията... Кратки разходки през обедните почивки да гледаме коне и аз да пуша.





Но беше забавно, защото се появи, съвсем предвидено една много весела и жизнерадостна дама - бивша колежка на приятелката ;). Започна купонът, добре че беше тя - Ada - да ни разведри, да ни разходи и да има с кого да поговорим извън служебните задължения... Аз бях приятно изненадана от сърдечността и искреността на тази жена, която буквално ни осинови за времето, в което бяхме там. Показа ни места, които обича, изтърпя лудата ни шопинг терапия и се забавлява искрено с нас.

За тях... по-нататък.

До Пало Алто и назад - пътепис на един технописец по неволя...продължението

И така, щастливо (или не толкова), благополучно (или не толкова, щото все пак част от багажа ни го нямаше) пристигнахме в Сан Франциско и ни посрещна нашата мениджърка. Усмихната и доволна, нищо че й прекъснахме неделната почивка. Метна ни в хотела, регистрирахме се, взехме си по един душ, поориентирахме се в обстановката. Единична стая за колежката, апартамент на 2 етажа за мен и приятелката. Апартаментът бе супер - мезонет с две отделни спални и бани и кухня. Аз - на долния, а тя - на горния етаж. Установихме все пак, че имаме достатъчно панталони и ризи за размяна. Аз бях с блузите, приятелката - с панталоните. Колежката не я броим...

След известно време шефката дойде да ни вземе, за да ни разходи малко. Първата работа бе да идем да си купя четка за зъби, защото съм с "брилянтен и остър" ум и си метнах четката за зъби в оня багаж, оня - дето ми го затриха! Отидохме да разгледаме една книжарница като за начало... а аз и приятелката сме леко луди на тая тема. Моля ви, не влизайте в книжарница с нас! Ако сте ни половинки, ще се побъркате от сумите които сме готови да дадем за книги! Ако сте хора, които просто са решили да ни правят компания, ще се подлудите от факта, че ние всъщност сме пристрастени към книжарници и ако някоя е много добре заредена, можем да си останем в нея с векове! Изтрая ни мениджърката, смеейки се, че все пак четем и литература, която не е свързана с професията ни. А ние се измъкнахме с по 1-2 книги, защото там си е скъпо...

Отидохме да разгледаме Университета на Станфорд. Е, ако кажа че не бих учила там ще излъжа като циганка! С удоволствие бих учила в този университет, един от най-добрите! Особено за точни науки. Даже се майтапех, че мога да изкарам и нова магистратура или докторат там с огромно удоволствие!



Градините са прекрасни, има статуи на Роден. Много е спокойно и уютно. А самият университет в момента предлага невероятни финансови възможности за добрите студенти! Това е въведено от скоро, така че, ако някой има достатъчно интерес и изкарва високи оценки, може да учи спокойно там, като не плаща нищо - стипендията покрива разходите!

След разходката, която ни се стори ужасно изморителна, минахме през магазин за органична храна и се прибрахме да вечеряме в хотела. Хапнахме набързо, с достатъчно апетит и умората взе превес. Прекрасно ми се стори да спя в легло след безумното пътуване, макар и с лаптоп в скута. А на другия ден... тогава ни чакаха нови изненади, обучения и предизвикателства, но не само това - скоро ни очакваха много лудости и смехории! Истинско предизвикателство за умовете и фантазиите ни!

Следва продължение ...

Ита като:

The Maid of Honor Deliberate Gentle Love Master (DGLM) Appreciated for your kindness and envied for all your experience, you are The Maid of Honor. Charismatic, affectionate, and terrific in relationships, you are what many guys would call a "perfect catch"--and you probably have many admirers, each wishing to capture your long-term love. You're careful, extra careful, because the last thing you want is to hurt anyone. Especially some poor boy whose only crime was liking you. We've deduced you're fully capable of a dirty fling, but you do feel that post-coital attachment after hooking up. So, conscientious person that you are, you do your best to reserve physical affection for those you respect...so you can respect yourself. Your biggest negative is the byproduct of your careful nature: indecision. You're just as slow rejecting someone as you are accepting them. Your exact female opposite: Half-Cocked Random Brutal Sex Dreamer Always avoid: The False Messiah (DBLM), The 5-Night Stand (DBSM), The Vapor Trail (RBLM), The Bachelor (DGSM) Consider: The Gentleman (DGLM), someone just like you.

Jimi Hendrix - Angel

Ангел слезе от небето вчера
Остана с мен за следобедния чай.
И разказа ми история вчера
За любовта между луната и дълбокото синьо море...

И когато стана време да си тръгва,
Разтвори тя над мен криле
И каза, че ще дойде утре пак при мен...

Лети, красив ангел мой!
Лети в небето!
Лети, красив ангел мой,
Утре ще летя със теб.

И със сигурност тази сутрин
Тази жена дойде при мен
Силует на сребърни криле в изгряващ детски изггрев...
Синигерите и врабчетата ми завидяха...
"Обичам те мило момче" ми каза тя,
"Твой ред е да летиш днес."
Целуна ме веднъж и се почувствах толкова добре!
Сега можем двама да летим заедно.

Лети, красив ангел мой!
Лети в небето!
Лети, красив ангел мой,
Утре ще съм завинаги до теб.

ПО-ЧИВ-КАААА

Кой каза "Ваканция"? Ура! Най-сетне дойде и този дългоочакван миг и Балканът, нашия си, онзи, който обичам ни чака. Заминавам най-сетне. Далеч от компютри и нет, но не толкова далеч от цивилизацията. Все пак имам и телефон и смс-и ще пращам на онези които си обичам. И ще почивам, ще чета, ще се радвам на слънцето и на хубавото време, което ни очаква.

П.С. А по-нататък ще напиша и за Златна Прага и това, какво остави тя в сърцето ми. Незаличима следа, заради която пак ще ида там. А и имам съмишленик - сина ми, който иска да иде и да види замъците, за да бъде рицар. Тогава и ще благодаря и по-специално на човек, много специален за мен, който опознах по различен начин. Все пак едно е да си в офиса и на маса, друго - в дома. Благодаря ти Джофенце, за невероятните мигове!

Rammstein - Reise Reise

И ето идва пролетта

Вече знаете какво представлява зимата в гората. Помните ли? Всичко е обсипано с пухкав бял сняг, по който ясно се виждат следите от лапите на вълците, копитата на елените и сърните, пресните следи от пръстите на някое врабче или пък от големите, обърнати леко навътре лапи на някоя мечка, която се е събудила от зимния си сън, заради лакомия си стомах. Дърветата са оголени и черните им клони затрупани от снега са се надвесили застрашително надолу. Имаш чувството, че всеки момент ще се прекършат, но те все пак са достатъчно силни за да издържат тежестта и да дочакат топлите лъчи на пролетното слънце.

И така и тази зима отмина. Снегът бавно започна да се топи и да пада на големи парчета от клоните на дърветата. Всяка твар в гората сякаш се отърси от поспаливото си настроение готова да се втурне и да заживее своя луд и див живот с копнеж и желание на които единствено дивото бе способно. Да, освен зимата и пролетта в гората бе прекрасна. Плахо започнаха да се подават пъпчици листа по растенията – чакайки слънцето да ги погали. Животинките с трепет очакваха топлината на лъчите да изгони зимата от кожухчетата и перата им, да пробуди всяка частичка в тях за да заживеят отново навън – далеч от топлите убежища, които сега нямаше да им бъдат толкова нужни.

Ян обичаше всеки сезон в гората, защото всеки си имаше своето обаяние. Зимата имаше дъх на топло огнище, току-що сготвена топла супа и на студ, който щипе по бузите и ги прави червени и леко гризка нослето. Пролетта пък бе омайна. Ян усещаше как цялата гора сякаш се събужда от зимния си сън и как тя, гората, се готви да се впусне в нови приключения.

Рано сутрин Ян ставаше и помагаше на баба си и дядо си. Помните ли тях? Те са пазителите на гората, които се грижат за нея и за всяко живо същество, което я обитава. Та, рано сутрин, Ян ставаше от сън, оправяше си леглото и бързо, бързо си измиваше луничавото лице, като не пропускаше да измие и зъбите (баба му винаги го хващаше, когато не ги мие) и помагаше с каквото може. Той бе добро момче, палаво като всяко детенце, но имаше добро сърце, което е много важно.

Една сутрин Ян се събуди призори. Все още беше тъмно като в рог и сутринта бе далече. Насън малкото момче дочу потракване – сякаш някой чукаше по прозореца, то сънено надигна русата си коса от възглавницата и се вторачи навън. На лунната светлина видя малък силует. В началото Ян се стресна и реши че сънува. Зарови пак лице във възглавницата и се опита да заспи, но потракването пак започна. Ян скочи от леглото и се взря с все още мътен поглед през стъклото. Силуетът отново беше там. Както вече ви е известно, Ян никак не е страхлив, напротив – той е много смело момченце. Затова той бързо отвори прозореца и изведнъж вътре връхлетя малко измръзнало птиченце. Ян запали една свещ и заразглежда внимателно птичето, което беше започнало да сресва влажните си пера. Изведнъж то изчурулика: "Най-после ми отвори, знаеш ли от колко време стоя там, на прозореца ти, и почуквам с човка?!"

Ян се ококори, защото не очакваше малкото птиче да го хока така, а и му бе странно, че то говори по този начин. Ян очудено попитa

- Kак така те разбирам? Никога не съм разбирал напълно никого от гората?

- Не се чуди, аз прекарах дълго време с баба ти и дядо ти. Когато бях съвсем мъничко те ме спасиха от измръзване. Не можеш ли да познаеш какво птиченце точно съм аз?

Ян чак сега огледа малкото птиче. То беше с черно-бели перца, точно като фрак – бели бяха само гърдичките, а всички останали перца бяха черни. Ян се позасмя и каза на птичето, че е виждал такива като него и че то е лястовиче. Птичето наклони главица леко настрани и все едно се позасмя и отвърна:

- Позна, аз съм лястовиче. В края на по-миналото лято не успях да замина с мама и татко на юг, защото при опитите си да се науча да летя нараних едното си крилце. Тогава дядо ти и баба ти ме прибраха и се грижиха за мен през цялата зима. Тогава се научих и да говоря на вашия език – така и те по-лесно ме разбираха. Сега пристигнах малко по-рано, за да съобщя пръв – при тези думи лястовичето гордо се изпъчи – че пристига пролетта, а след нея земята ще огреят горещите слънчеви лъчи.

- Много хубаво! – Ян така се зарадва, че започна да подскача из стаята. – Значи най-сетне ще дойде топло време, ще захвърлим дебелите дрехи в килера и ще можем да играем до насита до късно през нощта.

Лястовичето като видя веселите подскоци на момчето запърха над главата му и запя весела пролетна песен:

Най-сетне дойде пролетта,
Тъй нежен и хубав сезон
И всичко на тази земя
Бяга от топъл подслон.

Сега птички ще запеят,
В танц лудешки ще танцуват
Лъчите топли ще огреят
Дърветата, цветята ще ликуват.

Ах тъй нежен сезон е пролетта,
Носи топъл дъх на синя шир
Свободно из простора ще летя
Навсякъде ще цари спокойствие и мир.

И колко хубава е мойта песен
Славей не съм, но все пак пея
Ликувам аз в името на пролетта
Танцувам, летя и високо се смея.

И пеейки своята весела песен, лястовичето правеше пируети и се въртеше като лудо във въздуха, а Ян подскачаше в див танц под него. Двамата не усетиха тежките стъпки на дядото на Ян, който се бе разбудил от глъчката и се беше разсърдил. Той нахлу изведнъж в стаята и се ококори срещу подскачащото момче и започна да се чуди какво му става.

- Хей, Ян, ти да не си полудял?! Какво си се разскачал и разпял по никое време, когато трябва да спиш? Утре ни чака много работа, трябва да насечем дърва, да помогнем на баба ти да подреди килера и билките, че има още време докато...

Дядото на Ян изведнъж се сепна – току що забеляза лястовичето, което пърхаше над главата му и чуруликаше така все едно се залива от смях. Дядото на Ян се замя и каза:

- Ах, ти, палавнико! Значи ти събуди внучето ми и заиграхте тук като щури! Кажи, какви вести ни носиш? Да не се е случило нещо неприятно?

- Не, дядо, не се тревожи, всичко е наред! Просто исках пръв да ви съобщя, че на път да дойде е прекрасната топла прлет.

Лястовичето пак се изпъчи гордо, направи един пирует и запя песента си отново. Дядото не се сдържа и затанцува заедно с Ян. Тогава и баба му дойде да види какво става. Като видя мъжа си и внучето си да подскачат като полудели се ужаси, но успя преди това да види виновника за тяхната лудост. Засмя се, погледа дивашкия им танц и след малко им каза, че ако се се натанцували и налудували, може да отидат да хапнат, защото вече зората е дошла и е време за закуска. Нагости ги хубаво и тримата, след което всички се захванаха за работа. Ян и дядо му нацепиха дърва за огрев и отидоха да подредят килера и билките, бабата започна да шета из къщата, а малкото лястовиче литна над гората, за да съобщи радостната вест пеейки прекрасната си песен.

James Morrison - Wonderful World

Crystal Eyes - LA Guns

Спомен за един непознат човек...

Две очи тъжни на вратата изпращам
протегнати две ръце за мене крещят.
Така силно болят ме сърцето, душата...
Но така ставаш по-силен, така ставаш мъж.

Скоро пак ще те видя и ще се прегърнем,
Ще правим подвизи безброй.
Миналото ще забравим,
към него няма да се върнем.
Бъди силен и за мен, сине мой!

Uriah Heep -July Morning

С леко закъснение (по-скоро голямо), но все пак! Няма по-прекрасно нещо от изгрева през лятото.

За спонтанността и нейните резултати

Новият член на нашето семейство се казва Зини. Ето я и нея - малка зайка, тежаща само 200гр., която се побира в шепата ми и е много симпатична. За сега има завиден апетит.



Кръстникът на бебето Зини - 4-годишният ми син, твърди, че тя му е сестричка и с удоволствие я наблюдава и гали под строгия ми (или не-дотам строгия а по-скоро размазания от кеф) взор.

Прибързаното решение взехме в събота вечер, когато гледахме зайчетата, които един стар дядо продава на нашия пазар. Малкият започна да ги гали и аз спонтанно, без много да мисля, му предложих да си вземем едно зайче. Така де - гледала съм животни сума години, не смеех да си взема ново след като починаха и изведнъж ме осени тази блестяща (или не чак толкова блестяща) идея да си имаме зайче. Какво толкова - все някак ще се справим. След 2 кучета, три морски прасенца (едно по едно, не на куп), риби и костенурка ми бе време да се пробвам с един малък дългоушко. Набързо взето, спонтанно решение, което поне за момента само и единствено радост ми носи.

Та така - честит да ни е новия член в семейството и дано доживее щастливо заешките си старини :)! За здравето на Зини, на всеки минал от тук, прочел-непрочел - по един морков!

Цвят на лято

Как Ян падна в капан

Зимата в гората беше невероятна. Дърветата бяха привели своите клони и току да докоснат земята под тежестта на белия пухкав сняг. В хралупите се гушеха весели катерички, които си показваха нослетата навън, колкото да проверят дали случайно не се е задала пролетта. По снега беше пълно със следи от най-различни животинки – лисици, зайци, вълци, сърни и елени. Имаше даже и едни много малки стъпки, които бяха досущ като човешки. Все едно малко детенце се е разхождало по снега – това бяха стъпките на веселите и задружни джуджета. Ех, хубаво е в гората. Има място за всички!

Ян много обичаше гората, защото тук имаше верни приятели и защото баба му дядо му бяха много интересни хора. Те се грижеха за гората и нейните обитатели. Можеха да приказват с животните и да им помагат, ако изпаднат в беда. Покрай тях, всеки ден той научаваше нови и нови неща.

Един ден, след като вече беше закусил и помогнал на дядо си да извади огромен трън от лапата на един голям сив вълк, Ян реши да отиде до езерото гората с новите си кънки, които майка му и татко му му бяха изпратили от града. За компания взе малкото вълче, което беше дошло заедно с големия вълк. Двамата заприпкаха весело по пътечката, като вълчето от време на време се търкулваше презглава от радост. Езерото не беше много далеч от къщата на бабата и дядото на Ян, така че той и вълчето стигнаха много бързо.

Ян сложи на краката си новите си кънки и започна да се пързаля. Толкова беше хубаво! Ножовете на кънките блестяха ослепително на слънцето, а те едни – белички и хубави – да им се не-нарадваш. Ян правеше пируети, въртеше се, скачаше и се смееше на вълчето, което се опитваше безуспешно да тича по хлъзгавия лед. И така той се пързаля, пързаля, докато по едно време се умори и огладня. Реши, че трябва да се върне в къщурката да си хапне нещо и да се постопли. Завика вълчето, което бе изчезнало изведнъж, но то не се показваше. Ян се позасмя и си каза: „Ех, малък разбойнико, на криеница ли искаш да си играем сега?!” и тръгна да го търси. Залута се покрай дърветата около езерото, но вълчето все го нямаше. Викаше го непрекъснато и накрая, когато започна да го боли гърлото от викане се ядоса много и се разсърди. Само да знаете какъв става малкия Ян, като се ядоса! Почервенява – пламва му цялото лице, а в очичките му заиграват яростни пламъчета. Развика се, че за последно вика вълчето и че си тръгва и не иска да се занимава с него. И хукна към дома. Но заслепен от гнева си не видя една дупка, която беше издълбана до едно дърво и се бухна право в нея. А вътре – вътре се бе сгушило и жално скимтеше малкото вълче, което като видя момчето толкова се зарадва, че започна да скача и да го ближе по лицето. Ян обаче се притесни и започна да разсъждава:

- Първо, каква е тази голяма дупка покрай езерото и за какво е? Явно някой е искал да хване нещо в нея и значи това е капан! Само лош човек може да прави капани тук! Ами сега! Какво ще правим с вълчо сега?!

Много притеснен, Ян закрачи нервно (капанът беше достатъчно голям – явно за да се хване някое голямо животно) и започна да измисля план за бягство. Но как щяха да се измъкнат при положение, че дупката бе толкова дълбока? Изведнъж му хрумна нещо! Бързо извади кънките от раничката си, напъха вълчето вътре и хвана здраво в ръце кънките, така че да може да ги забива в скованата ут студа пръст и започна да се катери. Понеже беше доста заякнал успя да се измъкне от капана и хукна презглава към къщата на баба си и дядо си. Там те, заедно с големия сив вълк ги чакаха и той им каза какво са преживели с вълчето. Когато дядото разбра, че някой се е осмелил да прави капани за да лови животните, които той толкова обичаше, много се ядоса. Обади се на свой приятел, лесничей, който отговаряше за опазването на гората от бракониери и го викна вкъщи. Обясни му какво е станало и решиха да останат заедно на пост, скрити зад дърветата и да видят кой е направил капана. Все пак, злосторникът щеше да се върне за да види дали не е хванал нещо.

Настана нощ, но Ян не можеше да заспи от вълнение. Дали дядо му и лесничеят щяха да хванат бракониера и какво щяха да сторят с него? След чакане, което му се стори вечно, той чу стъпките на прибиращите се ловци на злосторници и бързо, бързо отиде при тях. Дядо му и лесничеят бяха много весели, защото успели да хванат „бракониера”. Оказало се, че в дупката живеела мечка, която се била събудила за малко от зимния си сън, понеже й пристъргал лакомия стомах и излязла да потърси нещо за похапване. През това време Ян и вълчето се хванали в „капана”.

Всички много се смяха на историята, облекчени, че истински злосторници няма и уморени легнаха да спят, за да имат сили за нови приключения на утрешния ден.

Вятър бях
и си играех с косите ти.
Бях дъжд
и миех очите ти.
Сълза бях
за да ме преглътнеш.
Цял свят бях
да ме преобърнеш.

Зора бях
за да ме гледаш с омая.
и залез,
който носи прохлада.
Бях сняг,
който посребрява косите ти.
Бях страх
който да попива сълзите ти.

Уморих се да бъда всичко това,
искам сега да съм просто жена...

Поглед навътре

Да гледам вътре в себе си ме е страх,
Да формулирам с думи чувствата си, казват...
А някак не мога и не искам да опитам дори
защото думите чувствата ми принизяват.

Да погледна вътре в себе си и в „творческия” хаос
Опустошил напълно това, което съм и това, което бях.
Да търся нещо, макар и мъничко останало след разгрома
Няма да мога май, всичко се разпада на прах.

Да се вглеждам в себе си, да говоря с часове.
Спомени разни, някои полу-забравени даже.
Да изричам отдавна погребани страхове.
Мъки и радости минали на глас да изкажа.

Малко е трудна тая задача –
В сърцето толкоз дълбоко да бъркаш.
Душата да обръщаш отвътре-навън и обратно
Да преживяваш миналото си отново
И напред към бъдещето да гледаш със страх...

Честита радост на мен по случай специалния ден

Live - I alone

Metallica - Fade to black live

Реклами, реклами

Днес синът ми, ми каза "Мамоу, Ред Бул дава крила и искам да летя!". Дадох си сметка, за пореден път, че колкото и да се старая да го опазя от кретенските реклами - няма да мога. И най-ужасното е, че в детското съзнание тези рекламни "филмчета" се набиват страшно бързо.

Реклами ненавиждам! У нас, в България, основните проблеми явно са - месечния цикъл, мръсните дрехи и прането, болестите. Това последното пък, с болестите, ме дразни безумно! Да успея да чуя и секунда от такава реклама и а-ха да ме споходи някоя болест. Всяка зима ми предлагат лекарства против грип. Всяко лято - лекарства срещу диария. И да не забравяме за запека, когато дружно пеем в хор "Дуфалак, дуфалак, днеска аках, утре-пак!". Тъпо е, че дори и на хора като мен, които в момента, в който рекламите започнат, гледат да сменят канала, те им влизат в главите. Да му се не знае - дори като ме дразнят - пак си вършат работата! Е, това не значи че ще си купя продукта ;).

Харесвам оригинални реклами - такива които наистина са ми забавни и интересни. Нищо, че може и никога да не ме зарибят. Слава богу, имам здрав разум и се опитвам да се информирам преди да купя каквото и да било.

Жалко, че хубавите реклами са малко. Ето 2 от любимите ми:

Ян и сърнето

Вече сигурно познавате Ян, или може би пък - не. Ян е едно малко симпатично момченце, с руса коса, светло зелени очи, в които играят пламъчета и много лунички по носа. Всяка ваканция той прекарва при баба и дядо - пазители на една прекрасна вълшебна гора. Всички животни и растения в гората познаваxa Ян и много му се радваха, защото той беше добро дете и освен това - внуче на хората, които се грижели за всички.

Може би вече прочетохте приказката за Коледата на Ян, в която той се загуби и с помощта на джуджетата се прибра у дома, а може и да не сте. А може би сте прочели за Ян и страшното дърво и сега ще ви разкажа за деня, в който Ян се сприятели с едно сърне. Това стана малко преди Ян да се натъкне на страшния Клен...

Една зимна утрин Ян се събуди със странно чувство на тревога. Започна да се чуди какво ли му става, защо е тъй тревожен. Стана, изми се, закуси хубаво с чаша прясно мляко и дебела филия домашен хляб намазана с мед и масло. После попита баба си дали има нещо, което трябва да свърши и когато тя му каза, че трябва да отиде да събере съчки за огъня, той излезе навън. Не познаваше гората толкова добре колкото баба си и дядо си, но все пак знаеше къде може да намери съчки и къде има много хубави места за игра.

Разсеял тревогата от душата си, Ян си свирукаше и подскачаше бодро към полянката, на която обикновено си играеше и около която събираше съчки. На тази полянка той си беше направил една много хубава снежна къща. Как я беше построил ли? Ами много просто: беше взел една лопата от къщата и с нея беше изринал снега от средата на полянката. Хубаво го беше утъпкал и после беше издълбал нещо като хралупа. Беше си направил къщичка от две стаи. Имаше даже и прозорци от лед. Ян влезе в къщичката си и започна да си играе. Първо си извади съкровищата, които непрекъснато носеше със себе си в джоба си. Това бяха едно много красиво стъклено топче, шарени обвивки от бонбони, малко сгъваемо ножче, с което си дялкаше разни неща, прашка, с която си сваляше орехи и шишарки, няколко монети, които си бе намерил на улицата и едно много красиво камъче във формата на сърчице, което наскоро беше намерил и беше решил да подари на майка си. Ян внимателно разгледа съкровищата си и ги подреди пред себе си. Започна да се чуди какво да направи и на какво да си поиграе този път. Излезе от снежния си палат, просна се по гръб на снега, загледа се в синьото небе и се замечта. Представи си как е пораснал голям и е станал пилот на огромен самолет. Превозва пътници и товари и лети всеки ден из просторите. Има хубав компютър, много приятели и е много щастлив.

Както си мечтаеше, Ян чу странен шум. Скочи и се огледа. Накрая на полянката видя едно малко сладко сърне, което го гледаше с влажните си кафяви очи и сякаш го викаше. Без да се колебае и за миг Ян скочи и хукна след сърнето. Като че ли то го водеше някъде, защото тичаше напред и след това се спираше, обръщаше се назад и изчакваше момчето да се доближи. Ян тичаше с все сили след животинчето. Той знаеше, че всички животни в гората познават дядо му и баба му, защото те ги лекуваха и им помагаха и беше сигурен, че нито едно животно не би му навредило. По едно време Ян се огледа и видя, че се е отдалечил твърде много от полянката и се разтревожи, че може би няма да може да се прибере обратно сам. Както се бе разсеял не видя, че сърнето вече не бяга напред, а го чака и го гледа настойчиво. Почти се блъсна в него и като погледна напред видя тъжна гледка. На земята лежеше красива млада сърна - явно майката на сърненцето, чийто крак бе попаднал в капан от корените на едно дърво. Кракът и беше разранен от опитите да се измъкне и сега тя лежеше изтощена и премръзнала на снега. Ян, макар и малък, бе доста силен и успя да измъкне крака на сърната от клопката. С носната си кърпичка превърза крака й, събра малко съчки и запали огън за да стопли премръзналата сърна. През това време сърнето тревожно обикаляше около майка си и Ян. Сигурно се чудеше дали момчето е достатъчно силно и умело, за да й помогне. Когато видя крака на майка си свободен и запаления огън, то се развесели и започна да подскача около тях щастливо. Не след дълго сърната се съвзе и се привдигна на крака. Близна по челото Ян от благодарност, извика детето си и двамата хукнаха напред, спряха се и погледнаха момчето. Явно щяха да му покажат обратния път. Ян загаси огъня (нали знаете, че иначе може да стане пожар) и се затича след тях. Не след дълго те стигнаха до полянката, на която Ян си играеше. Сърната видя зимната къщичка на Ян и влезе вътре. Там бе завет и тя полегна за да си почине, а Ян и сърнето заподскачаха заедно по поляната. Играха на гоненица, а след това - на криеница, като се криеха зад дърветата около полянката.

Унесен във веселата игра със сърнето Ян изведнъж се сепна, плесна се по челото и се притесни - беше забравил за дървата. Бързо събра наръч съчки, каза: "Довиждане!" на сърнето и майка му и хукна към къщи. Там на прага го посрещна баба му, която му се скара, че е закъснял, но когато чу как Ян е помогнал на сърната се усмихна, погали го по главата и му каза, че е много добро дете.

На следващата утрин Ян отиде на същата полянка. Огледа се, но не видя и следа от сърнето. Влезе в къщичката си от сняг, но и там нямаше никой. Бяха останали бледи следи от сърната, но нямаше и помен от нея или детето й. Натъжен Ян излезе навън и изведнъж зад едно дърво се показа главата на сърненцето, а майка му отзад го наблюдаваше. Цял ден Ян и малкото сърне играха весели игри, а сърната си почива в къщичката.

Ян вече беше сигурен, че си има нови приятели и бе много щастлив.

Ян и страшното дърво

Както вече знаете Ян е на гости на дядо си и баба си в гората. Хубаво си прекарва той в гората. Всяка сутрин става рано и закусва козе мляко с филия дебело намазана с мед и масло. После отива да събира дърва за огъня, обядва и ако няма нищо друго за вършене отива да си играе на близката полянка, където обикновено го чакат едно малко сърне и майка му. Ян се прибира чак за вечеря и с радост и удивление слуша разказите на дядо си, който пък цял ден обикаля гората и лекува болните животинки, докато жена му шета и приготвя разни лечебни прахове и отвари.

Ян много обичаше сам да се шляе из гората, но не я познаваше много добре. Даже веднъж успя да се загуби, но добрите джуджета му помогнаха и той намери пътя към дома. Въпреки това, той се разхождаше, но много внимаваше и за да успее да се върне към дома без проблеми, връзваше червени конци по клоните на дърветата, покрай които минаваше.

Един ден, след като беше свършил всичко, което баба му беше заръчала, той бързо отиде на полянката, на която играеше редовно със сърнето. Този път обаче него го нямаше и Ян много се разтревожи. Поигра си малко в къщичката от сняг, която сам си беше построил, поигра си и с новата прашка, която съвсем наскоро сам си беше направил. Тъкмо свикваше с нея. Но сърнето не се появяваше и той ставаше все по-тревожен.

Не след дълго Ян реши, че не може повече да си губи времето в чакане и че е най-добре да потърси сърнето и в същото време да се разходи. Отвъд полянката имаше тясна пътечка, която беше почти заличена от снега. Ян обаче не се двоуми и тръгна по пътечката. Извади червените конци и започна да ги връзва по клоните на някои от дърветата, така че после лесно да намери обратния път.

Времето бе тихо, тънка пелена от сняг бе покрила цялата гора и ледени висулки се спускаха от клоните на дърветата. Спокойствие и красота струяха от всякъде. Като че ли гората спеше своя зимен сън и денят бе някак ленив. Ян обичаше зимата. Носеше му спокойствие, но и снегът бе прекрасно средство за игра. Тук - таме се забелязваха стъпки на зайче или на някое друго животно. Имаше и следи от врабчета - те не напускаха гората дори и през зимата, а сгушени по клоните пееха тихичко: "Чик-чирик, чик-чирик." и се хранеха от трошиците и семенцата, които бабата и дядото на Ян им оставяха в хранилките. Пъргави катерички едва си показваха нослетата от хралупите и после бързо се скриваха и сгушваха на топло. Красота и спокойствие носеше зимата в гората и Ян я обожаваше!

Не след дълго Ян се озова на друга поляна. Тя беше по-голяма от тази на която играеше и в средата й гордо се извисяваше един дебел и много, много стар клен. Ян се доближи до дървото за да го разгледа отблизо. Кората му приличаше на змийска кожа набраздена от много пукнатини, все едно че гледаш сбръчканото лице на стогодишен старец. Клоните приличаха на ръце с дълги и тънки криви пръсти. Кленът не бе покрит със сняг - като че ли се бе отърсил от пухкавата бяла завивка и на фона на останалите дървета в гората изглеждаше много страшно. Ян обиколи дървото няколко пъти, прегърна го за да види колко е дебело и изведнъж то помръдна. Момчето си помисли, че му се е сторило е дървото се движи и пак го прегърна. Със сигурност обаче в този миг дървото потрепера. Ян подскочи и се отдалечи от дървото, но в същия миг със страшна бързина то протегна един от големите си клони и го сграбчи за яката. Вдигна го във въздуха и срещу Ян се отвориха две огромни жълти очи с котешки зеници. Момчето се ужаси и започна да рита и в този момент дървото проговори:

- Кой си ти и защо ме закачаш изобщо? Не си ли чувал за мен - страшния и зъл Клен? Какво правиш тук? Знаеш ли, че мога да те размажа?!

Дървото размаха Ян като перце из въздуха.

- Не се сърди, много те моля! - провикна се Ян. - Аз такова…аз просто исках да видя колко си голямо! Никога не съм виждал толкова голямо и старо дърво като теб!

- И какво от това! Аз никак не харесвам деца, да знаеш! Само си врете любопитните нослета навсякъде и трябва да знаете всичко! Знаеш ли защо ми казват Страшния Клен?

- Не, нямам представа.

- Защото всеки път когато хвана някое дете го мятам надалеч и то никога не се завръща!

И дървото завъртя Ян толкова бързо, че на него му стана лошо.

- Моля те, стига, пусни ме! - развика се Ян.

Изведнъж дървото се спря и очите му погледнаха надолу. Там стояха едно сърне с майка си, елени, мечки, катерички и вълци, лисици и зайчета. Цял куп животни се бяха събрали в корените му, а над короната му се рееха врабчета. Всички животни искаха дървото да остави Ян на мира, да го пусне на земята. Дървото се ядоса и започна да крещи:

- Защо ще го пускам?! Всички малки деца са лоши и трябва да бъдат затрити от лицето на земята!

- Защо си толкова лош? Ян е добро момче и никому не е сторил нищо лошо! - Казаха вкупом животните и птичките.

Тогава старият Страшен Клен разказа своята история.

- Преди много, много години майка ми ме пося от малко семенце. Поникнах близо до нея и се гушех в меката й топла сянка. Бях младо и красиво дръвче. Един ден в гората имаше група деца. Разхождаха се безгрижно из гората и пееха весели песни. Когато ме видяха, решиха да ме вземат и да ме преместят на друго място - далеч от мама. Изкорениха ме и ме засадиха тук - в центъра на поляната. Станах самотен - всички останали дървета бяха далеч и нямаше как да си общуваме, а мама - случайно от една сойка разбрах - е изсъхнала от мъка по мен. Не беше честно! Тогава си обещах, че ще хващам и запращам надалеч всяко дете, което дойде при мен. Просто исках да си отмъстя за стотиците години самота на които ме обрекоха онези деца!

- Но тези деца вече ги няма, Страшни Клене - каза Ян - моля ти се, пусни ме!

- Да, да пусни го! Той не е виновен за твоето нещастие! - развикаха се животните Пусни го и ще измислим нещо!

Кленът се загледа в очите на Ян и видя там страх и ужас - същите чувства, които беше изпитал и той, когато го откъснаха от майка му. Видя и надежда и реши все пак да пусне момчето. Ян стъпи на земята, отърси се и се замисли и каза на животните:

- Искате ли да му помогнем на този стар нещастник? Имам страхотна идея! Стари Клене, почакай и ще видиш, че ще ти помогнем!

И Ян заедно с животните хукна навътре в гората. Кленът остана сам отново и много се ядоса. "Не трябваше да го пускам! Ето, измами ме! Защо ли не го запратих надалеч отвъд гората?! Сега пак ще си остана тук - самотен и нещастен!" И старият клен зарони огромни сълзи, които се стичаха по кората му и се превръщаха в големи кехлибари.

През това време обаче Ян и животните не бяха избягали от клена, а започнаха да изкореняват млади дръвчета и да ги събират на едно място, за да ги посадят на полянката, на която той живееше. Но първо, вече взели урок от историята на стария клен, те питаха младите дръвчета дали са съгласни. Работеха усилено и набързо успяха да съберат двайсетина доброволци.

- Сега - каза Ян - бързо трябва да ги посадим на полянката.

С помощта на мечките (понеже те са много силни) успяха бързо да пренесат дърветата на полянката. Там всички видяха как нещастният Клен плаче и сълзите му стават на кехлибари. Отидоха при него и му казаха да не плаче, защото му водят нови приятели. Успяха да посадят всички млади дървета преди да се стъмни и накрая, след като утъпкаха пръстта и около последното дръвче се огледаха доволни и видяха, че полянката вече е едно прекрасно място с красиви млади дървета, в средата на които се издигаше горд и величествен старият клен. В короната му бяха свили гнездо млади врабчета, които му бяха обещали да бъдат негови приятели. Самият клен вече изглеждаше много по-различно. Някак се беше разхубавил и като че ли непрекъснато се усмихваше. Говореше си с птичките и с животните и изглеждаше щастлив.

Вече ставаше тъмно. Ян реши, че е време да се прибира при дядо си и баба си преди те да се разтревожат за него. Отиде при стария клен и му каза:

- Щастлив съм, че се запознахме, макар и в началото да ме плашеше. Сега, надявам се, си щастлив и вече няма да нараняваш децата.

- Няма - отвърна кленът - радвам се, че не нараних теб и съм ти много благодарен за това, което стори за мен. Ще се радвам да идваш при мен редовно и да си приказваме. Благодаря ти!

Ян си каза довиждане с клена, другите дървета и животните и бързо се затича към дома. Ориентираше се по червените конци, които бе завързал по пътя, но този път не ги махаше и прибираше обратно, за да може да дойде отново при стария клен и новите му приятели.

Маската

Свалям маската - вечно-засмяна
и вече съм в нова премяна.
Умерено тъжна, спокойна
и доста сериозна.

Маската, онази - вечно-засмяната
вместо облаги ми даде тъга.
Да не мога сълза да пролея -
да съм сама, вечно сама.

Да бродя и да се усмихвам
а сърцето ми свито да кърви.
И сълзите да преглъщам,
грима да не остави черни следи.

Свалям я, захвърлям я тази маска
вечно-засмяна и уж даваща сила!
Сега искам и сега мога да плача.
Не искам тъгата да прикривам.

Тъжна ли съм - нека да плача.
Ако искам - да бъда сериозна.
Защото зная, че усмивката пак
лицето ми ще озарее
и пак ще изгрее
слънцето - новото утро ще стопли.
Без маска, без грим, с искрена усмивка
в която две сълзи все пак
може по страните ми да се търкулнат.

PJ Harvey - Send his love to me

За онзи миг - детството

Преди два дни синът ми , който беше (и все още е) болен, и съответно доста кисел цял ден, се размрънка за това как не искал да порасне. Искал винаги да е дете, да бъде малък. Обясни ми междувременно как аз съм по-малка от него, но че съм му майка и натърти на нежеланието си да расте и да става голям. Баба му, която присъства на тази сцена, ме погледна, засмя се и каза "Няма на кого да прилича - същият като теб!". Замислих се...

Всъщност наистина за разлика от повечето си връстници аз категорично отказвах да порасна. Не желаех да влизам в света на големите, който ми се струваше скучен, без капка въображение, монотонен и сив и... направо ужасен. Да, безспорно - бяха ми интересни, обичах да ги наблюдавам, да стоя до късно с родителите ми и гостите им. Обичах да ги слушам как се смеят и се забавляват, макар и не винаги да разбирах шегите им. Но някак повече си харесвах моя си свят - онзи, в който играта на стражари и апаши си беше истинско приключение, в който с децата от улицата си построихме сал, за да пътуваме и мечтаехме за далечни пътешествия по Перловската река (къде ни е бил акъла тогава и къде ли сме си мислели, че ще стигнем баш по канала?!), и къщите, които нескопосано си правехме, ни се струваха истинско убежище - нашите бърлоги. И за какво ми трябваше да пораствам, когато имах толкова забавления?! Малко бяха нещата, които тревожеха детското ми съзнание - да си науча уроците, да измета двора и да нахраня кучето. Това ми бяха задълженията, които всъщност ми беше приятно да изпълнявам.

За никъде не бързах едно време, мечтаех си за вълшебното люкарство на Пипи "смалидон", което като изпиеш и кажеш "Мило хапче, нека никога да не поресна!", ще си останеш дете за цял живот. Уви - не става и все още такова хапче няма. Иначе светът сигурно би се изпълнил с деца.

Та все пак - радвам се, че и малкият човек не иска да порасне. В крайна сметка сега може да бъде всичко което пожелае - на това го уча - сега е времето да бъде какъвто си поиска. Ролите, разбира се, се менят всеки миг и у дома си мога да имам Спайдърмен, костенурка нинджа, Батман, Шрек, Франклин, Котаракът в чизми и какво ли още не в продължение на час. Но това пък му е чара на детството - необозрими хоризонти, приключения безброй, и една мечта за малко хапче, което ще направи магията възможна - магията да останеш дете дори когато вече си в онзи скучен и сив свят на възрастните.

Писането

Обичам да пиша. Бих казала, че пиша по-добре, в пъти по-добре отколкото говоря. Едно време обичах да пиша писма. Истински - на хартия. Да си цапам ръцете с мастило, да усещам грапавината на хартията под ръката си.

Сега писането на писма е отживелица, а писането на e-mail-и ми отне удоволствието. Като пиша съм по-друг човек, по-разпуснат, по-отпуснат, по-спокоен и някак по-истински. Като говоря... трудно ми е да говоря. Понякога мисълта тече толкова бързо, че думите, които излизат от устата ми могат да прозвучат обидно, неистински, криворазбрани. Обичам да пиша, споменах ли го вече? Изливах си душата на лист хартия, а сега го правя в "панел" и щракам по клавиатурата, бързайки - мисълта да не изчезне, думите да не избледнеят.

Забравила съм обаче какво е да пишеш на ръка, да те заболява от натиска по хартията и да ти излезе мазол на пръста от писане. А имах такъв мазол в продължение на доста години. Странно как навиците се променят. Загубила съм навика да пиша на ръка, почеркът ми е станал някак по-различен. Сега ми е в пъти по-лесно да пиша в прозорче или панел, да си изкарвам работата като технописец и да се чудя как аджеба да обясня това, което и аз на моменти не разбирам изобщо. Въпреки всичко си обичам работата. Клик тук, селект - там и току виж си свършил онова което трябва да свършиш.

Обичам да пиша - писането ме освобождава, позволява ми да играя с думите, до колкото ми стига речниковия запас. Дава ми възможност да събера мислите си в нещо, което понякога... е харесвано и в доста случаи самата аз харесвам и заобиквам някак си. Защото моите мисли, написани някъде си са си мои - мои деца. Така както и гайдовете, хелповете и пр. помощни документи са си мои деца. Обичам да пиша и се надявам удоволствието да не изчезне, никога, за да не изчезна и аз.

Светът,
е твоята тетрадка.
Върху нейните страници ти правиш
своите сметки.
Светът не е реален,
въпреки че ако искаш можеш да изразиш в нея реалното.
Освен това, разполагаш със свободата
да пишеш глупости,
лъжи, или да късаш страниците.

Р. Бах

До Пало Алто и назад - пътепис на един технописец по неволя

Започвам отзад-напред. Започвам с "технописец по неволя". Станах т.нар. tech writer по случайност. Наеха ме заради способностите ми в изчислителната химия, а после след като завърших проекта, ми предложиха да пиша документацията към софтуера. Съгласих се - реших да се пробвам и то взе, че ми стана много интересно и приятно. Така да се каже - намерих своята професия, която практикувам от 6 години и кусур и много обичам въпреки стреса (ама то кой ли не живее под стрес).

По стечение на обстоятелствата смених фирмата, а после "новата" фирма си смени притежателя и сега съм щастливо обвързана с една от водещите компании във виртуализацията. Е, при нас слава богу не всичко е виртуално. Ако заплатите и отпуските ни бяха такива, кой знае до къде щяхме да я докараме. И в тази виртуална компания изпратиха мен, шефката и една друга колежка на обучение в Пало Алто - меката на Силиконовата долина.

Веселбата започна още със заминаването. Поради буря в Мюнхен излетяхме от София късно и чакахме 4 часа на летището, за да ни прехвърлят към друг полет на сутринта и за да ни настанят в хотел. Е, добре че не спахме на самото летище, все пак, защото аз и това очаквах. Като излязохме от летището в Мюнхен, хванахме такси. За зла беда, таксиметровият шофьор нямаше идея къде отива, въртяхме се в кръг като малоумни, а той през цялото време говореше на "странен немски" по телефона (който се оказа турски) с негов колега и се опитваше да разбере как да се доберем до въпросния хотел. По едно време, след като брояча навъртя около 150 евро, шофьорът го изключи, спряхме на една бензиностанция и въпросният приятел/колега с когото говореше, дойде и кара пред нас за да води. След час и нещо стигнахме заветната дестинация. Вече бе около полунощ местно време и трите грации се настанихме. Една двойна и една единична стая. Двойната - за мен и шефката (приятелка по-нататък, щото "шефка" хем звучи твърде официално, хем тя всъщност ми е повече приятел отколкото шеф). Така решихме с нея - през цялото време вървяхме в комплект. Вечеряхме, а после - по креватите за три часа сън. Повикахме такси доста рано, за да не закъснеем и заради това висяхме цял час на летището. Изморени, недоспали и схванати.Летяхме до Лондон - Хийтроу. За мен това е най-безумното летище на света. Тичахме 50 минути за да се прекачим и накрая бяха изписали "Closed" за нашия полет. Един младеж, проверяващ паспортите като ме видя, ми се ухили и ми каза "Госпожо, поемете дъх, спокойно." Е, как спокойно да му се не знае, като тичах в конски тръс около 50 минути с 10 кг. багаж на гърба си и накрая да видя, че и тоя полет може да изпусна?! Пуснаха ни без проблеми, след като ни събуха и ни разровиха ръчния багаж... Качихме се, най-сетне! И важното е, че пътувахме удобно. Гледахме филми, спахме, четохме говорихме. Майтапехме се с един от стюардите, който реши че с приятелката сме много смешни, защото все си поръчваме едно и също. Вифяхме ледовете от самолета, изглеждаше и страшно и внушително и красиво. След 11 часа полет кацнахме в Сан Франциско, където след щателни проверки си прибрахме половината багаж (всяка пътуваше с по 2 куфара и всяка си получи само 1) и ни посрещна мениджърката.

Следва продължение...

Една коледна приказка, макар че Коледа отдавна мина

Кратко представяне на нашия герой

В една гора, преди много много години живееха дядо и баба. Те бяха пазители на гората – тъмна и страшна, която всъщност беше страшна само за хората, които не обичат природата. Гората беше вълшебна, а дядото и бабата я пазеха и се грижеха за растенията и животинките, които я обитаваха.

В гората живееха най-различни животни - мечки, сърнички, лисици, вълци, всевъзможни птици, зайчета, кози, катерички и костенурки, жаби и гущерчета и какви ли още не твари. Дядото и бабата обичаха всички, а животните им се отплащаха като им носеха храна. Мечките им събираха боровинки и им ловяха риба. Пчелите им носеха мед, катеричките пък - лешници и орехи. Козите им даваха мляко, кокошките - яйца. И така дядото и бабата си живееха охолно и щастливо, спокойни, че има с какво да се хранят и лекуваха растенията и животните всеки път, когато имаха нужда. Сигурно си мислите, че те нямаха деца, но това не е така. Дядото и бабата имаха дъщеря, която преди години ги напусна за да отиде да се учи в големия град до гората. Там тя завърши училище и гимназия като всяка ваканция се прибираше при майка си и татко си в гората. После се записа да учи в университет за да стане лекар и по време на следването си се запозна с един много симпатичен и добър млад мъж и се омъжи за него. Сега имаха малко момченце, което беше много хубаво, добро и послушно и се казваше Ян. Момченцето много обичаше да ходи при баба си и дядо си в гората. С нетърпение чакаше лятото и после коледните празници, за да може да ги види. Този път обаче той щеше да остане доста по-дълго при тях, понеже майка му и татко му имаха пътуване за дълго време до далечна страна.

Ян има къдрава руса коса, светли зелени очи и много лунички по носа си. Когато спи прилича на същинско ангелче, а когато си играе – весели пламъчета проблясват в очите му.

Коледата на Ян

Една зима точно по коледа бабата и дядото посрещнаха Ян и родителите му. Този път на майката и таткото на Ян се наложи да бъдат на работа точно на празниците (нали помните, че те са лекари, а лекарите почти никога не си почиват, така както и болестите никога не почиват и вечно гледат да разболеят някого). На всички им беше много мъчно, че няма да са заедно на Коледа, но нямаше как. Ян остана при баба си и дядо си, а майка му и татко му се върнаха в болницата в големия град. Ян беше много тъжен и веселите пламъчета в очите му бяха угаснаха, но не след дълго той се развесели и те отново заиграха. Ян излезе навън, вдъхна ледения свеж въздух и се огледа. Цялата гора беше побеляла от сняг. В оголените клони на дърветата в гнездата си се гушеха птичките, а в стволовете в хралупите си се криеха пухкави катерички. Виждаха се стъпки на лисици и зайчета, а малко по-напред, на една огряна от зимното слънце поляна, си играеха сърнички. Прекрасна беше зимата в гората.

В деня на Бъдни Вечер бабата, дядото и Ян започнаха приготовленията за вечерята както правеха всяка година. Ян отиде с дядо си да събере дърва за огъня, а бабата през това време започна да меси питката. Този ден на Ян му беше криво и вместо да слуша дядо си и да го следва за да му помага, той се бавеше, отклоняваше се от пътя и непрекъснато се сърдеше. И така както се цупеше за нещо, той свърна в грешна посока (уж за да се скрие) и се изгуби. Дядо му много се притесни и започна да го търси, но не успя да го намери. Затова се прибра вкъщи при бабата за да я помоли да му помогне да измисли нещо.

Ян се уплаши, защото не познаваше чак толкова добре гората. Той знаеше, че всички животинки там са добронамерени и биха му помогнали, но все пак беше много студено и ако не срещнеше някого скоро щеше да измръзне. Освен това, не знаеше вярната посока и вместо да се приближава към къщата на баба си и дядо си, той все повече се отдалечаваше. Стигна до една река и по един паднал ствол я прекоси, продължи напред и все напред, но нямаше надежда да намери къщата. Изведнъж Ян стигна до хълм и видя пещера. Поколеба се и реши все пак да влезе вътре. Може би там спеше мечка и ако беше така, щеше да я събуди, за да му помогне да намери къщата на баба си и дядо си, а те за благодарност хубаво щяха да нагостят мецата с мед и сладко от боровинки. В пещерата нямаше и следа от мечка, но Ян забеляза, че нещо по-навътре се движи. Продължи да влиза навътре в пещерата. Вече стана много тъмно и той трябваше да ходи като се придържа за стените, защото нищо не се виждаше. Обаче му се струваше, че все пак има някой - дочуваше странни шумове и от време на време като че ли проблясваше светлина. Ян дълго вървя и много се умори. Тъкмо си мислеше, че шумовете и светлинките са някакъв мираж и изведнъж съвсем ясно чу една весела песен:

Чукай, тракай, режи, кови,

Играчки весели сглоби!

Чук-чук-чук, трака-трак

Стана хубав влак!

Локомотива боядисай в червено,

Ех, че хубаво и весело става

Вагоните ще са в зелено

Кой ли влака ще управлява?!

Ян забърза, даже се затича, доколкото му беше възможно в тази тъмница и изведнъж бе заслепен от ярка светлина. Когато очите му привикнаха, видя просторна галерия, по стените на която горяха безброй факли. А в средата на галерията весели джуджета пееха и правеха най-различни играчки. Джуджетата бяха дребни на ръст човечета, със заострени уши, кафяви панталони, зелени ризки и червени шапки. Всички изглеждаха досущ еднакво, но се различаваха по брадите. Всяко джудже имаше брада оцветена в различен цвят, с различна дължина. Макар и малко странни, те изглеждаха много добри.

Ян плахо се обади: "Извинете! Може ли да ми помогнете?" Песента на джуджетата секнаха и те наобиколили Ян: "Кой си ти и как дойде тук?" - попитаха го те. Ян им каза името си и им разказа как се е озовал в пещерата. Джуджетата се удивиха на неговата смелост: "Знаеш ли, че досега тук е стъпвал само крака на дядо ти? Всеки друг като намереше пещерата не влизаше навътре, защото е много тъмно и страшно в нея, а и преди в началото й спеше и пазеше една мечка, която сега се е събудила и явно е отишла да си похапне малко преди да продължи зимния си сън. Много си смел!" Ян се засрами от тези думи и стана червен като домат. После попита джуджетата:

- Ще можете ли да ми помогнете да се прибера вкъщи при баба и дядо? Много ми е мъчно за тях.

- Няма да ни представлява никаква трудност! С удоволствие ще ти помогнем, но първо хубаво ще си похапнеш с нас. Сигурно много си огладнял след толкова премеждия.

- С удоволствие - отвърна Ян - а мога ли да ви попитам нещо? Кажете ми, моля ви, вие джуджетата на Дядо Коледа ли сте?

Джуджетата се спогледаха и се засмяха.

- Не, ние сме техни братовчеди и правим играчки за животните, които им раздаваме на Коледа. Огледай се добре!

Чак сега Ян забеляза, че пещерата е пълна с дървени животинки, с къщички за птички, с гърнета, на които пишело с големи букви "МЕД" и каза:

- Добре де, но аз чух, че пеете песничка за влакче. Кое животно си играе с влак?

Сега джуджетата малко се сконфузиха и отвърнаха:

- Твоят дядо ни помоли да направим едно хубаво весело влакче за теб. Това беше твоята коледна изненада. За жалост вече знаеш за нея. Но, стига толкова приказки. Сега бързо трябва да похапнеш и после да те върнем на дядо ти и баба ти, преди съвсем да са се поболели от тревога.

Джуджетата заведоха Ян в друга галерия, която явно беше тяхната трапезария. В нея имаше огромна маса, отрупана с най-различни вкуснотии. Ян си хапна добре, изпи една чаша горещо мляко и каза, че вече си е починал и бързо иска да отиде при баба си и дядо си. Джуджетата му дадоха влакчето както и дарове за баба му и дядо му и го изведоха извън пещерата през един осветен тунел. После затичаха по тясна пътечка. (Не зная дали ви е известно, но джуджетата са едни от най-добрите бегачи на света. Въпреки дребния си ръст те могат да бягат като стрели, а стъпките им почти не се чуват, защото краката им са обути в ботушки от еленова кожа с които те едва стъпват по земята.) Ян едва ги настигаше и викна: "Моля ви, забавете, не мога да тичам като вас!" Джуджетата се засрамиха - бяха забравили, че Ян е малко момче и не може да тича толкова бързо. Затова намалиха темпото

Не след дълго Ян забеляза в далечината къщичката на дядо си и баба си. От комина се виеше дим, а през прозорците блещукаше светлина. Ян затича още по-бързо, втурна се в къщата и се развика:

- Дядо, бабо, върнах се!

Дядото и бабата скочиха, прегърнаха внучето си и се разплакаха от радост:

- Къде изчезна, мило момче, знаеш ли колко те търсихме? Изпратихме първо врабчетата, а сега - вечерта и совата да те търсят и да кажат на останалите животни да ти покажат пътя, ако те срещнат. Цялата гора е на крак и те издирва! Кажи ни, кой те доведе?

Едва сега бабата и дядото вдигнаха поглед от внучето си и видяха на прага разплаканите и подсмърчащи от вълнение и радост джуджета.

- О, здравейте, мили приятели! - казаха дядото и бабата - Заповядайте на нашата скромна трапеза и нека отпразнуваме Бъдни вечер заедно!

- С удоволствие - отвърнаха джуджетата - само момент.

И те внесоха подаръците за бабата и дядото, както и влакчето, което Ян беше изпуснал на прага. Всички заедно седнаха около масата и ядоха, пиха и се веселиха. Преди това обаче бабата и дядото помолиха совата да разпространи из гората, че Ян вече си е у дома жив и здрав, за да могат и животните да празнуват.

Точно 10 минути преди полунощ джуджетата наскачаха и започнаха да се сбогуват.

- Но, защо толкова бързате? - попита Ян.

- Трябва съвсем скоро, точно след полунощ да разнесем подаръците на животните. Иначе ще си мислят, че сме ги забравили и ще бъдат много тъжни.

- Добре - отвърна Ян - надявам се обаче скоро пак да се видим.

И така джуджетата се сбогуваха с Ян, баба му и дядо му и хукнаха като стрели към дома си, за да вземат подаръците, а Ян си обеща повече да не се отклонява от пътя и да не се крие, защото следващия път може да не намери някой, който да му помогне. После започна да си играе край огъня с новото хубаво влакче, докато накрая съвсем се умори и заспа сладко, сладко.

Това беше най-вълнуващата Коледа на малкото момче, но със сигурност то ще има още много приключения, защото гората е пълна с изненади.

Следва продължение...

Щурците - Хамлет (Накъде)

Искате да свирите на мен?
Държите се сякаш познавате
всички дупчици на ума и сърцето ми.
Искате да изтръгнете
скрития звук на тайната ми,
да ме просвирите от най-ниската
до най-високата ми ноти?
Не!
За какъвто щете
инструмент ме смятайте -
можете да ме разстроите,
но не и да свирите на мен!

О, в такава нощ минава само трамвай,
като последна стража.
Последен звън и друго няма.
Сега и аз мога да ви кажа.

Във спор със свойта млада памет
един връстник на всяка младост,
съвременен объркан Хамлет
пресича сред нощта площада.

О, все още крачи Хамлет в мрака,
трепери от студа среднощен,
по дънки и със тънко яке
той чака своя знак все още.

Сред булевардите се вглежда
във непознатия прозорец.
Там будна е една надежда,
там някой днес ще му отвори.

Къде момче, сега отиваш
и наш`те сънища тревожиш?
Дали все още Хамлет жив е -
средновековно невъзможен?...

О, в такава нощ минава само
трамвай, като последна стража.
Последен звън и друго няма.
Какво не мога да ви кажа?

Все още сам е Хамлет в мрака,
трепери от студа среднощен,
по дънки и със тънко яке,
той чака своя знак все още.

Дали все още Хамлет жив е?
Дали все още се тревожи?
Да бъде или да не бъде -
средновековно невъзможен...

Yael Naim - New Soul

I'm a new soul
I came to this strange world
Hoping I could learn a bit 'bout how to give and take
But since I came here, felt the joy and the fear
Finding myself making every possible mistake

La, la, la, la (21x)
La, la, la, la (21x)

See I'm a young soul in this very strange world
Hoping I could learn a bit 'bout what is true and fake
But why all this hate? Try to communicate
Finding trust and love is not always easy to make

La, la, la, la (21x)
La, la, la, la (21x)

This is a happy end
Cause you don't understand
Everything you have done
Why's everything so wrong

This is a happy end
Come and give me your hand
I'll take you far away

I'm a new soul
I came to this strange world
Hoping I could learn a bit 'bout how to give and take
But since I came here, felt the joy and the fear
Finding myself making every possible mistake

New soul... (la, la, la, la,...)
In this very strange world...
Every possible mistake
Possible mistake
Every possible mistake
Mistakes, mistakes, mistakes..

Никой не е казал, че ще бъде лесно

Наскоро, покрай баловете, си мислех колко бе весело в ученическите/студентските ми години. Е, разбира се когато имах контролни, класни и сесии хич не мислех така. Особено като студентка, когато по време на сесия за разлика от повечето си колежки отслабвах. Отслабвах, защото учех толкова, че макар и да се обездвижвах, на моменти забравях да ям... И какви ми бяха отговорностите тогава - да си взема изпитите, да се грижа за кучетата и това е. Останалото - пей сърце. Купони, приятели, случвало се е да се прибера да взема един душ и пак да хукна на някъде (е, преди това да разходя кучетата, разбира се). Хубав си беше живота, макар и да нямах някакви ясни цели.

Сега, след години, цели имам, но съм зверски уморена за да ги осъществя. А отговорностите са повече - дом за двама, сърце за двама, родител за двама, да давам обич за двама, да работя... понякога си мечтая да се клонирам. Една Маргарита, която да работи и да мисли само за работата. Втора - да се грижи за дребосъка, трета - да се глези и да се грижи за себе си, четвърта - да учи, пета - да организира финансите, шеста да се прави на въртокъщница. Ето - даже шесторъкия Шива не ми стига, най-малкото защото му трябват и шест глави с които да мисли.

Да, никой не е казал че ще бъде лесно, ама и никой не ми каза, че ще бъде толкова трудно. Трудно, трудно... а едно време - пей сърце, здравей живот. Слушам как абитуриентите крещят и се радват като луди и все едно слушам как войничета крещят "У-ВОЛ-НЕ-НИ-ЕЕЕЕЕЕЕ" и им се чудя на акъла. Аз на моя бал бях тъжна. А когато се сбогувах с учителите и съучениците си плаках, защото годините бяха отминали и всеки от нас тръгвайки по своя път щеше да забрави постепенно за другите... Е, сега чат-пат се чувам с някоя и друга съученичка, но нищо, нищичко не е както преди... Няма го безгрижието, няма я вечната усмивка. (Може пък да съм се преуморила напоследък, знам ли.)

Да, никой не е казал че ще бъде лесно. Ама пък и трудното може да бъде хубаво - като видиш как очичките на малкото човече заблестяват всеки път като се прибереш у дома или когато получиш похвала в работата... Хубаво си е, когато домът ти е такъв, какъвто го искаш и ти е уютно и топло в него. Макар и понякога да ти иде да изчезнеш като прашинка духната от вятъра...

Push me - pull me

The Who, feat. Eddie Vedder - I'm One

Every year is the same
And I feel it again,
I'm a loser - no chance to win.
Leaves start falling,
Come down is calling,
Loneliness starts sinking in.

But I'm one.
I am one.
And I can see
That this is me,
And I will be,
You'll all see
I'm the one.

Where do you get
Those blue blue jeans?
Faded patched secret so tight.
Where do you get
That war coat so neat?
Your shoes and your shirts
All just right.
But I'm one etc.

I got a Gibson
Without a case
But I can't get that even tanned look on my face.
Ill fitting clothes
I blend in the crowd,
Fingers so clumsy
Voice too loud.

But I'm one.

Janis Joplin - Summertime

Пролет

Ръце към слънцето протягам,
надявам се да не се опаря.
Запявам му тиха песен нежна
а то лицето ми гали небрежно.

И в тази пролетна наслада
всичко разцъфтява.
По-усмихнати са хората дори
Пролет е -
нека бъдем по-ведри, по-добри.

Нека повече да се обичаме
и да се смеем до сълзи,
повече да се движим, да тичаме
Пролет е и животът кипи!

Хиподил - Момиче

Светло е, когато той е в моята прегръдка.
И когато слънцето през прозорците нахлува.
Носи ми утеха и покой светлината
В дъха му се потапям, в тишината.

И слушам дишането му спокойно и леко,
сгушвам се в завивките топли и меки.
Сърцата ни в едно бият сега.
Страх ме е да не го нараня...

Ocean Color Scene - The Day We Caught the Train

Bring it on - Nick Cave

This garden that I built for you
That you sit in now and yearn
I will never leave it, dear
I could not bear to return
And find it all untended
With the trees all bended low
This garden is our home, dear
And I got nowhere else to go

So bring it on
Bring it on
Every little tear
Bring it on
Every useless fear
Bring it on
All your shattered dreams
And I'll scatter them into the sea
Into the sea

The geraniums on your window sill
The carnations, dear, and the daffodil
Well, they're ordinary flowers
But they long for the light of your touch
And of your trembling will
Ah, you're trembling still
And I am trembling too
To be perfectly honest I don't know
Quite what else to do

So bring it on
Bring it on
Every neglected dream
Bring it on
Every little scheme
Bring it on
Every little fear
And I'll make them disappear

So bring it on, bring it on
Bring it on
Every little thing
Bring it on
Every tiny fear
Bring it on
Every shattered dream
And I'll scatter them into the sea

Toploader - Dancing in the moonlight

Обещавам си

Обещавам си да не си проверявам служебната поща през почивните дни. Да се вслушвам повече в сърцето си и да обръщам повече внимание на малкото ми слънце. Ама наистина! Защото е прекрасно да се мотаеш цял ден в парка и по градинки, да се препичаш на слънце и да се смееш като луд на щуротии. Обещавам си да се смея повече, да мисля за тъжни неща по-малко; да обръщам повече внимание на хубавите и позитивните неща, че напоследък бях забравила какво е... До такава степен че ако ме похвалят не го разбирах..Обещавам си да обичам повече, да осъществявам мечтите си повече и да бъда малко по-добра...