Майстора и къщата в Шишковци

Човекът, който твърди, че е открил рисуването късно. А първото нещо, което е открил за себе си е била музиката...

Преди броени дни имах уникалната за мен възможност да посетя къщата, в която Майсторът (или рисувача, както са го наричали Шишковчани) е живял. 

Признавам си - и аз открих рисуването късно - със сигурност много по-късно от него и хич не съм добър художник, още повече - в сравнение с Майстора. Мога да кажа с ръка на сърцето, че в това точно - в рисуването - съм малка, ама много малка и все още прохождам. Но сега пък, след всичките взети уроци и след периода на "Аз нищо не разбирам от изобразително изкуство, то ми е далечно и не съм никакъв ценител.", мога спокойно да кажа, че картините на Майстора, мекотата на мазките в маслото и светлината в лицата на хората, които изобразява са толкова разпознаваеми като стил, че просто няма как да го сбъркаш. 

Майсторът е човекът, чиято житейска история истински бръкна в душата ми. В нашето време, в което да си успешен означава до определена възраст да имаш семейство, кариера, свой дом. В света, в който е нормално да си затрупан от вещи и от някакви си неща, които уж притежаваш (а всъщност един ден най-вероятно ще изхвърлиш или просто някой друг ще го направи вместо теб, защото не отнасяме нищо със себе си на онзи свят). Във време, в което, ако живееш като аскет и не притежаваш нищо освен себе си и творенията си, пътуванията си и душата си, по-скоро ще те низвергнат и ще те нарекат неудачник. Дали и той би бил такъв в наше време? Ще ми се да не вярвам. 

Беседата, която чухме за него беше разтърсваща за мен. Породи огромно възхищение и много въпроси. 

• Раждат ли се такива хора все още и изобщо възможно ли е да бъдеш толкова скромен и талантлив едновременно? 
• Можеш ли да бъдеш хем прям, хем поет в изказа си?
• Как се получава да си скромен и в същото време да си художник от световна величина?
• Как виждаш малките и в същото време големите неща, защото да пресъздадеш душата на един човек в платното, не е като да виждаш само дребните детайли  и да рисуваш все едно правиш снимка?
• Откъде идва тази тъй необятна любов към всичко, което те заобикаля и най-вече към родината, природата и хората? 
• Как успяваш да нарисуваш душата на модела си, как долавяш всичките ѝ настроения, нотки и черти, така че тя наистина да струи от платното и да те докосне щом я погледнеш?
• Как можеш да си способен да заобичаш всеки ябълков цвят и да ставаш по тъмно, защото маковете са най-красиви точно когато първите лъчи на слънцето ги погалват?
• Възможно ли е да си толкова честен и добър и да не изпитваш капчица корист?

И още.. и още...

Майсторът - рисувачът на души - човекът рисувал житието и битието на войниците и техните рани вместо да рисува бойното поле. Човекът, който гони първите слънчеви лъчи, за да могат работниците по полето да поздравят него, а не той тях. Този Човек, който плащал всяко зърно грозде,с което през деня разквасвал устните си и онзи Човек, когото децата обичали и след когото тичали. Майсторът, който се обръщал към  останалите с "Майсторе". Възможно ли е, наистина?! Или е просто някакъв идеал. Не знам! Оставям го да отлежи в в душата ми. Знам само, че пак ще ида в Шишковци и пак ще чуя онази беседа. Този път обаче - ще заведа още някой приятел с мен или някой друг от семейството. 

А той ще повлече крак и ще заведе свой приятел... И споменът и делото ще продължат да живеят.