Майстора и къщата в Шишковци

Човекът, който твърди, че е открил рисуването късно. А първото нещо, което е открил за себе си е била музиката...

Преди броени дни имах уникалната за мен възможност да посетя къщата, в която Майсторът (или рисувача, както са го наричали Шишковчани) е живял. 

Признавам си - и аз открих рисуването късно - със сигурност много по-късно от него и хич не съм добър художник, още повече - в сравнение с Майстора. Мога да кажа с ръка на сърцето, че в това точно - в рисуването - съм малка, ама много малка и все още прохождам. Но сега пък, след всичките взети уроци и след периода на "Аз нищо не разбирам от изобразително изкуство, то ми е далечно и не съм никакъв ценител.", мога спокойно да кажа, че картините на Майстора, мекотата на мазките в маслото и светлината в лицата на хората, които изобразява са толкова разпознаваеми като стил, че просто няма как да го сбъркаш. 

Майсторът е човекът, чиято житейска история истински бръкна в душата ми. В нашето време, в което да си успешен означава до определена възраст да имаш семейство, кариера, свой дом. В света, в който е нормално да си затрупан от вещи и от някакви си неща, които уж притежаваш (а всъщност един ден най-вероятно ще изхвърлиш или просто някой друг ще го направи вместо теб, защото не отнасяме нищо със себе си на онзи свят). Във време, в което, ако живееш като аскет и не притежаваш нищо освен себе си и творенията си, пътуванията си и душата си, по-скоро ще те низвергнат и ще те нарекат неудачник. Дали и той би бил такъв в наше време? Ще ми се да не вярвам. 

Беседата, която чухме за него беше разтърсваща за мен. Породи огромно възхищение и много въпроси. 

• Раждат ли се такива хора все още и изобщо възможно ли е да бъдеш толкова скромен и талантлив едновременно? 
• Можеш ли да бъдеш хем прям, хем поет в изказа си?
• Как се получава да си скромен и в същото време да си художник от световна величина?
• Как виждаш малките и в същото време големите неща, защото да пресъздадеш душата на един човек в платното, не е като да виждаш само дребните детайли  и да рисуваш все едно правиш снимка?
• Откъде идва тази тъй необятна любов към всичко, което те заобикаля и най-вече към родината, природата и хората? 
• Как успяваш да нарисуваш душата на модела си, как долавяш всичките ѝ настроения, нотки и черти, така че тя наистина да струи от платното и да те докосне щом я погледнеш?
• Как можеш да си способен да заобичаш всеки ябълков цвят и да ставаш по тъмно, защото маковете са най-красиви точно когато първите лъчи на слънцето ги погалват?
• Възможно ли е да си толкова честен и добър и да не изпитваш капчица корист?

И още.. и още...

Майсторът - рисувачът на души - човекът рисувал житието и битието на войниците и техните рани вместо да рисува бойното поле. Човекът, който гони първите слънчеви лъчи, за да могат работниците по полето да поздравят него, а не той тях. Този Човек, който плащал всяко зърно грозде,с което през деня разквасвал устните си и онзи Човек, когото децата обичали и след когото тичали. Майсторът, който се обръщал към  останалите с "Майсторе". Възможно ли е, наистина?! Или е просто някакъв идеал. Не знам! Оставям го да отлежи в в душата ми. Знам само, че пак ще ида в Шишковци и пак ще чуя онази беседа. Този път обаче - ще заведа още някой приятел с мен или някой друг от семейството. 

А той ще повлече крак и ще заведе свой приятел... И споменът и делото ще продължат да живеят.

Новите ми книги

Като скромно продължение на "Събирам внимателно и с много любов", новите ми книги на музикална тематика са:

 

Да, сега вместо да прекарвам часове в преписване и припяване наум, просто мога да си прочета и разбира се, пак да си припявам... Песните на Ник Кейв, който носи едно много специално усещане.

Интересно написано четиво с доста снимки и много, много информация поднесена в лесно смилаем начин. Има някои пропуски, историята не е съвсем "the whole", но си заслужава.

Буковски

Обичам да чета разкази. В трамвая, в метрото, по улицата или докато пуша някоя цигара на балкона. Обичам да чета разкази на всевъзможни места по всяко време, когато реша да взема глътка въздух и да се разсея. Допада ми. Не ангажират мисълта ми твърде дълго, бързо свършват и дори да сбъркам страницата после, винаги мога да се върна... Мога да избера сама от къде да започна.

Обичам да чета научно-фантастични разкази. Като тийнейджър много обичах да чета разказите от библиотека Галактика. С удоволствие четях разказите на Рей Бредбъри, както и разказите с неочакван край на Роалд Дал.

Обичам и от онези разкази, които могат да разтърсят съзнанието със своята прямота и откровеност. Разказани на онзи език, на който говорим и ние, макар и да се опитваме да се сдържаме. Харесвам подобен прям и дори циничен изказ от доста години. Когато бях на 17 продавах книги през лятото. Тази работа ми дойде като Манна небесна. Освен че прочетох на един дъх книги, които си бяха точно за годините ми като "Пилето" и "Полет над кукувиче гнездо", намерих и своя любима ниша в литературата. Точно когато бях на 17, точно тогава, у нас бяха започнали да издават автори от битническото поколение, както и Буковски. Буковски ме втрещи с езика си. Тогава нямаше интернет и нямаше как да се подготвя за това, че той е известен с циничния си език. Но ми хареса, много ми хареса тогава и продължавам да го чета и сега. И разказите му, онези кратките, които можеш да прочетеш за 15 минути в метрото или докато чакаш някого за среща, ме карат да си мисля, че животът наистина може да бъде много гаден и самотен... И това че понякога ти се иска да се напиеш май е нещо съвсем нормално. Харесва ми, че Буковски пише за онези, които винаги забравяме, никога не виждаме, подминаваме на улицата, правейки се, че не съществуват, а тях ги има и сега, както ги е имало винаги - и през 50-те, 60-те, 70-те и т.н. години.

От уики:

За Буковски Жан-Пол Сартр казва, че е най-големият поет на Америка, а Хемингуей просто: „Проклетата гениалност...”. Много неща са казани за него – и хубави, и лоши. Буковски или ще го обикнеш, или ще го намразиш. Най-добре произведенията му описва един коментар на сп. ”Обзървър”: „Във времена на конфронтизъм Буковски пише за онези хора, чието съществуване никой не желае: грозните, самотните, лудите.”

Болници, затвори и бардаци – това са университетите на живота. Аз имам няколко висши образования. Заслужавам малко уважение.

Зелено

Сигурно е заради влагата там, не зная. Но наистина е страшно зелено и на мен много ми хареса. Въздухът в градчето, в което живее сестра ми е чист и никак не е прашен. Дрехите не се цапат така както в София, да не говорим за обувките и да повторя - там е много, много зелено. Има и много чайки - чистачи се явяват явно, защото колкото повече боклук има - толкова по-голяма става популацията на чайките. Има и нахални патици, уж са диви, а като те видят че се храниш и че имаш нещо в ръцете си, се бутат при теб и просят...

Вярно че като пристигнах от влагата ме тръшнаха едни лоши и проклети ставни болки, та по едно време си мислех че съм се сбабичосала. Между другото, като казах на сина ми че се чувствам като бабичка, той ми се накара едно хубаво :). С малко нурофен се пооправих, а като пекна и едно слънце (да му се ненарадваш направо) престанаха да ме болят ставите и се почувствах значително по-добре.

Зеленото е в Англия :). Малко зелени снимки:

Рибешки му работи

Миналата година по същото време писах достатъчно за моите два специални и най-мои си дни в годината. Тази година тези дни бяха малко по-особени за мен.

Синът ми вече осъзнава какво е да празнуваш рожден ден и се вълнува изключително много за моя ден. Толкова много, че в петък казал на приятелите си в градината и на госпожата, че имам рожден ден в неделя и че иска да ми подари бижуто, което в момента майсторят. Бижутата за майките ги правят от глина и учителката му е казала, че ще е готово в понеделник. Видях че е леко разочарован и бързо го успокоих, че празнувам и в понеделник. "Как така имаш два рождени дни?!" попита ме учудено малкият. "Ами така - решила съм да излязла от баба ти почти в полунощ." отвърнах аз.

Кеф голям - в неделя сутринта освен с репликите "Честит рожден ден, мамо! Много те обичам." съпроводени с катерене по мен, мачкане, боричкане и целуване, получавам приказен смс - стих от Катето - моя много обична приятелка, с която сме израстнали заедно. Цитирам:

"Рано, рано сутринта
Слънчо весело огря
на Ита босата пета.
Гъдна я с лъчите нежно
И й тихо занарежда:
"Хайде мила, ставай вече,
че във нуни се увлече,
личицето на чешмичка,
го напръскай със водичка,
премени се,
завърти се,
после с гребена вчеши се.
Беж с усмивката напред,
че отвънка чакат ред
вече твоите другари,
със подаръци, фанфари
и с честитки на уста -
да е здрава и честита,
нашата обична Ита".

Последваха обаждания, чудесии и планове за деня. Майка ми и Йоан излязоха "по тяхна си работа" и се върнаха със страхотен букет. От същата моя обична приятелка получих супер вкусна и калорична торта. По-късно излязохме на разходка и след като слънцето се скри и задуха леден вятър, намръзнали се прибрахме на топло у дома. Чакахме гости - по-добрата ми половина и детенцето му. Получи се скромно домашно празненство, с най-близките ми хора.

А днес, на втория ми специален мой си ден, освен многото поздравления, получих и прекрасен рибок от много добрата ми и обична Яна. Рибокът е мъжка бета (бойна рибка). Синя, с малко червено на опашката. Ще си я гледам с много любов и ще се грижа добре за него. Мисля да го кръстя RC (хората запознати с т.нар. software release life cycle, ще разберат играта на думи). Рибокът ще трябва да изпълнява функция на мой успокоител в офиса и освен това сега Юпитер бил в риби (каквото и да значи това).

Преместване

в нов офис... След 5 години в един "дом" установявам, че да се местиш не е най-веселото нещо на света. Ще ми липсват магазините, книжарницата, парка в който често се разхождахме и също така в който често си правехме обедни пикници...

Тъжно е донякъде.

Мхм

Пак за книги.

Този път за книгите на Рей Клуун - "Отива една жена при лекаря" и "Без нея".

Признавам си, че в първия момент когато видях "Отива една жена при лекаря" и прегледах резюмето на гърба, ме побиха тръпки. Причината е проста - всяка една жена е застрашена от тази коварна болест и историите свързани с рак са доста болезнени, тъжни и отчайващи. На всичкото отгоре по онова време точно си бях записала поредния час за мамолог и си казах, че точно в момента нямам нужда да чета това... След време прочетох мнението на Бу в блога й и реших, че ще си взема книгата.

Речено-сторено. Прочетох книгата на един дъх и изобщо не ми се стори отчайваща. Да - болезнена е, да - има смърт, но книгата е истинска, искрена и завладяваща. Дадох си сметка, че въпросите, които Клуун си задава след като жена му се разболява са онези - моите въпроси, които и аз си задавах след като баща ми се разболя. През цялото време имах чувството че изживявам онези последни години на семейството заедно с тях - плачеш, смееш се, ядосваш се и обичаш. Обичаш до болка.

Когато излезе втората книга "Без нея" я купих веднага. Очаквах отново да намеря частица от себе си в нея... И този път успях. Самотното родителство не ми е чуждо, не ми е чуждо и желанието да закопаеш болката дълбоко в себе си, да я потиснеш, да не си позволиш да страдаш. И тази книга завладява с откровеността си, с директния език и най-вече с историята на един мъж, който търси пътя към себе си, дъщеря си и любовта.

П.С. Сайтовете на книгите:
Отива една жена при лекаря
Без нея

Събирам внимателно и с много любов

книги за музиканти, които харесвам. И внимателно подбирам тези книги - няма да се хвърля на каквото и да е.

Тази страст у мен я запали сестра ми, която след като замина да живее в Обединеното Кралство. След като години наред й надувах главата с Break on Through, Crystal Ship, Moonlight Drive, The Celebration of the Lizard и пр. песни на the Doors, за един от рождените ми дни ми донесе страхотна книга, в която са събрани историите зад всяка тяхна песен (Moonlight Drive - the Story Behind Every Doors' Song).

При следващото си идване ми донесе Wild Child (Life with Jim Morrison) от Линда Ашкрофт. Книгата в действителност е много интересна, показва романтичната и чувствителна страна на Морисън, но историята според мен е фикция. Линда е никому известна, хората които биха могли да потвърдят съществуването на връзката им, са или умрели или по онова време са били толкова надрусани, че нищо не си спомнят. Подаръците, които Джим й е направил са заминали при обир... Дамата може да е добър писател, но на фантазии :).

След сдобиването ми с горепосочените книги последва дълъг застой. След време обаче успях да се сдобия с два прекрасни екземпляра на музикална тематика на български. Едната книга е за Морисън, а другата - за Хендрикс. Прочетох ги на един дъх! Докато Хендрикс е бил значително скромен човечец, Морисън за мен е бил абсолютна откачалка. Въпреки това, продължавам да го харесвам, разбира се. Всеки гений има своите ненормалности :).

По-късно заминах за 2 седмици в командировка в САЩ, от където си донесох три книги, две от които пак за Морисън и Хендрикс. Scrapbooks, в които има копия от техни текстове и писма, написани на ръка - толкова умело напечатани, че в първия момент като видях едно от писмата реших, че някой си го е забравил в книгата. Третата книга е за Пинк Флойд. Колекцията растеше! У дома си купих книгата за Цепелин (Чукът на Боговете), а един от подаръците за рождените ми дни бе "Легенди на Рока". Супер готино, нали?!

Последната ми продобивка е "Белези" /Scar Tissue/ - автобиографията на Антъни Кийдис. Излиза у нас 5 години след като е издадена в САЩ. Но все едно - изключително леко е написана. Чете се бързо и много увлича. Можеш да плачеш и да се смееш. По-различна е от онова, което бях чела до сега. Фокусът е почти изцяло върху живота на Антъни, а не върху групата, което на мен ми допадна. Така де - ако исках да чета за RHCP щях да си купя книга за тях, а не за вокала им. И четейки книгата, през цялото време се чудех как е успял да оживее този човек, след като започва да се друса едва на 11. Какъв ли е този невероятен късмет или хъс, който го задържа жив след всичките му опасни приключения по време на кокаино-хероиновото пътуване към трезвеността...

6 не-важни неща, които ме карат да се чувствам щастлива

Креми ми хвърли ръкавицата в лицето да разкажа, кои са шестте не-важни неща, които ме карат да се чувствам щастлива :). Макар и с месец закъснение все пак откликвам на призива.

Ето ги моите шест:

1. Книжарниците.


Обожавам да ходя в книжарници и да си избирам книги, да прелиствам, да се ровя и да разглеждам. Яна неведнъж с ирония ме е питала "И този път колко пари остави в книжарницата?" особено след като веднъж си тръгнах с девет книги наведнъж.

2. Музиката.

Слушам музика при всяка възможност, почти непрекъснато. Музиката ме кара да мечтая, да танцувам, да пея... Слушам всичко почти. Има жанрове, които определено ме дразнят и избягвам всякакъв досег с тях, щото...


3. Бирата през лятото, особено споделената с приятна компания.

4. Цветята ми.
5. Сутрешното кафе на терасата.


6. Обеците по ушите ми. Доста са :). Обичам да ги сменям, макар и не много често. Любими са ми едни студенокръвни животинки, от които си взех няколко чифта - гущери, костенурки, жабки и крокодили.


А сега предизвиквам:

Яна
Луци
Аничка
Марианка
Umbra

и Джофи, която щото няма блог ще си сподели 6-те не-важни неща, които я правят щастлива тук :).

За рождения ми ден

Много си го обичам. И то не само защото си чувствам деня мой, особено когато грее слънце, ами защото имам цели два дни - само мои си - дните, в които празнувам това, че ме има, че дишам, че живея, че съм с хората, с които съм и най-вече, че обичам живота си такъв какъвто е.

Майка ми казва, че ме е родила много лесно - все едно съм изхвърчала като тапа. (Сигурно е вярно щом и Яна, която е истински астролог ми каза веднъж когато ми гледаше картата: "Раждането ти е било супер лесно, много естествен процес за теб самата.") Маман получила контракции сутринта, които малко по-късно спрели и тя даже се ядосала... Привечер се започнало всичко и завършило благополучно в 23:50 на 14-ти март. Пръкнала съм се бая голямо човече (4.350 на 52 см) и доста... маймунчесто. То вярно, че почти всички бебета приличат на маймунки като се родят, ама аз съм била с тъмна кожа, сплескан нос и щръкнала черна коса. Вместо очи - цепки и с огромни бузи.

Тъй като мама я израждала нейната леля (и моя много скъпа баба), която беше акушерка, спонтанно решили предвид часа на раждане да ме запишат на следващия ден. И речено-сторено. Сега празнувам два дни - денят на истинското си раждане и денят на официалното ми раждане (онова по документи) или просто си избирам в кой ден да празнувам.

Тази година за пръв път от много време съм толкова щастлива на рождения си ден. Със сигурност за настроението ми допринася прекрасното слънчево време навън.

Наздраве!

Нямам муз(А)

Нямам муз(А) и не пиша. "Муз" като дума не съществува, зная. Бъзикаме се с приятели на тема "муз" и муза и това коя/кой какво вдъхновява. Аз не съм писала под влияние на "муз" до момента... почти. Изключвам сина ми, той е друга работа. Той е специален "муз", много по-специален от всичко най-специално на света... Като се замисля почти не съм писала за мъж и мъж рядко е бил муз(А) за мен. Изключваме и баща ми, разбира се, за него съм писала и сигурно мога още да напиша... Явно най-големите ми музи от мъжки пол за мен са баща ми и сина ми. Дано това не означава, че съм повредена нещо.

Имах един "муз", когото много обичах. Обличах сънищата си, в които и той участваше с думи. Може би, всъщност, стиховете сами си идваха в момента в който се събудех до него. Можех да му говоря в рими до зори... Обичах го до болка и надали съм изпитвала нещо такова след това... (ако съм изживяла голямата си любов, то той е бил). Но онази любов толкова дива, страстна и изпепеляваща, бе пагубна. И вече я няма, отиде си. Може би е за добро...

Мъжете, поне повечето, които познавам, за "муз" много не ги бива, поне мен не ме вдъхновяват толкова. Да, аз обичам да обичам, да бъда обичана, влюбена, да усещам пеперудите в стомаха, но тогава така се потапям в чувството, че не искам да пиша за него. Думите (както казва Стивън Кинг) "смаляват онова, което в главата ти е безгранично, и когато ги произнесеш, те представят нещата с обикновени житейски размери". А това е пагубно. Особено за щастието. Затова сигурно повечето хора пишат когато са тъжни или просто не пишат за щастието си. А и то на щастието какво има да му анализираш толкова, просто си щастлив...

Е, аз не пиша напоследък щото просто нямам "муз". И любимата ми муза - музиката, не ме вдъхновява достатъчно. Може би трябва да поработя по въпроса или просто да си дам почивка - от писане, музи от какъвто и да било пол :)) и да си почина хубаво... от всичко...

Пясъчен спомен

Стихът който написах по темата за пясъка не ми е никак удовлетворяващ. Въпреки всичко след малка редакция, реших да не го трия и в допълнение да споделя един пясъчен спомен, разясненията и размислите към него са в курсив.

Преди години, по време на Лукановата криза, моя милост навърши цееели 13 години и официално навлязох в тийнейджърска възраст. Родена съм през март, а както всички знаем, Баба Марта е с променливо настроение като повечето жени... (Е, други казват, че е такава непредвидима, защото на февруари му е къс, а на април - мек, но това е в рамките на "просташката" шега.) Тази година освен всичко свързано с кризата като това да се редим по километрични опашки за хляб, от който изяждахме половината докато се приберем, да пазаруваме с купони и да няма колбаси и каквито и да било "екстри", беляза спомените ми с пясък и това е най-яркия ми спомен от този ден.

Поканих целия си клас на рожден ден у нас. За щастие, мама е била предвидлива и се запасила с луканки и основни храни точно преди кризата да започне. Та имахме хубави сандвичи, с които да почерпя съучениците си. Празнувах в детската стая с уговорката след това да изчистя. По онова време живеехме в къщички. Общо -3, като детската ни стая си беше в отделна къщичка, в която беше и банята. Мама и татко си спяха в друга къщичка, която беше точно срещу детската, на има-няма 3 метра разстояние. И така... празникът започна - ядене, пиене (безалкохолно, разбира се), приказки, игри и закачки.

Едно време не пиехме алкохол от 13-годишни, което си беше добре. Сега изпадам в потрес като видя как гимназисти пият бира от сутринта. Аз също пропих алкохол в гимназията, но никога не съм пила в училище или около него. Да не говорим да пия от сутринта.

Да си призная честно, не си спомням много добре какво точно правихме на рождения ми ден, но бая излизахме по двора и ядяхме. Аз само тичах напред-назад между детската стая и къщата на родителите ми - да правят сандвичи разбира се. Явно всички са били прегладнели, защото непрекъснато влачех празни чинии, които мама и татко да напълнят със сандвичи. Беше весело, щом всички окъсняха и даже родителите им се обаждаха да ги подканват да си тръгват.

Но ето от къде идва моят пясъчен спомен! Това, което ме изтормози беше, че почти през цялото време имаше пясъчна буря. Червен пясък по улицата, червен пясък по двора и червен пясък вкъщи. Всичко беше в пясък! И понеже ние непрекъснато влизахме и излизахме, напред-назад като шушумиги, като започнах да чистя ми се дорева. Да живеят прахосмукачките! Защото ако трябваше да мета това чудо, което бяхме внесли с обувките си щях да полудея. Пясъкът буквално беше навсякъде и килимът не приличаше на нищо.

Рожденият ми ден приключи с пясъчно подрънкване - в прахосмукачката. Едва изчистих, но пък бях доволна. Пък и след това съм виждала какво ли не (цветен дъжд, например) но не и като онова чудо - навръх рождения ми ден :).

Да си призная - от тогава обичам оня шум, когато прахосмукачката прихване боклука и с приятно подрънкване го засмуче и прибере в търбуха си. И колкото повече намалява това подрънкване, толкова повече се радвам!

Любов

Колкото и банално да звучи - преди да го има, не съм си и представяла какво е да обичаш толкова силно. Да те боли, истински да те боли, когато страда. А когато се усмихне и ми каже "Обичам те! Ти си принцеса! Дай да се целунем" да ми стане леко и светло и просто всичко друго да изчезне. Ето го - Принцът! Единственият мъж за когото съм сигурна че в поне близките 5-10 години ще ме обича :).

Томас Йънг

На 04 Април 2004г. Томас Йънг е прострелян и парализиран в Ирак (седмица след като заминава там) и когато се прибира у дома става антивоенен активист който открито заявява яростта си срещу политиката на Буш.

"Тялото на войната" е филм, посветен на него и е режисиран от Phil Donahue and Ellen Spiro. Филмът разказва за тежкия живот на Томас в Канзас Сити, и процесът който води до законодателното решение за нападение на Ирак през 2002. Показани са речи на сенатори, размахващи картончета с положителен вот за войната преплетени с епизоди за Томас и това как той се справя с дълбоките физически и емоционални последици от травмата си.

Когато за пръв път филмът е прожектиран в Лос Анджелис, ветеранът от войната във Виетнам, чийто живот е в основата на филма "Роден на 4-ти юли" се изправя пред тълпата и казва: "Мартин Лутер Кинг каза, че идва време, когато тишината става предателство. Дойде време, когато тишината е предателство... Няма да мълчим повече в тази държава. Заради герои като Томас Йънг. Томас Йънг е герой. Дайте му своята подкрепа, дайте му своята любов. Дайте му любов и подкрепете всеки млад човек, който се прибира от тази война. Покрепяме войските си, но си ги искаме у дома. Борете се за мир. Томас Йънг е мой герой."

Малко за Томас Йънг от Томас Йънг:

Милена - Истина

Първо две думи за Милена и защо я обичам... Аз имам сестра, която е със седем години по-голяма от мен. Повлияна от нея на 9-10 години вече слушах Депеш Мод, Милена (тогава вече беше с Ревю), Нова Генерация, Communards, Cure и пр. Тогава беше бумът на New Wave у нас. Помня че сестра ми носеше от онези смешни черни къси панталони над глезена, които чат-пат и аз подносвах, учеше ме да танцувам Wave и аз тайничко си мечтаех като порасна да мога да ходя с нея на стадион Юнак, за да танцувам там, да ходя на Кравай... Да имам къса коса, която да тупирам и да се гримирам силно.

Знаех текстовете на българските групи наизуст, обожавах "Ха-ха!", "Директор на водопад", "Ала-Бала" и макар и тогава да не разбирах добре съдържанието на бунтарските песни на Милена, те ме караха да танцувам и да се чувствам специална и различна...



Някой ми открадна сърцето ти,
което плачеше нощем на сън
увяхна нещо вътре в тебе,
не поглеждаш дори на вън.
Ще оставиш ли това,
за което си мечтал
и с години си се борил
път, по който си вървял?

А-а Някой ден сърцето
ще поиска това,
което ти си му отнемал,
без дори да си разбрал.
О-о Някой ден сърцето
ще те съди за това,
затова че много си го лъгал

Никога не казвай да,
когато чувствата ги няма в теб
когато ровиш свойта съмота
пак се луташ за кой ли път
уморен от своя бяг
продължаваш се на там
вътре някъде дълбоко в тебе.
И винаги остваш сам.

До Пало Алто и назад, пътепис на един технописец по неволя - Белите

Продължението

Счита се, че да си "смотан" е лошо - негативна черта. Аз и приятелката ми (тя е грацията до мен на снимката по-долу) често твърдим обаче, че сме смотани. За това най-вече обвиняваме зодията си и смятаме, че нашата смотаност е много забавна. Поне е нещо, което ни кара да се смеем до сълзи, докато ни заболят коремите.

Смотаността ни причинява и главоболия - не е приятно непрекъснато да се спъваш, да разливаш (по-скоро оливаш) и да попадаш в неудобни ситуации. Добре че сме с чувство за хумор и приемаме всички тези неща с усмивка.


Смотаността ни води до много интересни неща. Запушване на мивки например. Две на брой. Едната - тя, а другата - аз. Първата запушихме в офиса, в който ни бе обучението. Със супа. Мислехме, че мивката е с диспенсер и изляхме една супа с нудълс. То хубаво, ама диспенсер нямаше и гребахме първоначално с лъжица, а после директно с ръце (гнус, а?!). Бас ловя че нито тя, нито аз ще ядем такава супа някога... Другата мивка задръстих аз, защото не знаех, че ако не пускаш вода докато мелиш, бушончето прегрява и се изключва. Слава Богу един приятел дойде, та оправи нещата...

Както писах вече, приятелката ми бе нашата горда шофьорка, има я даже на снимка пред великото ни "бийтълче".

В началото нямахме GPS и заради липсата на такова умно устройство за малко да се загубим веднъж. Не си взехме завоя навреме и поехме по някаква улица, която (както се оказа в последствие) щеше да ни отведе до магистралата. Боже опази! Там щяха да ни сметат като нищо, тъй като ние все пак като в костенурка, наистина се движехме доста бавно. Поне за американските стандарти. Наложи се тогава, да висим като паяци на едно кръстовище сума време и да дебнем, докато видим, че няма никакви коли и направим нелегален обратен завой.

То за жалост и след като взехме GPS-a пак имахме разни произшествия. Но важното е, че бяха дребни и не пострадахме и добре се посмяхме.

Най-смешното с тази кола беше, че нито една от трите ни нямаше идея как се отключва багажника, как се светват фаровете. Та като истински технописци взехме, че уважихме труда на колегата писал Manual-а и чинно си четохме за да можем да се оправим в крайна сметка с това чудо на технологиите.

Като заговорих за фарове... Една от "великите" ни случки бе да се приберем до хотела сами без Ада и с приятелката ми щастливо да плеснем с ръце, да кажем "Ах, този път нямаше никакви произшествия, дойдохме си нормално!" и в следващия миг да си дадем сметка че сме карали без фарове. Голяма излагация! После включвахме фаровете, но (ех това но!) докато не прочетем книжлето карахме на дълги и отсреща ни святкаха ли святкаха... Кой знае колко ругатни сме отнесли!

Най-смешното ни преживяване с колата все още ме кара да цвиля от смях като се сетя за него. Една сутрин се върнах да си взема паспорта и през това време приятелката пали колата за да потеглим. Връщайки се, подтичвайки обратно, виждам как колата е запалена, но нещо не е наред - клати се нагоре надолу и приятелката ми извършва някакви странни движения, които очевидно причиняват люшкането на колата. Викам си "Бре, какво става?!". Като се приближих, тя нещастно ми каза: "Ите, не мога да освободя ръчната." Продължи да дърпа нагоре-надолу лоста, все по-силно и по-силно, хвана го с две ръце, вкопчи се в лоста на ръчната като Баба Илийца в кола, и вече влизайки в колата, чух едно "ХРАС!". А приятелката ми застинала ужасено и в потрес държи ръчната спирачка и я гледа като вцепенена. Гледката беше умопомрачаваща. Представих си как отиваме в "Авис", връчваме им това нещо (очевидно не бе ръчната, ами маншона й) и казваме мило, примигвайки на парцали "Извинете, но само това остана от колата. Довиждане!". Такъв смях ме напуши, че излязох на паркинга хилейки се като луда, превита на две и после имах мускулна треска. В крайна сметка все пак се оправихме с ръчната, а приятелката ми после все гледаше да паркира така, че да не се налага да я ползва.

Следва продължение...

Сексът и Пепеляшка

Почти всяка жена мечтае до известна степен да е като Пепеляшка. Или поне тайничко се размеква като чете приказката. А дори и сега докато чете тези думи някоя от вас да си казва "Глупости! Това са отживелици, не съществуват принцове, камо ли пък на бял кон!", аз съм сигурна че поне като мъничка почти всяка от нас е мечтаела за това, да се влюби в най-идеалния за нея мъж, да бъде булка и да има прекрасно семейство с 1-2-3 или n на брой деца.

Сега е модерно да не се жениш. Добре де, няма да го наричаме "мода". Просто времената са различни и хората масово живеят заедно на т.нар. семейни начала. Което е същото като да си женен, само че просто не си подписвал. Тя - любовта - онази идеалната, дето си е наша и ни заслепява, си я има и без подписа. Но все пак, приказките са трудно осъществими в реалния живот. Винаги ще има какво да куца... а когато куцането стане твърде осезаемо, до степен че да води до инвалидна количка, нещата се скапват и се сгромолясват с гръм и трясък.

Аз съм модерна жена (уж). Исках обаче да имам дете. Толкова го исках, че взех че се омъжих. Родих си едно слънце, което да огрява дните ми и да ги изпълва с отговорности, бели, обяснения, веселие, сълзи, прегръдки и целувки, цупения и какво ли още не. И се разведох. Разведох се, защото нещата куцаха. Куцаха е меко казано обаче. Отношенията ни в един момент се превърнаха в отвратително мъчение. Поне за мен. Не искам да разказвам за кавгите и простотиите, защото те са основна съставка на семейния живот в неговия класически балкански вариант. Но да си призная честно - стигнахме почти до интензивното, в секса... Сексът стана егати и скуката. Толкова скучен, че да ти се отще да се хабиш да го правиш изобщо. Двете минути, в които трябваше да свърша аз, ми се струваха ад. Щото после ми се искаше още, ама като няма с кого и тичах да взимам леден душ за да си охладя страстите или да се дооправя сама в хола.

Да му се не види! То все едно някой да ти предложи парче апетитна торта, да я размаха под носа ти, за да ти потекат лигите и после да я скрие от теб. Или както казва Саманта от "Сексът и градът", изправена между двама пикаещи гейове: "Аз съм като диабетик в сладкарски магазин!".

Да си на сухо е зле, ама още по-зле е когато знаеш, че те чака едно и също, сценарият е вече написан и няма и никога няма да има елемент на изненада. Да стигнеш до там, че да започнеш да се заиграваш с еротично бельо, да включиш храна (шоколад, сметана и каквото ти хрумне) в играта, да направиш чудеса от храброст, напрягайки всяка мозъчна клетка, мъчейки се да разнообразиш и освежиш сексуалния си живот и да няма никакъв нормален отклик отсреща... Все едно си с дърво (а казват че жениете били дървета, хм!). Сценарият... погалваме се - първо аз него, после той мен, после двамата един друг, след това муш-муш и край! Направо си е унизително бе! Как не получих инфаркт не знам! Не мога така! То бива бива, ама като няма инициатива от другия, по-добре да си правиш секс сам. Поне няма да е все едно и също и фантазията се вихри, вихри на воля. Щото тя моята фантазия - развинтена. Там какви чудеса се вихрят не искам да разправям, че ще го обърна на еротичен разказ, пък не това е целта.

След развода си дадох сметка, че свободата, онази - сексуалната е много хубаво нещо. Можеш да правиш секс с когото си поискаш, да си посягаш сама, когато си поискаш. Да си купиш няколко играчки без "милото" да получи комплекс я от размера, я от издръжливостта им. Ако имаш достатъчно пари и жиголо можеш да си наемеш. Хем ще прави каквото искаш, защото си го поръчваш, хем няма след това да ти мърмори за нещо или да захърка до теб като приключите. Можеш да си имаш sex buddy, ако пожелаеш. Или пък да се влюбваш безопасно... защото няма да има брак, който да застрашиш. И ако сексът нещо не те кефи, винаги можеш да си тръгнеш и да си изядеш шоколада и сметаната сама...

До Пало Алто и назад - пътепис на един технописец по неволя - Ada

(една мъдра мисъл на колата на наш колега)

Продължението...

С Ada имахме среща на паркинга. Щеше да ни вземе, да ни разходи и да ни върне - да си вземем колата и да дойде с нас до хотела. На паркинга видях една засмяна пълничка жена с бяла коса. Само си повтарях наум "Дано е различна, дано е различна от това което видях до сега!" и познах! Ура! Толкова различна беше, толкова искрена, че с нея приказката си вървеше неусетно. Метна ни в колата и отпрашихме. И така - всеки ден. Води ни на най-различни места, изтърпя ме докато си избера маратонки, докато купим подаръци за децата. Защото хич не е лесно да пазаруваш с две луди жени. Две казвам, защото колежката не е чак толкова ненормална :)). Ние през цялото време се хилим, зяпаме, чудим се какво да си вземем, а решим ли да пробваме дрехи става още по-забавно.


Показа ни Сан Матео и ни заведе в магазин за прежди, където хората си седят и си плетат и се учат. Изтърпя ни в книжарницата, в която аз и приятелката се загубихме (буквално). Както и преди споменах - луд е този, който е нетърпелив по природа или не разбира манията ни, и отива в книжарница с нас. Поговорихме си там с един луд книжар, който ни поздрави на руски, смееше се и ни обясняваше колко е вуду, показваше ни пръстените си. Аз го питах къде са книгите за музиканти, имат ли нещо за Морисън или Хендрикс. Човекът услужливо ме заведе до подразделението за книги на музикална тематика и ме остави. Остави ме да седя и да се мъча да избера... накрая купих и двете книги, които харесах. Иначе щях да стоя и да се чудя докато ме измъкнат насила!

През това време Ada си плетеше и се забавляваше. Купонът с нея бе невъобразим. Караше ни да се смеем толкова много, да забравим за всичко и да се чувстваме като у дома си. Една вечер даже остана при мен и приятелката ми до 2 часа през нощта. А пътят до дома й никак не беше малко - поне час по магистралата... Много голяма забава падаше с нея. Когато й казахме че през уикенда една дама от екипа иска да ни води в Напа, тя възкликна: "Как, аз съм ревнива! Ще ви заведа в Сан Франциско!". И отидохме с нея разбира се, как иначе! Но за Сан Франциско и подвизите ни там - друг път. Истина е, обаче, че част от сърцето ми ще остане в този град, в квартала на хипитата.

Ada ни показа и разказа толкова много. Видяхме живота й, радостите и мъките й. Почувствах я приятел - истински, такъв, който няма да те излъже. И най-хубавото беше, че се забавлява искрено с нас на глупостите, които правехме. А те не бяха една-две. Но и за тях по-нататък ще разкажа...

До Пало Алто и назад - пътепис на един технописец по неволя - появата на Ada

Продължението...

Да си под влияние на т.нар. jet lag заради часовата разлика (10 часа в нашия случай) е супер ужасяващо за нежни души като нас! Не стига че заспиваш късно, ами и в 4 сутринта се облещваш с ЕЕЕЕЕЙ такива огромни очи и не можеш да заспиш повече. Обадихме се на децата и майките ни по скайп да се чуем, след което ни взе мениджърката и отидохме в офиса, където са технописците.

Запознахме се с целия екип от около 50 човека. Добре, че по-голяма част от тях ги бях виждала на снимки - на останалите забравих имената. Дадоха ни стая, помотахме се, пихме кафета. Аз имах чувството, че мозъкът ми е изтръпнал и на моменти приказвам не глупости, ами... чисти простотии. Срещнахме се с хората, от нашите си екипи и проекти и аз даже присъствах на една работна среща, после имах още една. Бедният ми ум само повтарше: "Боже, къде попаднах! Само работа, работа, работа! А аз съм толкова уморена! Искам да спя, и без това в нещастната ми глава не влиза нищо и се стресирам от всичко, дори от тоалетните!" Като заговорих за тоалетни - те там са едни - чисти спретнати картонени кабинки (недай боже да си шумен или... още по-лошо - миризлив), тоалетната чиния засмуква всичко, което си сътворил и на всичкото отгоре след сума време установихме, че водата се пуска с крак!

Както и да е, денят мина, бяхме доста стреснати от всичко. Нямахме кола все още, не можахме да наемем. И вечерта се поразходихме. Голяма грешка като си в подобен град, в който няма жив човек по улиците, защото от колите те гледат като изкопаемо. Но пък разходката бе хубава, на мен много ми хареса :).

На следващата сутрин дойде да ни вземе една колежка - много симпатична жена, страшно усмихната и интелигентна. Закара ни до Авис и наехме "колата"... Как да кажа, то си беше количка. Три жени, две от които с лаптопи освен дамските чанти, да се напъхат в Бийтъл (фолксваген костенурка) и то... жълто. Само за жълта книжка бяхме! Умрях от смях, когато приятелката каза, че това е колата мечта за нея! Гордата ни шофьорка, се справи страхотно, имайки предвид ужаса, който изживя - не стига че не кара редовно у нас, ами да я пуснат да се справя сама в чужда страна с нескопосан навигатор до себе си (т.е. с мен).


Отидохме до другия офис в който щяхме да се обучаваме. Всеки ден - от 9 до 5. Това бяха 4 дни на непрестанни мъки - учене, писане на мейли, уговаряне на срещи, малко поработване в междучасията... Кратки разходки през обедните почивки да гледаме коне и аз да пуша.





Но беше забавно, защото се появи, съвсем предвидено една много весела и жизнерадостна дама - бивша колежка на приятелката ;). Започна купонът, добре че беше тя - Ada - да ни разведри, да ни разходи и да има с кого да поговорим извън служебните задължения... Аз бях приятно изненадана от сърдечността и искреността на тази жена, която буквално ни осинови за времето, в което бяхме там. Показа ни места, които обича, изтърпя лудата ни шопинг терапия и се забавлява искрено с нас.

За тях... по-нататък.

До Пало Алто и назад - пътепис на един технописец по неволя...продължението

И така, щастливо (или не толкова), благополучно (или не толкова, щото все пак част от багажа ни го нямаше) пристигнахме в Сан Франциско и ни посрещна нашата мениджърка. Усмихната и доволна, нищо че й прекъснахме неделната почивка. Метна ни в хотела, регистрирахме се, взехме си по един душ, поориентирахме се в обстановката. Единична стая за колежката, апартамент на 2 етажа за мен и приятелката. Апартаментът бе супер - мезонет с две отделни спални и бани и кухня. Аз - на долния, а тя - на горния етаж. Установихме все пак, че имаме достатъчно панталони и ризи за размяна. Аз бях с блузите, приятелката - с панталоните. Колежката не я броим...

След известно време шефката дойде да ни вземе, за да ни разходи малко. Първата работа бе да идем да си купя четка за зъби, защото съм с "брилянтен и остър" ум и си метнах четката за зъби в оня багаж, оня - дето ми го затриха! Отидохме да разгледаме една книжарница като за начало... а аз и приятелката сме леко луди на тая тема. Моля ви, не влизайте в книжарница с нас! Ако сте ни половинки, ще се побъркате от сумите които сме готови да дадем за книги! Ако сте хора, които просто са решили да ни правят компания, ще се подлудите от факта, че ние всъщност сме пристрастени към книжарници и ако някоя е много добре заредена, можем да си останем в нея с векове! Изтрая ни мениджърката, смеейки се, че все пак четем и литература, която не е свързана с професията ни. А ние се измъкнахме с по 1-2 книги, защото там си е скъпо...

Отидохме да разгледаме Университета на Станфорд. Е, ако кажа че не бих учила там ще излъжа като циганка! С удоволствие бих учила в този университет, един от най-добрите! Особено за точни науки. Даже се майтапех, че мога да изкарам и нова магистратура или докторат там с огромно удоволствие!



Градините са прекрасни, има статуи на Роден. Много е спокойно и уютно. А самият университет в момента предлага невероятни финансови възможности за добрите студенти! Това е въведено от скоро, така че, ако някой има достатъчно интерес и изкарва високи оценки, може да учи спокойно там, като не плаща нищо - стипендията покрива разходите!

След разходката, която ни се стори ужасно изморителна, минахме през магазин за органична храна и се прибрахме да вечеряме в хотела. Хапнахме набързо, с достатъчно апетит и умората взе превес. Прекрасно ми се стори да спя в легло след безумното пътуване, макар и с лаптоп в скута. А на другия ден... тогава ни чакаха нови изненади, обучения и предизвикателства, но не само това - скоро ни очакваха много лудости и смехории! Истинско предизвикателство за умовете и фантазиите ни!

Следва продължение ...