Вълшебства в гората

Една сутрин слънцето топло надникна през прозореца в стаята на Ян и нежно погали бузите му. Сякаш тихичко му каза: „Събуди се, малко ангелче, навън те чакат много приключения!”. Ян скокна от леглото, изми се и изтича навън. Утрото беше наистина прекрасно – птичките цвърчаха весело и сякаш танцуваха около гнездата си, катеричките подскачаха по клоните и се гонеха. Наистина щеше да бъде един вълнуващ ден. Малкото момченце се поогледа дяволито и хукна по една непозната пътечка. Тичаше, гонеше пеперудите, заглеждаше се по стъпките на животинките в мократа пръст, галеше напъпилите цветове на храстите по пътя си. Изведнъж стигна до една огромна поляна. В центъра й в кръгове бяха нацъфтели причудливи разноцветни цветя, които той за пръв път виждаше. Всеки кръг беше в различен цвят, а в средата имаше огромен храст. Около цветята се чуваше странно жужене, нещо като песен, но не точно. В момента, в който Ян стъпи на поляната и започна да приближава цветята жуженето секна. Момчето се наведе към едно цвете и започна да го оглежда – цветовете му приличаха на големи нежни камбанки. Приближи се още повече за да помирише едно от тях и изведнъж „Боц!” нещо го бодна по носа. Ян се отдръпна назад, разтърка нослето си и пак се наведе към цветето и „Хоп!” отново нещо го убоде. От цвета се чу хихикане, което прерасна в звънък смях и от него излетя като стрела малко човече с крилца. „Елф, това със сигурност е елф!” помисли си вцепенения Ян. Малкото същество кръжеше около него и все така се смееше. Сякаш цялото светеше – личицето му бе с прозрачно бяла кожа, имаше чипо розово носле и наситено сини очи, а цветовете на дрешките му преливаха във всички цветове на дъгата и блещукаха на слънцето. Ян запримигва и плахо попита човечето:

- Ти ли ме убоде по нослето? Иии, бързо ми кажи – ти елф ли си?

Човечето през смях отговори:

- Да, елф съм и аз те боцнах по нослето! Цели два пъти, цели два пъти! А ти кой си, любопитко такъв? Какво търсиш тук, по тези места?

- Аз съм Ян и съм внук на пазителя на гората и просто се разхождам.

- Ооо, ясно! Познавам дядо ти, той ни е приятел, голям приятел. Смел при това! Добър! Кралицата ни е добра негова приятелка!

- Ама... вие много ли сте, та чак кралица да си имате?

- Много сме, безчет – колкото и цветовете на нашата поляна. Това са нашите къщи, малък глупчо!

Елфчето не спираше да се смее докато говореше и се въртеше около Ян. Изведнъж то извади малък рог от пояса си и го наду – чу се тъничък писък. От другите цветове на полянката наизлязоха рояци елфи и Ян съвсем се вцепени. Все едно бе попаднал в огромен пчелен кошер. Сега той си даде сметка, че жуженето, което бе чул всъщност е бил смеха на малките същества. Те непрекъснато се смееха. Елфите бързо-бързо го наобиколиха, шушукаха си нещо и го поведоха към големия храст в средата на поляната. Елфчето, с което Ян говори, влезе в едно от цветчетата и след това от цветовете на храста се извиха тънки струйки дим, които постепено се превърнаха в красива сияеща женска фигура. Смехът на малките създания секна и те се строиха в редици във въздуха и се поклониха. Ян не помръдна, докато едно от елфчетата не го мушна с тъничката си като игла сабя по рамото и той тогава се усети, че трябва да се поклони. Кралицата даде знак и всички се изправиха. Тогава тя каза:

- Здравей, мило момче! Какво търсиш тук, или чиста случайност те доведе?

Това бе най-топлия глас който Ян някога бе чувал и той спокойно отговори:

- Аз просто се разхождах из гората, скъпа Кралицо на Елфите! Така попаднах на Вашата прекрасна поляна.

- Разбирам, а ще бъдеш ли така добър да ни помогнеш? Явно съдбата не случайно те е пратила при нас точно когато имаме нужда от помощ.

- Разбира се, ще помогна с удоволствие, стига да е по силите ми.

- Добре тогава! – отвърна властно кралицата. – Иди и намери ледения дракон, който спи в една пещера планината и го накарай да престане да заледява върховете й целогодишно. Нека през лятото там е топло, за да може реките да се изпълват с вода и да има достатъчно за всички.

Ян се уплаши – да карат него – малкото момче да търси леден дракон?!?! Огромен и страшен при това щом заледява цяла планина така, че ледовете и снеговете да не могат да се стопят. Но вече бе обещал и се поклони:

- Добре Кралице, ще направя всичко по силите си. Моля те, дай ми провизии и ако, ако нещо се случи с мен – очите на Ян се изпълниха със сълзи – обещай да се грижиш за баба и дядо.

Кралицата даде своята дума на Ян, напълни му раница с храна, даде му от вълшебната елфическа вода, която те прави силен и бодър. За да се пази от ледения дъх на дракона сложи на гърдите му златен амулет с формата на огнен дракон, който едва докоснал кожата на Ян го стопли и му вдъхна увереност. И така малкото момче потегли на път...

Следва продължение.

И ето идва пролетта

Вече знаете какво представлява зимата в гората. Помните ли? Всичко е обсипано с пухкав бял сняг, по който ясно се виждат следите от лапите на вълците, копитата на елените и сърните, пресните следи от пръстите на някое врабче или пък от големите, обърнати леко навътре лапи на някоя мечка, която се е събудила от зимния си сън, заради лакомия си стомах. Дърветата са оголени и черните им клони затрупани от снега са се надвесили застрашително надолу. Имаш чувството, че всеки момент ще се прекършат, но те все пак са достатъчно силни за да издържат тежестта и да дочакат топлите лъчи на пролетното слънце.

И така и тази зима отмина. Снегът бавно започна да се топи и да пада на големи парчета от клоните на дърветата. Всяка твар в гората сякаш се отърси от поспаливото си настроение готова да се втурне и да заживее своя луд и див живот с копнеж и желание на които единствено дивото бе способно. Да, освен зимата и пролетта в гората бе прекрасна. Плахо започнаха да се подават пъпчици листа по растенията – чакайки слънцето да ги погали. Животинките с трепет очакваха топлината на лъчите да изгони зимата от кожухчетата и перата им, да пробуди всяка частичка в тях за да заживеят отново навън – далеч от топлите убежища, които сега нямаше да им бъдат толкова нужни.

Ян обичаше всеки сезон в гората, защото всеки си имаше своето обаяние. Зимата имаше дъх на топло огнище, току-що сготвена топла супа и на студ, който щипе по бузите и ги прави червени и леко гризка нослето. Пролетта пък бе омайна. Ян усещаше как цялата гора сякаш се събужда от зимния си сън и как тя, гората, се готви да се впусне в нови приключения.

Рано сутрин Ян ставаше и помагаше на баба си и дядо си. Помните ли тях? Те са пазителите на гората, които се грижат за нея и за всяко живо същество, което я обитава. Та, рано сутрин, Ян ставаше от сън, оправяше си леглото и бързо, бързо си измиваше луничавото лице, като не пропускаше да измие и зъбите (баба му винаги го хващаше, когато не ги мие) и помагаше с каквото може. Той бе добро момче, палаво като всяко детенце, но имаше добро сърце, което е много важно.

Една сутрин Ян се събуди призори. Все още беше тъмно като в рог и сутринта бе далече. Насън малкото момче дочу потракване – сякаш някой чукаше по прозореца, то сънено надигна русата си коса от възглавницата и се вторачи навън. На лунната светлина видя малък силует. В началото Ян се стресна и реши че сънува. Зарови пак лице във възглавницата и се опита да заспи, но потракването пак започна. Ян скочи от леглото и се взря с все още мътен поглед през стъклото. Силуетът отново беше там. Както вече ви е известно, Ян никак не е страхлив, напротив – той е много смело момченце. Затова той бързо отвори прозореца и изведнъж вътре връхлетя малко измръзнало птиченце. Ян запали една свещ и заразглежда внимателно птичето, което беше започнало да сресва влажните си пера. Изведнъж то изчурулика: "Най-после ми отвори, знаеш ли от колко време стоя там, на прозореца ти, и почуквам с човка?!"

Ян се ококори, защото не очакваше малкото птиче да го хока така, а и му бе странно, че то говори по този начин. Ян очудено попитa

- Kак така те разбирам? Никога не съм разбирал напълно никого от гората?

- Не се чуди, аз прекарах дълго време с баба ти и дядо ти. Когато бях съвсем мъничко те ме спасиха от измръзване. Не можеш ли да познаеш какво птиченце точно съм аз?

Ян чак сега огледа малкото птиче. То беше с черно-бели перца, точно като фрак – бели бяха само гърдичките, а всички останали перца бяха черни. Ян се позасмя и каза на птичето, че е виждал такива като него и че то е лястовиче. Птичето наклони главица леко настрани и все едно се позасмя и отвърна:

- Позна, аз съм лястовиче. В края на по-миналото лято не успях да замина с мама и татко на юг, защото при опитите си да се науча да летя нараних едното си крилце. Тогава дядо ти и баба ти ме прибраха и се грижиха за мен през цялата зима. Тогава се научих и да говоря на вашия език – така и те по-лесно ме разбираха. Сега пристигнах малко по-рано, за да съобщя пръв – при тези думи лястовичето гордо се изпъчи – че пристига пролетта, а след нея земята ще огреят горещите слънчеви лъчи.

- Много хубаво! – Ян така се зарадва, че започна да подскача из стаята. – Значи най-сетне ще дойде топло време, ще захвърлим дебелите дрехи в килера и ще можем да играем до насита до късно през нощта.

Лястовичето като видя веселите подскоци на момчето запърха над главата му и запя весела пролетна песен:

Най-сетне дойде пролетта,
Тъй нежен и хубав сезон
И всичко на тази земя
Бяга от топъл подслон.

Сега птички ще запеят,
В танц лудешки ще танцуват
Лъчите топли ще огреят
Дърветата, цветята ще ликуват.

Ах тъй нежен сезон е пролетта,
Носи топъл дъх на синя шир
Свободно из простора ще летя
Навсякъде ще цари спокойствие и мир.

И колко хубава е мойта песен
Славей не съм, но все пак пея
Ликувам аз в името на пролетта
Танцувам, летя и високо се смея.

И пеейки своята весела песен, лястовичето правеше пируети и се въртеше като лудо във въздуха, а Ян подскачаше в див танц под него. Двамата не усетиха тежките стъпки на дядото на Ян, който се бе разбудил от глъчката и се беше разсърдил. Той нахлу изведнъж в стаята и се ококори срещу подскачащото момче и започна да се чуди какво му става.

- Хей, Ян, ти да не си полудял?! Какво си се разскачал и разпял по никое време, когато трябва да спиш? Утре ни чака много работа, трябва да насечем дърва, да помогнем на баба ти да подреди килера и билките, че има още време докато...

Дядото на Ян изведнъж се сепна – току що забеляза лястовичето, което пърхаше над главата му и чуруликаше така все едно се залива от смях. Дядото на Ян се замя и каза:

- Ах, ти, палавнико! Значи ти събуди внучето ми и заиграхте тук като щури! Кажи, какви вести ни носиш? Да не се е случило нещо неприятно?

- Не, дядо, не се тревожи, всичко е наред! Просто исках пръв да ви съобщя, че на път да дойде е прекрасната топла прлет.

Лястовичето пак се изпъчи гордо, направи един пирует и запя песента си отново. Дядото не се сдържа и затанцува заедно с Ян. Тогава и баба му дойде да види какво става. Като видя мъжа си и внучето си да подскачат като полудели се ужаси, но успя преди това да види виновника за тяхната лудост. Засмя се, погледа дивашкия им танц и след малко им каза, че ако се се натанцували и налудували, може да отидат да хапнат, защото вече зората е дошла и е време за закуска. Нагости ги хубаво и тримата, след което всички се захванаха за работа. Ян и дядо му нацепиха дърва за огрев и отидоха да подредят килера и билките, бабата започна да шета из къщата, а малкото лястовиче литна над гората, за да съобщи радостната вест пеейки прекрасната си песен.

Как Ян падна в капан

Зимата в гората беше невероятна. Дърветата бяха привели своите клони и току да докоснат земята под тежестта на белия пухкав сняг. В хралупите се гушеха весели катерички, които си показваха нослетата навън, колкото да проверят дали случайно не се е задала пролетта. По снега беше пълно със следи от най-различни животинки – лисици, зайци, вълци, сърни и елени. Имаше даже и едни много малки стъпки, които бяха досущ като човешки. Все едно малко детенце се е разхождало по снега – това бяха стъпките на веселите и задружни джуджета. Ех, хубаво е в гората. Има място за всички!

Ян много обичаше гората, защото тук имаше верни приятели и защото баба му дядо му бяха много интересни хора. Те се грижеха за гората и нейните обитатели. Можеха да приказват с животните и да им помагат, ако изпаднат в беда. Покрай тях, всеки ден той научаваше нови и нови неща.

Един ден, след като вече беше закусил и помогнал на дядо си да извади огромен трън от лапата на един голям сив вълк, Ян реши да отиде до езерото гората с новите си кънки, които майка му и татко му му бяха изпратили от града. За компания взе малкото вълче, което беше дошло заедно с големия вълк. Двамата заприпкаха весело по пътечката, като вълчето от време на време се търкулваше презглава от радост. Езерото не беше много далеч от къщата на бабата и дядото на Ян, така че той и вълчето стигнаха много бързо.

Ян сложи на краката си новите си кънки и започна да се пързаля. Толкова беше хубаво! Ножовете на кънките блестяха ослепително на слънцето, а те едни – белички и хубави – да им се не-нарадваш. Ян правеше пируети, въртеше се, скачаше и се смееше на вълчето, което се опитваше безуспешно да тича по хлъзгавия лед. И така той се пързаля, пързаля, докато по едно време се умори и огладня. Реши, че трябва да се върне в къщурката да си хапне нещо и да се постопли. Завика вълчето, което бе изчезнало изведнъж, но то не се показваше. Ян се позасмя и си каза: „Ех, малък разбойнико, на криеница ли искаш да си играем сега?!” и тръгна да го търси. Залута се покрай дърветата около езерото, но вълчето все го нямаше. Викаше го непрекъснато и накрая, когато започна да го боли гърлото от викане се ядоса много и се разсърди. Само да знаете какъв става малкия Ян, като се ядоса! Почервенява – пламва му цялото лице, а в очичките му заиграват яростни пламъчета. Развика се, че за последно вика вълчето и че си тръгва и не иска да се занимава с него. И хукна към дома. Но заслепен от гнева си не видя една дупка, която беше издълбана до едно дърво и се бухна право в нея. А вътре – вътре се бе сгушило и жално скимтеше малкото вълче, което като видя момчето толкова се зарадва, че започна да скача и да го ближе по лицето. Ян обаче се притесни и започна да разсъждава:

- Първо, каква е тази голяма дупка покрай езерото и за какво е? Явно някой е искал да хване нещо в нея и значи това е капан! Само лош човек може да прави капани тук! Ами сега! Какво ще правим с вълчо сега?!

Много притеснен, Ян закрачи нервно (капанът беше достатъчно голям – явно за да се хване някое голямо животно) и започна да измисля план за бягство. Но как щяха да се измъкнат при положение, че дупката бе толкова дълбока? Изведнъж му хрумна нещо! Бързо извади кънките от раничката си, напъха вълчето вътре и хвана здраво в ръце кънките, така че да може да ги забива в скованата ут студа пръст и започна да се катери. Понеже беше доста заякнал успя да се измъкне от капана и хукна презглава към къщата на баба си и дядо си. Там те, заедно с големия сив вълк ги чакаха и той им каза какво са преживели с вълчето. Когато дядото разбра, че някой се е осмелил да прави капани за да лови животните, които той толкова обичаше, много се ядоса. Обади се на свой приятел, лесничей, който отговаряше за опазването на гората от бракониери и го викна вкъщи. Обясни му какво е станало и решиха да останат заедно на пост, скрити зад дърветата и да видят кой е направил капана. Все пак, злосторникът щеше да се върне за да види дали не е хванал нещо.

Настана нощ, но Ян не можеше да заспи от вълнение. Дали дядо му и лесничеят щяха да хванат бракониера и какво щяха да сторят с него? След чакане, което му се стори вечно, той чу стъпките на прибиращите се ловци на злосторници и бързо, бързо отиде при тях. Дядо му и лесничеят бяха много весели, защото успели да хванат „бракониера”. Оказало се, че в дупката живеела мечка, която се била събудила за малко от зимния си сън, понеже й пристъргал лакомия стомах и излязла да потърси нещо за похапване. През това време Ян и вълчето се хванали в „капана”.

Всички много се смяха на историята, облекчени, че истински злосторници няма и уморени легнаха да спят, за да имат сили за нови приключения на утрешния ден.

Ян и сърнето

Вече сигурно познавате Ян, или може би пък - не. Ян е едно малко симпатично момченце, с руса коса, светло зелени очи, в които играят пламъчета и много лунички по носа. Всяка ваканция той прекарва при баба и дядо - пазители на една прекрасна вълшебна гора. Всички животни и растения в гората познаваxa Ян и много му се радваха, защото той беше добро дете и освен това - внуче на хората, които се грижели за всички.

Може би вече прочетохте приказката за Коледата на Ян, в която той се загуби и с помощта на джуджетата се прибра у дома, а може и да не сте. А може би сте прочели за Ян и страшното дърво и сега ще ви разкажа за деня, в който Ян се сприятели с едно сърне. Това стана малко преди Ян да се натъкне на страшния Клен...

Една зимна утрин Ян се събуди със странно чувство на тревога. Започна да се чуди какво ли му става, защо е тъй тревожен. Стана, изми се, закуси хубаво с чаша прясно мляко и дебела филия домашен хляб намазана с мед и масло. После попита баба си дали има нещо, което трябва да свърши и когато тя му каза, че трябва да отиде да събере съчки за огъня, той излезе навън. Не познаваше гората толкова добре колкото баба си и дядо си, но все пак знаеше къде може да намери съчки и къде има много хубави места за игра.

Разсеял тревогата от душата си, Ян си свирукаше и подскачаше бодро към полянката, на която обикновено си играеше и около която събираше съчки. На тази полянка той си беше направил една много хубава снежна къща. Как я беше построил ли? Ами много просто: беше взел една лопата от къщата и с нея беше изринал снега от средата на полянката. Хубаво го беше утъпкал и после беше издълбал нещо като хралупа. Беше си направил къщичка от две стаи. Имаше даже и прозорци от лед. Ян влезе в къщичката си и започна да си играе. Първо си извади съкровищата, които непрекъснато носеше със себе си в джоба си. Това бяха едно много красиво стъклено топче, шарени обвивки от бонбони, малко сгъваемо ножче, с което си дялкаше разни неща, прашка, с която си сваляше орехи и шишарки, няколко монети, които си бе намерил на улицата и едно много красиво камъче във формата на сърчице, което наскоро беше намерил и беше решил да подари на майка си. Ян внимателно разгледа съкровищата си и ги подреди пред себе си. Започна да се чуди какво да направи и на какво да си поиграе този път. Излезе от снежния си палат, просна се по гръб на снега, загледа се в синьото небе и се замечта. Представи си как е пораснал голям и е станал пилот на огромен самолет. Превозва пътници и товари и лети всеки ден из просторите. Има хубав компютър, много приятели и е много щастлив.

Както си мечтаеше, Ян чу странен шум. Скочи и се огледа. Накрая на полянката видя едно малко сладко сърне, което го гледаше с влажните си кафяви очи и сякаш го викаше. Без да се колебае и за миг Ян скочи и хукна след сърнето. Като че ли то го водеше някъде, защото тичаше напред и след това се спираше, обръщаше се назад и изчакваше момчето да се доближи. Ян тичаше с все сили след животинчето. Той знаеше, че всички животни в гората познават дядо му и баба му, защото те ги лекуваха и им помагаха и беше сигурен, че нито едно животно не би му навредило. По едно време Ян се огледа и видя, че се е отдалечил твърде много от полянката и се разтревожи, че може би няма да може да се прибере обратно сам. Както се бе разсеял не видя, че сърнето вече не бяга напред, а го чака и го гледа настойчиво. Почти се блъсна в него и като погледна напред видя тъжна гледка. На земята лежеше красива млада сърна - явно майката на сърненцето, чийто крак бе попаднал в капан от корените на едно дърво. Кракът и беше разранен от опитите да се измъкне и сега тя лежеше изтощена и премръзнала на снега. Ян, макар и малък, бе доста силен и успя да измъкне крака на сърната от клопката. С носната си кърпичка превърза крака й, събра малко съчки и запали огън за да стопли премръзналата сърна. През това време сърнето тревожно обикаляше около майка си и Ян. Сигурно се чудеше дали момчето е достатъчно силно и умело, за да й помогне. Когато видя крака на майка си свободен и запаления огън, то се развесели и започна да подскача около тях щастливо. Не след дълго сърната се съвзе и се привдигна на крака. Близна по челото Ян от благодарност, извика детето си и двамата хукнаха напред, спряха се и погледнаха момчето. Явно щяха да му покажат обратния път. Ян загаси огъня (нали знаете, че иначе може да стане пожар) и се затича след тях. Не след дълго те стигнаха до полянката, на която Ян си играеше. Сърната видя зимната къщичка на Ян и влезе вътре. Там бе завет и тя полегна за да си почине, а Ян и сърнето заподскачаха заедно по поляната. Играха на гоненица, а след това - на криеница, като се криеха зад дърветата около полянката.

Унесен във веселата игра със сърнето Ян изведнъж се сепна, плесна се по челото и се притесни - беше забравил за дървата. Бързо събра наръч съчки, каза: "Довиждане!" на сърнето и майка му и хукна към къщи. Там на прага го посрещна баба му, която му се скара, че е закъснял, но когато чу как Ян е помогнал на сърната се усмихна, погали го по главата и му каза, че е много добро дете.

На следващата утрин Ян отиде на същата полянка. Огледа се, но не видя и следа от сърнето. Влезе в къщичката си от сняг, но и там нямаше никой. Бяха останали бледи следи от сърната, но нямаше и помен от нея или детето й. Натъжен Ян излезе навън и изведнъж зад едно дърво се показа главата на сърненцето, а майка му отзад го наблюдаваше. Цял ден Ян и малкото сърне играха весели игри, а сърната си почива в къщичката.

Ян вече беше сигурен, че си има нови приятели и бе много щастлив.

Ян и страшното дърво

Както вече знаете Ян е на гости на дядо си и баба си в гората. Хубаво си прекарва той в гората. Всяка сутрин става рано и закусва козе мляко с филия дебело намазана с мед и масло. После отива да събира дърва за огъня, обядва и ако няма нищо друго за вършене отива да си играе на близката полянка, където обикновено го чакат едно малко сърне и майка му. Ян се прибира чак за вечеря и с радост и удивление слуша разказите на дядо си, който пък цял ден обикаля гората и лекува болните животинки, докато жена му шета и приготвя разни лечебни прахове и отвари.

Ян много обичаше сам да се шляе из гората, но не я познаваше много добре. Даже веднъж успя да се загуби, но добрите джуджета му помогнаха и той намери пътя към дома. Въпреки това, той се разхождаше, но много внимаваше и за да успее да се върне към дома без проблеми, връзваше червени конци по клоните на дърветата, покрай които минаваше.

Един ден, след като беше свършил всичко, което баба му беше заръчала, той бързо отиде на полянката, на която играеше редовно със сърнето. Този път обаче него го нямаше и Ян много се разтревожи. Поигра си малко в къщичката от сняг, която сам си беше построил, поигра си и с новата прашка, която съвсем наскоро сам си беше направил. Тъкмо свикваше с нея. Но сърнето не се появяваше и той ставаше все по-тревожен.

Не след дълго Ян реши, че не може повече да си губи времето в чакане и че е най-добре да потърси сърнето и в същото време да се разходи. Отвъд полянката имаше тясна пътечка, която беше почти заличена от снега. Ян обаче не се двоуми и тръгна по пътечката. Извади червените конци и започна да ги връзва по клоните на някои от дърветата, така че после лесно да намери обратния път.

Времето бе тихо, тънка пелена от сняг бе покрила цялата гора и ледени висулки се спускаха от клоните на дърветата. Спокойствие и красота струяха от всякъде. Като че ли гората спеше своя зимен сън и денят бе някак ленив. Ян обичаше зимата. Носеше му спокойствие, но и снегът бе прекрасно средство за игра. Тук - таме се забелязваха стъпки на зайче или на някое друго животно. Имаше и следи от врабчета - те не напускаха гората дори и през зимата, а сгушени по клоните пееха тихичко: "Чик-чирик, чик-чирик." и се хранеха от трошиците и семенцата, които бабата и дядото на Ян им оставяха в хранилките. Пъргави катерички едва си показваха нослетата от хралупите и после бързо се скриваха и сгушваха на топло. Красота и спокойствие носеше зимата в гората и Ян я обожаваше!

Не след дълго Ян се озова на друга поляна. Тя беше по-голяма от тази на която играеше и в средата й гордо се извисяваше един дебел и много, много стар клен. Ян се доближи до дървото за да го разгледа отблизо. Кората му приличаше на змийска кожа набраздена от много пукнатини, все едно че гледаш сбръчканото лице на стогодишен старец. Клоните приличаха на ръце с дълги и тънки криви пръсти. Кленът не бе покрит със сняг - като че ли се бе отърсил от пухкавата бяла завивка и на фона на останалите дървета в гората изглеждаше много страшно. Ян обиколи дървото няколко пъти, прегърна го за да види колко е дебело и изведнъж то помръдна. Момчето си помисли, че му се е сторило е дървото се движи и пак го прегърна. Със сигурност обаче в този миг дървото потрепера. Ян подскочи и се отдалечи от дървото, но в същия миг със страшна бързина то протегна един от големите си клони и го сграбчи за яката. Вдигна го във въздуха и срещу Ян се отвориха две огромни жълти очи с котешки зеници. Момчето се ужаси и започна да рита и в този момент дървото проговори:

- Кой си ти и защо ме закачаш изобщо? Не си ли чувал за мен - страшния и зъл Клен? Какво правиш тук? Знаеш ли, че мога да те размажа?!

Дървото размаха Ян като перце из въздуха.

- Не се сърди, много те моля! - провикна се Ян. - Аз такова…аз просто исках да видя колко си голямо! Никога не съм виждал толкова голямо и старо дърво като теб!

- И какво от това! Аз никак не харесвам деца, да знаеш! Само си врете любопитните нослета навсякъде и трябва да знаете всичко! Знаеш ли защо ми казват Страшния Клен?

- Не, нямам представа.

- Защото всеки път когато хвана някое дете го мятам надалеч и то никога не се завръща!

И дървото завъртя Ян толкова бързо, че на него му стана лошо.

- Моля те, стига, пусни ме! - развика се Ян.

Изведнъж дървото се спря и очите му погледнаха надолу. Там стояха едно сърне с майка си, елени, мечки, катерички и вълци, лисици и зайчета. Цял куп животни се бяха събрали в корените му, а над короната му се рееха врабчета. Всички животни искаха дървото да остави Ян на мира, да го пусне на земята. Дървото се ядоса и започна да крещи:

- Защо ще го пускам?! Всички малки деца са лоши и трябва да бъдат затрити от лицето на земята!

- Защо си толкова лош? Ян е добро момче и никому не е сторил нищо лошо! - Казаха вкупом животните и птичките.

Тогава старият Страшен Клен разказа своята история.

- Преди много, много години майка ми ме пося от малко семенце. Поникнах близо до нея и се гушех в меката й топла сянка. Бях младо и красиво дръвче. Един ден в гората имаше група деца. Разхождаха се безгрижно из гората и пееха весели песни. Когато ме видяха, решиха да ме вземат и да ме преместят на друго място - далеч от мама. Изкорениха ме и ме засадиха тук - в центъра на поляната. Станах самотен - всички останали дървета бяха далеч и нямаше как да си общуваме, а мама - случайно от една сойка разбрах - е изсъхнала от мъка по мен. Не беше честно! Тогава си обещах, че ще хващам и запращам надалеч всяко дете, което дойде при мен. Просто исках да си отмъстя за стотиците години самота на които ме обрекоха онези деца!

- Но тези деца вече ги няма, Страшни Клене - каза Ян - моля ти се, пусни ме!

- Да, да пусни го! Той не е виновен за твоето нещастие! - развикаха се животните Пусни го и ще измислим нещо!

Кленът се загледа в очите на Ян и видя там страх и ужас - същите чувства, които беше изпитал и той, когато го откъснаха от майка му. Видя и надежда и реши все пак да пусне момчето. Ян стъпи на земята, отърси се и се замисли и каза на животните:

- Искате ли да му помогнем на този стар нещастник? Имам страхотна идея! Стари Клене, почакай и ще видиш, че ще ти помогнем!

И Ян заедно с животните хукна навътре в гората. Кленът остана сам отново и много се ядоса. "Не трябваше да го пускам! Ето, измами ме! Защо ли не го запратих надалеч отвъд гората?! Сега пак ще си остана тук - самотен и нещастен!" И старият клен зарони огромни сълзи, които се стичаха по кората му и се превръщаха в големи кехлибари.

През това време обаче Ян и животните не бяха избягали от клена, а започнаха да изкореняват млади дръвчета и да ги събират на едно място, за да ги посадят на полянката, на която той живееше. Но първо, вече взели урок от историята на стария клен, те питаха младите дръвчета дали са съгласни. Работеха усилено и набързо успяха да съберат двайсетина доброволци.

- Сега - каза Ян - бързо трябва да ги посадим на полянката.

С помощта на мечките (понеже те са много силни) успяха бързо да пренесат дърветата на полянката. Там всички видяха как нещастният Клен плаче и сълзите му стават на кехлибари. Отидоха при него и му казаха да не плаче, защото му водят нови приятели. Успяха да посадят всички млади дървета преди да се стъмни и накрая, след като утъпкаха пръстта и около последното дръвче се огледаха доволни и видяха, че полянката вече е едно прекрасно място с красиви млади дървета, в средата на които се издигаше горд и величествен старият клен. В короната му бяха свили гнездо млади врабчета, които му бяха обещали да бъдат негови приятели. Самият клен вече изглеждаше много по-различно. Някак се беше разхубавил и като че ли непрекъснато се усмихваше. Говореше си с птичките и с животните и изглеждаше щастлив.

Вече ставаше тъмно. Ян реши, че е време да се прибира при дядо си и баба си преди те да се разтревожат за него. Отиде при стария клен и му каза:

- Щастлив съм, че се запознахме, макар и в началото да ме плашеше. Сега, надявам се, си щастлив и вече няма да нараняваш децата.

- Няма - отвърна кленът - радвам се, че не нараних теб и съм ти много благодарен за това, което стори за мен. Ще се радвам да идваш при мен редовно и да си приказваме. Благодаря ти!

Ян си каза довиждане с клена, другите дървета и животните и бързо се затича към дома. Ориентираше се по червените конци, които бе завързал по пътя, но този път не ги махаше и прибираше обратно, за да може да дойде отново при стария клен и новите му приятели.

Една коледна приказка, макар че Коледа отдавна мина

Кратко представяне на нашия герой

В една гора, преди много много години живееха дядо и баба. Те бяха пазители на гората – тъмна и страшна, която всъщност беше страшна само за хората, които не обичат природата. Гората беше вълшебна, а дядото и бабата я пазеха и се грижеха за растенията и животинките, които я обитаваха.

В гората живееха най-различни животни - мечки, сърнички, лисици, вълци, всевъзможни птици, зайчета, кози, катерички и костенурки, жаби и гущерчета и какви ли още не твари. Дядото и бабата обичаха всички, а животните им се отплащаха като им носеха храна. Мечките им събираха боровинки и им ловяха риба. Пчелите им носеха мед, катеричките пък - лешници и орехи. Козите им даваха мляко, кокошките - яйца. И така дядото и бабата си живееха охолно и щастливо, спокойни, че има с какво да се хранят и лекуваха растенията и животните всеки път, когато имаха нужда. Сигурно си мислите, че те нямаха деца, но това не е така. Дядото и бабата имаха дъщеря, която преди години ги напусна за да отиде да се учи в големия град до гората. Там тя завърши училище и гимназия като всяка ваканция се прибираше при майка си и татко си в гората. После се записа да учи в университет за да стане лекар и по време на следването си се запозна с един много симпатичен и добър млад мъж и се омъжи за него. Сега имаха малко момченце, което беше много хубаво, добро и послушно и се казваше Ян. Момченцето много обичаше да ходи при баба си и дядо си в гората. С нетърпение чакаше лятото и после коледните празници, за да може да ги види. Този път обаче той щеше да остане доста по-дълго при тях, понеже майка му и татко му имаха пътуване за дълго време до далечна страна.

Ян има къдрава руса коса, светли зелени очи и много лунички по носа си. Когато спи прилича на същинско ангелче, а когато си играе – весели пламъчета проблясват в очите му.

Коледата на Ян

Една зима точно по коледа бабата и дядото посрещнаха Ян и родителите му. Този път на майката и таткото на Ян се наложи да бъдат на работа точно на празниците (нали помните, че те са лекари, а лекарите почти никога не си почиват, така както и болестите никога не почиват и вечно гледат да разболеят някого). На всички им беше много мъчно, че няма да са заедно на Коледа, но нямаше как. Ян остана при баба си и дядо си, а майка му и татко му се върнаха в болницата в големия град. Ян беше много тъжен и веселите пламъчета в очите му бяха угаснаха, но не след дълго той се развесели и те отново заиграха. Ян излезе навън, вдъхна ледения свеж въздух и се огледа. Цялата гора беше побеляла от сняг. В оголените клони на дърветата в гнездата си се гушеха птичките, а в стволовете в хралупите си се криеха пухкави катерички. Виждаха се стъпки на лисици и зайчета, а малко по-напред, на една огряна от зимното слънце поляна, си играеха сърнички. Прекрасна беше зимата в гората.

В деня на Бъдни Вечер бабата, дядото и Ян започнаха приготовленията за вечерята както правеха всяка година. Ян отиде с дядо си да събере дърва за огъня, а бабата през това време започна да меси питката. Този ден на Ян му беше криво и вместо да слуша дядо си и да го следва за да му помага, той се бавеше, отклоняваше се от пътя и непрекъснато се сърдеше. И така както се цупеше за нещо, той свърна в грешна посока (уж за да се скрие) и се изгуби. Дядо му много се притесни и започна да го търси, но не успя да го намери. Затова се прибра вкъщи при бабата за да я помоли да му помогне да измисли нещо.

Ян се уплаши, защото не познаваше чак толкова добре гората. Той знаеше, че всички животинки там са добронамерени и биха му помогнали, но все пак беше много студено и ако не срещнеше някого скоро щеше да измръзне. Освен това, не знаеше вярната посока и вместо да се приближава към къщата на баба си и дядо си, той все повече се отдалечаваше. Стигна до една река и по един паднал ствол я прекоси, продължи напред и все напред, но нямаше надежда да намери къщата. Изведнъж Ян стигна до хълм и видя пещера. Поколеба се и реши все пак да влезе вътре. Може би там спеше мечка и ако беше така, щеше да я събуди, за да му помогне да намери къщата на баба си и дядо си, а те за благодарност хубаво щяха да нагостят мецата с мед и сладко от боровинки. В пещерата нямаше и следа от мечка, но Ян забеляза, че нещо по-навътре се движи. Продължи да влиза навътре в пещерата. Вече стана много тъмно и той трябваше да ходи като се придържа за стените, защото нищо не се виждаше. Обаче му се струваше, че все пак има някой - дочуваше странни шумове и от време на време като че ли проблясваше светлина. Ян дълго вървя и много се умори. Тъкмо си мислеше, че шумовете и светлинките са някакъв мираж и изведнъж съвсем ясно чу една весела песен:

Чукай, тракай, режи, кови,

Играчки весели сглоби!

Чук-чук-чук, трака-трак

Стана хубав влак!

Локомотива боядисай в червено,

Ех, че хубаво и весело става

Вагоните ще са в зелено

Кой ли влака ще управлява?!

Ян забърза, даже се затича, доколкото му беше възможно в тази тъмница и изведнъж бе заслепен от ярка светлина. Когато очите му привикнаха, видя просторна галерия, по стените на която горяха безброй факли. А в средата на галерията весели джуджета пееха и правеха най-различни играчки. Джуджетата бяха дребни на ръст човечета, със заострени уши, кафяви панталони, зелени ризки и червени шапки. Всички изглеждаха досущ еднакво, но се различаваха по брадите. Всяко джудже имаше брада оцветена в различен цвят, с различна дължина. Макар и малко странни, те изглеждаха много добри.

Ян плахо се обади: "Извинете! Може ли да ми помогнете?" Песента на джуджетата секнаха и те наобиколили Ян: "Кой си ти и как дойде тук?" - попитаха го те. Ян им каза името си и им разказа как се е озовал в пещерата. Джуджетата се удивиха на неговата смелост: "Знаеш ли, че досега тук е стъпвал само крака на дядо ти? Всеки друг като намереше пещерата не влизаше навътре, защото е много тъмно и страшно в нея, а и преди в началото й спеше и пазеше една мечка, която сега се е събудила и явно е отишла да си похапне малко преди да продължи зимния си сън. Много си смел!" Ян се засрами от тези думи и стана червен като домат. После попита джуджетата:

- Ще можете ли да ми помогнете да се прибера вкъщи при баба и дядо? Много ми е мъчно за тях.

- Няма да ни представлява никаква трудност! С удоволствие ще ти помогнем, но първо хубаво ще си похапнеш с нас. Сигурно много си огладнял след толкова премеждия.

- С удоволствие - отвърна Ян - а мога ли да ви попитам нещо? Кажете ми, моля ви, вие джуджетата на Дядо Коледа ли сте?

Джуджетата се спогледаха и се засмяха.

- Не, ние сме техни братовчеди и правим играчки за животните, които им раздаваме на Коледа. Огледай се добре!

Чак сега Ян забеляза, че пещерата е пълна с дървени животинки, с къщички за птички, с гърнета, на които пишело с големи букви "МЕД" и каза:

- Добре де, но аз чух, че пеете песничка за влакче. Кое животно си играе с влак?

Сега джуджетата малко се сконфузиха и отвърнаха:

- Твоят дядо ни помоли да направим едно хубаво весело влакче за теб. Това беше твоята коледна изненада. За жалост вече знаеш за нея. Но, стига толкова приказки. Сега бързо трябва да похапнеш и после да те върнем на дядо ти и баба ти, преди съвсем да са се поболели от тревога.

Джуджетата заведоха Ян в друга галерия, която явно беше тяхната трапезария. В нея имаше огромна маса, отрупана с най-различни вкуснотии. Ян си хапна добре, изпи една чаша горещо мляко и каза, че вече си е починал и бързо иска да отиде при баба си и дядо си. Джуджетата му дадоха влакчето както и дарове за баба му и дядо му и го изведоха извън пещерата през един осветен тунел. После затичаха по тясна пътечка. (Не зная дали ви е известно, но джуджетата са едни от най-добрите бегачи на света. Въпреки дребния си ръст те могат да бягат като стрели, а стъпките им почти не се чуват, защото краката им са обути в ботушки от еленова кожа с които те едва стъпват по земята.) Ян едва ги настигаше и викна: "Моля ви, забавете, не мога да тичам като вас!" Джуджетата се засрамиха - бяха забравили, че Ян е малко момче и не може да тича толкова бързо. Затова намалиха темпото

Не след дълго Ян забеляза в далечината къщичката на дядо си и баба си. От комина се виеше дим, а през прозорците блещукаше светлина. Ян затича още по-бързо, втурна се в къщата и се развика:

- Дядо, бабо, върнах се!

Дядото и бабата скочиха, прегърнаха внучето си и се разплакаха от радост:

- Къде изчезна, мило момче, знаеш ли колко те търсихме? Изпратихме първо врабчетата, а сега - вечерта и совата да те търсят и да кажат на останалите животни да ти покажат пътя, ако те срещнат. Цялата гора е на крак и те издирва! Кажи ни, кой те доведе?

Едва сега бабата и дядото вдигнаха поглед от внучето си и видяха на прага разплаканите и подсмърчащи от вълнение и радост джуджета.

- О, здравейте, мили приятели! - казаха дядото и бабата - Заповядайте на нашата скромна трапеза и нека отпразнуваме Бъдни вечер заедно!

- С удоволствие - отвърнаха джуджетата - само момент.

И те внесоха подаръците за бабата и дядото, както и влакчето, което Ян беше изпуснал на прага. Всички заедно седнаха около масата и ядоха, пиха и се веселиха. Преди това обаче бабата и дядото помолиха совата да разпространи из гората, че Ян вече си е у дома жив и здрав, за да могат и животните да празнуват.

Точно 10 минути преди полунощ джуджетата наскачаха и започнаха да се сбогуват.

- Но, защо толкова бързате? - попита Ян.

- Трябва съвсем скоро, точно след полунощ да разнесем подаръците на животните. Иначе ще си мислят, че сме ги забравили и ще бъдат много тъжни.

- Добре - отвърна Ян - надявам се обаче скоро пак да се видим.

И така джуджетата се сбогуваха с Ян, баба му и дядо му и хукнаха като стрели към дома си, за да вземат подаръците, а Ян си обеща повече да не се отклонява от пътя и да не се крие, защото следващия път може да не намери някой, който да му помогне. После започна да си играе край огъня с новото хубаво влакче, докато накрая съвсем се умори и заспа сладко, сладко.

Това беше най-вълнуващата Коледа на малкото момче, но със сигурност то ще има още много приключения, защото гората е пълна с изненади.

Следва продължение...

Бианка

Преди много години в една далечна страна живели щастливи моряк и неговата съпруга. Морякът бил капитан на кораб и често пътувал до различни страни из целия свят, а прекрасната му жена всеки път го чакала с нетърпение. Един ден, точно преди капитанът да отплава със своя кораб към поредното приключение, съпругата му го зарадвала с щастливата вест, че очаква дете. Така морякът заминал весел, с усмивка на уста и обещал скоро да се върне. За жалост обаче това било последното му пътешествие – буря отнесла кораба на дъното на морето и той никога не се завърнал. Съпругата му била съкрушена, но когато на бял свят се появило прекрасно момиченце плод на искрената им любов, тя се изпълнила с надежда за по-щастливи дни. Младата майка кръстила детенцето Бианка в името на любовта, която изпитвала към покойния си съпруг. Малкото момиченце растяло красиво, умно и очарователно, точно както името му говорело за него. То често разпитвало за татко си и било тъжно, че него вече го нямало на белия свят.

След като Бианка станала на десет години, майка й внезапно се разболяла тежко. Въпреки усилията на местния лечител, тя починала и детето останало само. Чудело се как ще се справи съвсем само в този жесток свят, пък и мама толкова много му липсвала. Бианка започнала да обикаля по къщите на хората и да се моли за коричка хляб или за работа. Един ден една старица решила да й даде подслон, като в замяна Бианка трябвало да се грижи за къщата, да гледа градината и животните. Работата била тежка, старицата-лоша, но момичето се радвало, че все пак има какво да яде. Спяло в мазето на къщата, което било мрачно, влажно и студено и често плачело и окайвало съдбата си. Веднъж, когато старицата набила Бианка и я заключила в мазето-тъмница, тя видяла че от тавана засиява ярка светлина и от нея се появила една прекрасна фея. Момичето не можело да повярва на очите си - никога досега не била виждала такова прекрасно същество. Феята се усмихнала мило, погалила Бианка и заговорила с най-нежния глас, който девойчето било чувало някога.

“Скъпа Бианка, сигурно се чудиш коя съм аз. Аз се наричам Сирена и съм фея. Живея в прекрасната страна Светоландия, която се намира отвъд звездите. Там няма тъга и нещастие – всички са усмихнати и щастливи, живеят в мир и хармония както със себе си, така и с всичко около себе си. Твоите родители сега са в този свят и тъй като видяха нещастието ти, ме помолиха да дойда тук, да те успокоя и да те заведа при тях. За жалост ти не можеш да останеш завинаги при нас, но все пак ще имаш време да се видиш с мама и татко.”

Все още зашеметена, Бианка не можела да каже нищо. Тя само стояла и гледала феята. Сирена се усмихнала мило на момиченцето, прегърнала го и го загърнала с плаща си. Бианка усетила топлина и уют, затворила очи и почувствала как лети заедно с феята. Щом отворила очите си видяла, че вече се намира на някакво невероятно място – това била страната Светоландия. Вместо земя, по която стъпваш имало облаци, небето било лазурно синьо, а къщите били прекрасни и неземни. Животните били свободни и весело играели, навсякъде цъфтели причудливи, но много красиви дървета и цветя, птичките пеели омайващо. Имало най-различни хора, които или се разхождали усмихнати, или си говорели, или работели по къщите си. Но всички те били изключително щастливи. Повечето от тях изглеждали нормално - досущ като нас, други пък много приличали на Сирена, но тук имало и всякакви други същества – джуджета, тролове, елфи, русалки, магьосници, великани – въобще всякакви създания, за които Бианка била чувала само в приказките.

Неусетно, докато Бианка любопитно се оглеждала наоколо, тя и феята стигнали до един прекрасен замък. Целият бил от мрамор, украсен с бисери и рубини. Феята казала: “Мила Бианка, тук нашите пътища се разделят за малко. Това е домът на твоите родители - господарите на нашата страна. Аз ще се върна след време, за да те отведа обратно в твоя свят.” И след като се сбогували, Бианка влязла в замъка. Там били нейните родители, които със сълзи на очи я посрещнали, нагостили я и цяла нощ й разказвали приказки и я прегръщали. Така Бианка живяла щастливо няколко години, но една сутрин без да иска дочула странен разговор зад една леха в градината.

“Тази вечер трябва да нападнем двореца и да убием краля на Светоландия”. Така, най-сетне нашият предводител Горм ще завладее този свят и ще го направи най-отвратителното нещо което някога е съществувало. После той ще завладее и земята и останалите светове и ще стане крал на цялата Вселена, а всички нейни обитатели ще бъдат негови роби.”

Бианка се ужасила – според този разговор щели да убият любящия й баща и да разрушат прекрасната страна, която той управлявал с толкова много любов. Трябвало бързо да направи нещо и изведнъж се сетила за феята, която я довела в Светоландия – тя сигурно можела да й помогне. Но къде ли да я търси.... Докато размишлявала как да открие Сирена и се разхождала тревожно, Бианка стигнала до края на градината, където имало красиво езеро с лилии. Без да иска тя ритнала едно камъче, което цопнало в езерото и от него изведнъж се появила Сирена, която попитала сърдито: “Кой и защо ме замеря с камъни?!”, но когато видяла Бианка се усмихнала: “Ти ли беше?”. Бианка се извинила и казала, че е станало неволно и после разказала на Сирена разговора, който чула в градината. Феята много се разтревожила и казала, че е очаквала да се случи нещо такова, но не толкова скоро. Обърнала се към Бианка: “Скъпо момиче, сега ти ще трябва да се нагърбиш с една тежка задача. Трябва да се промъкнеш в двореца на Гром, да го упоиш и да го пронижеш с меча, който ще ти дам. Това е специален меч. Той единствен на света може да погуби злодея. Няма да се плашиш от нищо, тъй като аз ще те надаря с вълшебен глас и всеки, който те чуе да пееш, ще заспива. Така ще можеш да се пребориш с всички лоши същества, които ще срещнеш по пътя си.”

Бианка не могла да откаже на феята – това бил единственият изход. След като феята й дала меча и я омагьосала, за да придобие вълшебния глас, тя впрегнала орли в една колесница и полетяла към двореца на Гром. Скоро стигнала до тъмна, зловеща гора, в която имало една единствена пътека. Бианка слязла от колесницата и запристъпяла плахо по нея, но не поглеждала нито назад, нито встрани. Вървяла напред и се взирала в тъмнината. Дълго вървяла и накрая видяла кулите на страшен замък, който се охранявал от два зли змея. Бианка се приближила на безопасно разстояние и тихичко запяла. Змейовете тутакси заспали дълбок сън и тя се вмъкнала в двореца. Той бил ужасяващ – по стените висели скелетите и главите на враговете на Гром, които са се опитвали да го надвият. Бианка много се уплашила, но продължила да търси онзи, който искал да погуби баща й. Най-накрая тя стигнала до тронната зала и надникнала вътре – там на трона седяло най-страшното чудовище, което можело да съществува. С треперещ глас, Бианка запяла и песента й ставала все по-смела. Чудовището заспало, тя отишла до него и го пробола с вълшебния меч. В същия момент, замъкът започнал да се тресе и да се превръща в летящ кораб. Момичето стояло вцепенено и не можело да откъсне очи от чудовището – то също се променяло – превръщало се в човек. Изведнъж друсането и трясъците спрели и летящият кораб се извисил над тъмната гора и полетял към Светоландия. Все още уплашена, Бианка се чудела какво става наоколо и така неусетно стигнала с кораба в двореца на баща си. Той я посрещнал усмихнат и й казал: ”Скъпо мое момиче, ти успя да развалиш магията над брат си, който е роден тук. Той беше превърнат в чудовище както външно, така и вътрешно от зли същества. Те го заставиха да тръгне дори срещу родния си баща. Ти беше единственият човек, който можеше да спаси и него и Светоландия от гибел и заради това Сирена те доведе при нас. Иначе всеки добър човек пристига тук, но чак след като му дойде времето. Благодарим ти от все сърце, но сега ще трябва да се върнеш на земята, за да извървиш земния си път. Не бъди тъжна, защото ние ще сме винаги тук и ще те чакаме да дойдеш при нас. Сега вече си голяма и няма нужда да работиш при лошата старица. Вземи това ковчеже – в него са събрани най-различни билки. Върви по широкия свят, помагай на болните хора и им разказвай за нашата страна. Така те ще те обикнат и ще ти помагат, както и ти на тях.”

Бианка изпълнила заръката на баща си и след като се върнала на земята станала лечител. Лекувала хората с билките, които той й дал, разказвала им за прекрасната страна Светоландия, в която всички хора са щастливи и усмихнати.

Понеже днес ми е любовно - Легендата за Купидон и Психея

Имало едно време един крал, който имал три прекрасни дъщери. По-големите се омъжили за велики принцове, но най-малката, наречена Психея, била толкова красива, че никой не бил достоен за нея. Хората пеели химни в нейна чест, а странниците мислели че тя е самата богиня на красотата.

Това обаче разгневило Венера. Тя се почувствала ограбена за това, че я сравняват с простосмъртна. Повикала Купидон при себе си и му заповядала да наточи оръжията си. Купидон бил стрелец, от когото всички се боели, повече отколкото от самия Аполон, тъй като аполоновите стрели отнемали живот, а купидоновите носели радост или тъга за цял живот. И така, Венера наредила на Купидон да рани Психея и да я накара да се влюби в някое отвратително същество, което да буди ненавист у всички. Невидим, Купидон слязъл на земята и влязъл в стаята на Психея, докато тя спяла. Уцелил сърцето й със стрела на любовта, но тя отворила очите си толкова внезапно, че той трепнал и ранил и себе си със същата стрела. Влюбил се в красивата Психея и след като развалил магията над нея, се върнал в небесата без да изрече и дума за случилото се. А неподозиращата нищо принцеса заспала отново.

Венера чакала дълго и когато видяла че сърцето на Психея някак е успяло да избяга от любовта, я проклела. От този момент никой не искал да се ожени за Психея и отчаяните й родители предприели пътуване до Оракула. Гласът казал, че Психея никога няма да се омъжи за смъртен. Тя щяла да бъде с онзи, който превъзхождал богове и хора.

Всички мислели, че съществото превъзхождащо дори боговете било някакво чудовище, ала клетата Психея се подчинила на съдбата си, тъй като не искала народът й да страда, а и била решена да умилостиви разгневената Венера. Заедно с голяма свита, тя отишла в планината, в която живеело съществото и хората й я оставили сама. Зефир, дружелюбният Западен Вятър, я успокоил, прегърнал я, вдигнал я и я отнесъл на крилете си до една долина, където Психея заспала. Когато се събудила, тя последвала водите на близката река. Стигнала до широко езеро с фонтан в средата, а отвъд него се разпростирал прекрасен бял замък. Психея отишла до замъка и виждайки, че няма никого влязла прекрачила прага. Там вътре тя чула глас: “Всичко, което виждаш е твое, благородна принцесо. Не се страхувай от нищо, ние сме тук, за да ти служим.” Психея последвала гласа от зала в зала и била възхитена от красотата, която я заобикаляла.

Със сигурност съпругът й не бил чудовище, както всички предполагали, а някаква невидима сила. Всяка нощ той идвал при нея и й говорел с глас на божество, но всяка сутрин призори я оставял сама, въпреки увещанията й да остане. Обяснил й, че трябва да бъде невидим и се опитвал да я накара да повярва в него и да бъде търпелива.

Дните отминавали и Психея започнала тъгува за родителите и сестрите си. Затова помолила мъжа си да доведе поне сестрите й, за да ги види. На следващата сутрин Зефир се появил носейки двете й сестри. Те поздравили Психея и докато тя ги развеждала из прекрасния си палат, те изпитали завист към късмета на сестра си. Задали й хиляди въпроси за съпруга й. Когато разбрали, че тя никога не го е виждала, я излъгали, че той със сигурност е чудовище, даже дракон. Посъветвали я да запали лампа докато той спи през нощта, за да го види и ако се наложи - да го убие. Психея с ужас изслушала злонамерения план, но когато сестрите й напуснали замъка, тя все пак решила да го изпълни. Една нощ, след като Купидон заспал, тя се надигнала, запалила лампа и я надвесила над него в очакване да види някакво чудовище. Вместо това тя видяла най-младия от боговете, най-красив и неустоим от всички безсмъртни. Психея се навела към него, но ръцете й потреперали и капка горещо олио паднало на рамото му и го изгорило. Той отворил очи и възкликнал “О, невярваща Психея!” и отлетял. Психея се опитала да го последва през прозореца, но паднала на земята. Когато се свестила, видяла, че всичко е изчезнало заедно с Купидон.

Психея тръгнала да пътува сама за да търси любимия си. Един ден, както блуждаела, на един близък хълм видяла замък, който изглеждал запустял. В залата нямало никакво живо същество - единствено камари от зърно, разпръснати класове жито, наполовина излющени, пшеница и ечемик, разпилени хаотично на пода. Без да се бави Психея се захванала да подреди всичко. По средата на задачата й я сепнал глас, погледнала нагоре и видяла самата Деметра - богинята на жътвата - която й се усмихвала. Деметра й казала, че би могла да бъде отново щастлива и я посъветвала да отиде при Венера и да измоли нейната благосклонност.

Окуражена от думите на Деметра, Психея отишла право в храма на Венера и отправила своята молитва. Но Венера била твърде разгневена и решила да я подложи на изпитание. Тя завела Психея в една огромна стая, където имало струпана планина от жито, бобови зърна и леща и й наредила да ги раздели на отделни купчини до здрачаване. Горката Психея много се отчаяла, но после видяла черна върволица мравки, изпратени от нейния любим Купидон, които дошли да й помогнат. Когато Венера се върнала, задачата била изпълнена.

Венера се развикала на Психея, защото знаела, че това било работа на Купидон. На сутринта завела момичето до една река и й казала да отиде от другата страна, там където пасяли овцете със златно руно, и да вземе сноп от руното на всяка овца.

Тази задача се видяла много лесна на Психея и тя веднага нагазила във водата, готова да я прекоси. В момента, в който Венера изчезнала, от водите се разнесъл шепот на русалки. Те казали на Психея да бъде внимателна и търпелива, тъй като овцете били бесни през деня, когато слънцето светело отвисоко, но когато сенките станели дълги, лягали да почиват и спят под дърветата. Тогава тя можела да отиде и да събере златното руно.

Благодарейки на водните създания, Психея седнала да си почине близо до тях и когато подходящия момент дошъл, прекосила реката и последвала тяхната заръка. Върнала се при Венера с ръце пълни с блестящо златно руно. Венера отново се ядосала, знаейки, че Психея не би могла да се справи сама без помощ. Тогава й дала малка кутийка и й наредила да отиде при Персефона да я помоли за малко от нейната красота. Венера обяснила, че е станала бледа от грижите по ранения си син и имала нужда да възвърне красотата си.

Психея се отчаяла неимоверно, защото знаела, че никой смъртен не можел да отиде в Хадес и да се върне жив от там. Чувствала се забравена от своя любим и решила да посрещне съдбата си колкото се може по-скоро. Изведнъж чула глас, който й разказал как може да избегне всички опасности в Хадес и да се измъкне от там невредима. Гласът добавил, че когато Персефона върне кутията, Психея не бива да я отваря в никакъв случай. Тя послушала мъдрите съвети и влязла в Хадес благополучно, взела малко от красотата на Персефона в кутийката и се върнала на горния свят с душа изпълнена с надежда. По пътя обратно към храма на Венера, Психея започнала да си мисли, че Купидон я е забравил, че е станала грозна и той никога не би я заобичал отново. Изкушила се и отворила кутията, за да вземе малко от красотата скрита в нея. Но магиите и елексирите на Хадес не били за смъртни и вдишвайки странния аромат, тя припаднала.

За щастие Купидон вече бил оздравял и тайно бил излетял да търси Психея. Намерил я лежаща на земята и видял кутията наблизо. Събудил я и й казал да отиде в дома на майка му и да чака, докато той се върне. След това той отлетял право към Олимп, където боговете пирували. Разказал им своята история и ги помолил за помощ. Всички богове били трогнати от историята и дори самият Зевс склонил Венера с мили думи да омекне. Всички млади богове искали да приветстват Психея веднага и затова изпратили Хермес да я доведе. Преди това, обаче, той поискал от Купидон да спре да изстрелва опасните си стрели срещу боговете.

Девойката пристигнала при тях, пила божествена амброзия от чашата, която Хебе й подала и станала безсмъртна. Купидон я хванал за ръка и те никога повече не се разделили.