понеделник, юни 30, 2008

За спонтанността и нейните резултати

Новият член на нашето семейство се казва Зини. Ето я и нея - малка зайка, тежаща само 200гр., която се побира в шепата ми и е много симпатична. За сега има завиден апетит.



Кръстникът на бебето Зини - 4-годишният ми син, твърди, че тя му е сестричка и с удоволствие я наблюдава и гали под строгия ми (или не-дотам строгия а по-скоро размазания от кеф) взор.

Прибързаното решение взехме в събота вечер, когато гледахме зайчетата, които един стар дядо продава на нашия пазар. Малкият започна да ги гали и аз спонтанно, без много да мисля, му предложих да си вземем едно зайче. Така де - гледала съм животни сума години, не смеех да си взема ново след като починаха и изведнъж ме осени тази блестяща (или не чак толкова блестяща) идея да си имаме зайче. Какво толкова - все някак ще се справим. След 2 кучета, три морски прасенца (едно по едно, не на куп), риби и костенурка ми бе време да се пробвам с един малък дългоушко. Набързо взето, спонтанно решение, което поне за момента само и единствено радост ми носи.

Та така - честит да ни е новия член в семейството и дано доживее щастливо заешките си старини :)! За здравето на Зини, на всеки минал от тук, прочел-непрочел - по един морков!

четвъртък, юни 26, 2008

Цвят на лято





Как Ян падна в капан

Зимата в гората беше невероятна. Дърветата бяха привели своите клони и току да докоснат земята под тежестта на белия пухкав сняг. В хралупите се гушеха весели катерички, които си показваха нослетата навън, колкото да проверят дали случайно не се е задала пролетта. По снега беше пълно със следи от най-различни животинки – лисици, зайци, вълци, сърни и елени. Имаше даже и едни много малки стъпки, които бяха досущ като човешки. Все едно малко детенце се е разхождало по снега – това бяха стъпките на веселите и задружни джуджета. Ех, хубаво е в гората. Има място за всички!

Ян много обичаше гората, защото тук имаше верни приятели и защото баба му дядо му бяха много интересни хора. Те се грижеха за гората и нейните обитатели. Можеха да приказват с животните и да им помагат, ако изпаднат в беда. Покрай тях, всеки ден той научаваше нови и нови неща.

Един ден, след като вече беше закусил и помогнал на дядо си да извади огромен трън от лапата на един голям сив вълк, Ян реши да отиде до езерото гората с новите си кънки, които майка му и татко му му бяха изпратили от града. За компания взе малкото вълче, което беше дошло заедно с големия вълк. Двамата заприпкаха весело по пътечката, като вълчето от време на време се търкулваше презглава от радост. Езерото не беше много далеч от къщата на бабата и дядото на Ян, така че той и вълчето стигнаха много бързо.

Ян сложи на краката си новите си кънки и започна да се пързаля. Толкова беше хубаво! Ножовете на кънките блестяха ослепително на слънцето, а те едни – белички и хубави – да им се не-нарадваш. Ян правеше пируети, въртеше се, скачаше и се смееше на вълчето, което се опитваше безуспешно да тича по хлъзгавия лед. И така той се пързаля, пързаля, докато по едно време се умори и огладня. Реши, че трябва да се върне в къщурката да си хапне нещо и да се постопли. Завика вълчето, което бе изчезнало изведнъж, но то не се показваше. Ян се позасмя и си каза: „Ех, малък разбойнико, на криеница ли искаш да си играем сега?!” и тръгна да го търси. Залута се покрай дърветата около езерото, но вълчето все го нямаше. Викаше го непрекъснато и накрая, когато започна да го боли гърлото от викане се ядоса много и се разсърди. Само да знаете какъв става малкия Ян, като се ядоса! Почервенява – пламва му цялото лице, а в очичките му заиграват яростни пламъчета. Развика се, че за последно вика вълчето и че си тръгва и не иска да се занимава с него. И хукна към дома. Но заслепен от гнева си не видя една дупка, която беше издълбана до едно дърво и се бухна право в нея. А вътре – вътре се бе сгушило и жално скимтеше малкото вълче, което като видя момчето толкова се зарадва, че започна да скача и да го ближе по лицето. Ян обаче се притесни и започна да разсъждава:

- Първо, каква е тази голяма дупка покрай езерото и за какво е? Явно някой е искал да хване нещо в нея и значи това е капан! Само лош човек може да прави капани тук! Ами сега! Какво ще правим с вълчо сега?!

Много притеснен, Ян закрачи нервно (капанът беше достатъчно голям – явно за да се хване някое голямо животно) и започна да измисля план за бягство. Но как щяха да се измъкнат при положение, че дупката бе толкова дълбока? Изведнъж му хрумна нещо! Бързо извади кънките от раничката си, напъха вълчето вътре и хвана здраво в ръце кънките, така че да може да ги забива в скованата ут студа пръст и започна да се катери. Понеже беше доста заякнал успя да се измъкне от капана и хукна презглава към къщата на баба си и дядо си. Там те, заедно с големия сив вълк ги чакаха и той им каза какво са преживели с вълчето. Когато дядото разбра, че някой се е осмелил да прави капани за да лови животните, които той толкова обичаше, много се ядоса. Обади се на свой приятел, лесничей, който отговаряше за опазването на гората от бракониери и го викна вкъщи. Обясни му какво е станало и решиха да останат заедно на пост, скрити зад дърветата и да видят кой е направил капана. Все пак, злосторникът щеше да се върне за да види дали не е хванал нещо.

Настана нощ, но Ян не можеше да заспи от вълнение. Дали дядо му и лесничеят щяха да хванат бракониера и какво щяха да сторят с него? След чакане, което му се стори вечно, той чу стъпките на прибиращите се ловци на злосторници и бързо, бързо отиде при тях. Дядо му и лесничеят бяха много весели, защото успели да хванат „бракониера”. Оказало се, че в дупката живеела мечка, която се била събудила за малко от зимния си сън, понеже й пристъргал лакомия стомах и излязла да потърси нещо за похапване. През това време Ян и вълчето се хванали в „капана”.

Всички много се смяха на историята, облекчени, че истински злосторници няма и уморени легнаха да спят, за да имат сили за нови приключения на утрешния ден.

понеделник, юни 23, 2008

Вятър бях
и си играех с косите ти.
Бях дъжд
и миех очите ти.
Сълза бях
за да ме преглътнеш.
Цял свят бях
да ме преобърнеш.

Зора бях
за да ме гледаш с омая.
и залез,
който носи прохлада.
Бях сняг,
който посребрява косите ти.
Бях страх
който да попива сълзите ти.

Уморих се да бъда всичко това,
искам сега да съм просто жена...

неделя, юни 22, 2008

Поглед навътре

Да гледам вътре в себе си ме е страх,
Да формулирам с думи чувствата си, казват...
А някак не мога и не искам да опитам дори
защото думите чувствата ми принизяват.

Да погледна вътре в себе си и в „творческия” хаос
Опустошил напълно това, което съм и това, което бях.
Да търся нещо, макар и мъничко останало след разгрома
Няма да мога май, всичко се разпада на прах.

Да се вглеждам в себе си, да говоря с часове.
Спомени разни, някои полу-забравени даже.
Да изричам отдавна погребани страхове.
Мъки и радости минали на глас да изкажа.

Малко е трудна тая задача –
В сърцето толкоз дълбоко да бъркаш.
Душата да обръщаш отвътре-навън и обратно
Да преживяваш миналото си отново
И напред към бъдещето да гледаш със страх...

четвъртък, юни 19, 2008

Честита радост на мен по случай специалния ден

Специален ден - най-специалния в живота ми. Рожденият ден на моето слънчево момче. Преди 4 години бе едно малко човече, с посмачкана главица, дебел сърдитко. Сега е будно, усмихнато, диво и енергично момченце.

Честит празник, Слънце мое! Обичам те!

събота, юни 14, 2008

Metallica - Fade to black live

Реклами, реклами

Днес синът ми, ми каза "Мамоу, Ред Бул дава крила и искам да летя!". Дадох си сметка, за пореден път, че колкото и да се старая да го опазя от кретенските реклами - няма да мога. И най-ужасното е, че в детското съзнание тези рекламни "филмчета" се набиват страшно бързо.

Реклами ненавиждам! У нас, в България, основните проблеми явно са - месечния цикъл, мръсните дрехи и прането, болестите. Това последното пък, с болестите, ме дразни безумно! Да успея да чуя и секунда от такава реклама и а-ха да ме споходи някоя болест. Всяка зима ми предлагат лекарства против грип. Всяко лято - лекарства срещу диария. И да не забравяме за запека, когато дружно пеем в хор "Дуфалак, дуфалак, днеска аках, утре-пак!". Тъпо е, че дори и на хора като мен, които в момента, в който рекламите започнат, гледат да сменят канала, те им влизат в главите. Да му се не знае - дори като ме дразнят - пак си вършат работата! Е, това не значи че ще си купя продукта ;).

Харесвам оригинални реклами - такива които наистина са ми забавни и интересни. Нищо, че може и никога да не ме зарибят. Слава богу, имам здрав разум и се опитвам да се информирам преди да купя каквото и да било.

Жалко, че хубавите реклами са малко. Ето 2 от любимите ми:



четвъртък, юни 12, 2008

Ян и сърнето

Вече сигурно познавате Ян, или може би пък - не. Ян е едно малко симпатично момченце, с руса коса, светло зелени очи, в които играят пламъчета и много лунички по носа. Всяка ваканция той прекарва при баба и дядо - пазители на една прекрасна вълшебна гора. Всички животни и растения в гората познаваxa Ян и много му се радваха, защото той беше добро дете и освен това - внуче на хората, които се грижели за всички.

Може би вече прочетохте приказката за Коледата на Ян, в която той се загуби и с помощта на джуджетата се прибра у дома, а може и да не сте. А може би сте прочели за Ян и страшното дърво и сега ще ви разкажа за деня, в който Ян се сприятели с едно сърне. Това стана малко преди Ян да се натъкне на страшния Клен...

Една зимна утрин Ян се събуди със странно чувство на тревога. Започна да се чуди какво ли му става, защо е тъй тревожен. Стана, изми се, закуси хубаво с чаша прясно мляко и дебела филия домашен хляб намазана с мед и масло. После попита баба си дали има нещо, което трябва да свърши и когато тя му каза, че трябва да отиде да събере съчки за огъня, той излезе навън. Не познаваше гората толкова добре колкото баба си и дядо си, но все пак знаеше къде може да намери съчки и къде има много хубави места за игра.

Разсеял тревогата от душата си, Ян си свирукаше и подскачаше бодро към полянката, на която обикновено си играеше и около която събираше съчки. На тази полянка той си беше направил една много хубава снежна къща. Как я беше построил ли? Ами много просто: беше взел една лопата от къщата и с нея беше изринал снега от средата на полянката. Хубаво го беше утъпкал и после беше издълбал нещо като хралупа. Беше си направил къщичка от две стаи. Имаше даже и прозорци от лед. Ян влезе в къщичката си и започна да си играе. Първо си извади съкровищата, които непрекъснато носеше със себе си в джоба си. Това бяха едно много красиво стъклено топче, шарени обвивки от бонбони, малко сгъваемо ножче, с което си дялкаше разни неща, прашка, с която си сваляше орехи и шишарки, няколко монети, които си бе намерил на улицата и едно много красиво камъче във формата на сърчице, което наскоро беше намерил и беше решил да подари на майка си. Ян внимателно разгледа съкровищата си и ги подреди пред себе си. Започна да се чуди какво да направи и на какво да си поиграе този път. Излезе от снежния си палат, просна се по гръб на снега, загледа се в синьото небе и се замечта. Представи си как е пораснал голям и е станал пилот на огромен самолет. Превозва пътници и товари и лети всеки ден из просторите. Има хубав компютър, много приятели и е много щастлив.

Както си мечтаеше, Ян чу странен шум. Скочи и се огледа. Накрая на полянката видя едно малко сладко сърне, което го гледаше с влажните си кафяви очи и сякаш го викаше. Без да се колебае и за миг Ян скочи и хукна след сърнето. Като че ли то го водеше някъде, защото тичаше напред и след това се спираше, обръщаше се назад и изчакваше момчето да се доближи. Ян тичаше с все сили след животинчето. Той знаеше, че всички животни в гората познават дядо му и баба му, защото те ги лекуваха и им помагаха и беше сигурен, че нито едно животно не би му навредило. По едно време Ян се огледа и видя, че се е отдалечил твърде много от полянката и се разтревожи, че може би няма да може да се прибере обратно сам. Както се бе разсеял не видя, че сърнето вече не бяга напред, а го чака и го гледа настойчиво. Почти се блъсна в него и като погледна напред видя тъжна гледка. На земята лежеше красива млада сърна - явно майката на сърненцето, чийто крак бе попаднал в капан от корените на едно дърво. Кракът и беше разранен от опитите да се измъкне и сега тя лежеше изтощена и премръзнала на снега. Ян, макар и малък, бе доста силен и успя да измъкне крака на сърната от клопката. С носната си кърпичка превърза крака й, събра малко съчки и запали огън за да стопли премръзналата сърна. През това време сърнето тревожно обикаляше около майка си и Ян. Сигурно се чудеше дали момчето е достатъчно силно и умело, за да й помогне. Когато видя крака на майка си свободен и запаления огън, то се развесели и започна да подскача около тях щастливо. Не след дълго сърната се съвзе и се привдигна на крака. Близна по челото Ян от благодарност, извика детето си и двамата хукнаха напред, спряха се и погледнаха момчето. Явно щяха да му покажат обратния път. Ян загаси огъня (нали знаете, че иначе може да стане пожар) и се затича след тях. Не след дълго те стигнаха до полянката, на която Ян си играеше. Сърната видя зимната къщичка на Ян и влезе вътре. Там бе завет и тя полегна за да си почине, а Ян и сърнето заподскачаха заедно по поляната. Играха на гоненица, а след това - на криеница, като се криеха зад дърветата около полянката.

Унесен във веселата игра със сърнето Ян изведнъж се сепна, плесна се по челото и се притесни - беше забравил за дървата. Бързо събра наръч съчки, каза: "Довиждане!" на сърнето и майка му и хукна към къщи. Там на прага го посрещна баба му, която му се скара, че е закъснял, но когато чу как Ян е помогнал на сърната се усмихна, погали го по главата и му каза, че е много добро дете.

На следващата утрин Ян отиде на същата полянка. Огледа се, но не видя и следа от сърнето. Влезе в къщичката си от сняг, но и там нямаше никой. Бяха останали бледи следи от сърната, но нямаше и помен от нея или детето й. Натъжен Ян излезе навън и изведнъж зад едно дърво се показа главата на сърненцето, а майка му отзад го наблюдаваше. Цял ден Ян и малкото сърне играха весели игри, а сърната си почива в къщичката.

Ян вече беше сигурен, че си има нови приятели и бе много щастлив.

сряда, юни 11, 2008

Ян и страшното дърво

Както вече знаете Ян е на гости на дядо си и баба си в гората. Хубаво си прекарва той в гората. Всяка сутрин става рано и закусва козе мляко с филия дебело намазана с мед и масло. После отива да събира дърва за огъня, обядва и ако няма нищо друго за вършене отива да си играе на близката полянка, където обикновено го чакат едно малко сърне и майка му. Ян се прибира чак за вечеря и с радост и удивление слуша разказите на дядо си, който пък цял ден обикаля гората и лекува болните животинки, докато жена му шета и приготвя разни лечебни прахове и отвари.

Ян много обичаше сам да се шляе из гората, но не я познаваше много добре. Даже веднъж успя да се загуби, но добрите джуджета му помогнаха и той намери пътя към дома. Въпреки това, той се разхождаше, но много внимаваше и за да успее да се върне към дома без проблеми, връзваше червени конци по клоните на дърветата, покрай които минаваше.

Един ден, след като беше свършил всичко, което баба му беше заръчала, той бързо отиде на полянката, на която играеше редовно със сърнето. Този път обаче него го нямаше и Ян много се разтревожи. Поигра си малко в къщичката от сняг, която сам си беше построил, поигра си и с новата прашка, която съвсем наскоро сам си беше направил. Тъкмо свикваше с нея. Но сърнето не се появяваше и той ставаше все по-тревожен.

Не след дълго Ян реши, че не може повече да си губи времето в чакане и че е най-добре да потърси сърнето и в същото време да се разходи. Отвъд полянката имаше тясна пътечка, която беше почти заличена от снега. Ян обаче не се двоуми и тръгна по пътечката. Извади червените конци и започна да ги връзва по клоните на някои от дърветата, така че после лесно да намери обратния път.

Времето бе тихо, тънка пелена от сняг бе покрила цялата гора и ледени висулки се спускаха от клоните на дърветата. Спокойствие и красота струяха от всякъде. Като че ли гората спеше своя зимен сън и денят бе някак ленив. Ян обичаше зимата. Носеше му спокойствие, но и снегът бе прекрасно средство за игра. Тук - таме се забелязваха стъпки на зайче или на някое друго животно. Имаше и следи от врабчета - те не напускаха гората дори и през зимата, а сгушени по клоните пееха тихичко: "Чик-чирик, чик-чирик." и се хранеха от трошиците и семенцата, които бабата и дядото на Ян им оставяха в хранилките. Пъргави катерички едва си показваха нослетата от хралупите и после бързо се скриваха и сгушваха на топло. Красота и спокойствие носеше зимата в гората и Ян я обожаваше!

Не след дълго Ян се озова на друга поляна. Тя беше по-голяма от тази на която играеше и в средата й гордо се извисяваше един дебел и много, много стар клен. Ян се доближи до дървото за да го разгледа отблизо. Кората му приличаше на змийска кожа набраздена от много пукнатини, все едно че гледаш сбръчканото лице на стогодишен старец. Клоните приличаха на ръце с дълги и тънки криви пръсти. Кленът не бе покрит със сняг - като че ли се бе отърсил от пухкавата бяла завивка и на фона на останалите дървета в гората изглеждаше много страшно. Ян обиколи дървото няколко пъти, прегърна го за да види колко е дебело и изведнъж то помръдна. Момчето си помисли, че му се е сторило е дървото се движи и пак го прегърна. Със сигурност обаче в този миг дървото потрепера. Ян подскочи и се отдалечи от дървото, но в същия миг със страшна бързина то протегна един от големите си клони и го сграбчи за яката. Вдигна го във въздуха и срещу Ян се отвориха две огромни жълти очи с котешки зеници. Момчето се ужаси и започна да рита и в този момент дървото проговори:

- Кой си ти и защо ме закачаш изобщо? Не си ли чувал за мен - страшния и зъл Клен? Какво правиш тук? Знаеш ли, че мога да те размажа?!

Дървото размаха Ян като перце из въздуха.

- Не се сърди, много те моля! - провикна се Ян. - Аз такова…аз просто исках да видя колко си голямо! Никога не съм виждал толкова голямо и старо дърво като теб!

- И какво от това! Аз никак не харесвам деца, да знаеш! Само си врете любопитните нослета навсякъде и трябва да знаете всичко! Знаеш ли защо ми казват Страшния Клен?

- Не, нямам представа.

- Защото всеки път когато хвана някое дете го мятам надалеч и то никога не се завръща!

И дървото завъртя Ян толкова бързо, че на него му стана лошо.

- Моля те, стига, пусни ме! - развика се Ян.

Изведнъж дървото се спря и очите му погледнаха надолу. Там стояха едно сърне с майка си, елени, мечки, катерички и вълци, лисици и зайчета. Цял куп животни се бяха събрали в корените му, а над короната му се рееха врабчета. Всички животни искаха дървото да остави Ян на мира, да го пусне на земята. Дървото се ядоса и започна да крещи:

- Защо ще го пускам?! Всички малки деца са лоши и трябва да бъдат затрити от лицето на земята!

- Защо си толкова лош? Ян е добро момче и никому не е сторил нищо лошо! - Казаха вкупом животните и птичките.

Тогава старият Страшен Клен разказа своята история.

- Преди много, много години майка ми ме пося от малко семенце. Поникнах близо до нея и се гушех в меката й топла сянка. Бях младо и красиво дръвче. Един ден в гората имаше група деца. Разхождаха се безгрижно из гората и пееха весели песни. Когато ме видяха, решиха да ме вземат и да ме преместят на друго място - далеч от мама. Изкорениха ме и ме засадиха тук - в центъра на поляната. Станах самотен - всички останали дървета бяха далеч и нямаше как да си общуваме, а мама - случайно от една сойка разбрах - е изсъхнала от мъка по мен. Не беше честно! Тогава си обещах, че ще хващам и запращам надалеч всяко дете, което дойде при мен. Просто исках да си отмъстя за стотиците години самота на които ме обрекоха онези деца!

- Но тези деца вече ги няма, Страшни Клене - каза Ян - моля ти се, пусни ме!

-
Да, да пусни го! Той не е виновен за твоето нещастие! - развикаха се животните Пусни го и ще измислим нещо!

Кленът се загледа в очите на Ян и видя там страх и ужас - същите чувства, които беше изпитал и той, когато го откъснаха от майка му. Видя и надежда и реши все пак да пусне момчето. Ян стъпи на земята, отърси се и се замисли и каза на животните:

-
Искате ли да му помогнем на този стар нещастник? Имам страхотна идея! Стари Клене, почакай и ще видиш, че ще ти помогнем!

И Ян заедно с животните хукна навътре в гората. Кленът остана сам отново и много се ядоса. "Не трябваше да го пускам! Ето, измами ме! Защо ли не го запратих надалеч отвъд гората?! Сега пак ще си остана тук - самотен и нещастен!" И старият клен зарони огромни сълзи, които се стичаха по кората му и се превръщаха в големи кехлибари.

През това време обаче Ян и животните не бяха избягали от клена, а започнаха да изкореняват млади дръвчета и да ги събират на едно място, за да ги посадят на полянката, на която той живееше. Но първо, вече взели урок от историята на стария клен, те питаха младите дръвчета дали са съгласни. Работеха усилено и набързо успяха да съберат двайсетина доброволци.

-
Сега - каза Ян - бързо трябва да ги посадим на полянката.

С помощта на мечките (понеже те са много силни) успяха бързо да пренесат дърветата на полянката. Там всички видяха как нещастният Клен плаче и сълзите му стават на кехлибари. Отидоха при него и му казаха да не плаче, защото му водят нови приятели. Успяха да посадят всички млади дървета преди да се стъмни и накрая, след като утъпкаха пръстта и около последното дръвче се огледаха доволни и видяха, че полянката вече е едно прекрасно място с красиви млади дървета, в средата на които се издигаше горд и величествен старият клен. В короната му бяха свили гнездо млади врабчета, които му бяха обещали да бъдат негови приятели. Самият клен вече изглеждаше много по-различно. Някак се беше разхубавил и като че ли непрекъснато се усмихваше. Говореше си с птичките и с животните и изглеждаше щастлив.

Вече ставаше тъмно. Ян реши, че е време да се прибира при дядо си и баба си преди те да се разтревожат за него. Отиде при стария клен и му каза:

- Щастлив съм, че се запознахме, макар и в началото да ме плашеше. Сега, надявам се, си щастлив и вече няма да нараняваш децата.

-
Няма - отвърна кленът - радвам се, че не нараних теб и съм ти много благодарен за това, което стори за мен. Ще се радвам да идваш при мен редовно и да си приказваме. Благодаря ти!

Ян си каза довиждане с клена, другите дървета и животните и бързо се затича към дома. Ориентираше се по червените конци, които бе завързал по пътя, но този път не ги махаше и прибираше обратно, за да може да дойде отново при стария клен и новите му приятели.

вторник, юни 10, 2008

Маската


Свалям маската - вечно-засмяна
и вече съм в нова премяна.
Умерено тъжна, спокойна
и доста сериозна.

Маската, онази - вечно-засмяната
вместо облаги ми даде тъга.
Да не мога сълза да пролея -
да съм сама, вечно сама.

Да бродя и да се усмихвам
а сърцето ми свито да кърви.
И сълзите да преглъщам,
грима да не остави черни следи.

Свалям я, захвърлям я тази маска
вечно-засмяна и уж даваща сила!
Сега искам и сега мога да плача.
Не искам тъгата да прикривам.

Тъжна ли съм - нека да плача.
Ако искам - да бъда сериозна.
Защото зная, че усмивката пак
лицето ми ще озарее
и пак ще изгрее
слънцето - новото утро ще стопли.
Без маска, без грим, с искрена усмивка
в която две сълзи все пак
може по страните ми да се търкулнат.

PJ Harvey - Send his love to me

Специално за Yana!

понеделник, юни 09, 2008

За онзи миг - детството


Преди два дни синът ми , който беше (и все още е) болен, и съответно доста кисел цял ден, се размрънка за това как не искал да порасне. Искал винаги да е дете, да бъде малък. Обясни ми междувременно как аз съм по-малка от него, но че съм му майка и натърти на нежеланието си да расте и да става голям. Баба му, която присъства на тази сцена, ме погледна, засмя се и каза "Няма на кого да прилича - същият като теб!". Замислих се...

Всъщност наистина за разлика от повечето си връстници аз категорично отказвах да порасна. Не желаех да влизам в света на големите, който ми се струваше скучен, без капка въображение, монотонен и сив и... направо ужасен. Да, безспорно - бяха ми интересни, обичах да ги наблюдавам, да стоя до късно с родителите ми и гостите им. Обичах да ги слушам как се смеят и се забавляват, макар и не винаги да разбирах шегите им. Но някак повече си харесвах моя си свят - онзи, в който играта на стражари и апаши си беше истинско приключение, в който с децата от улицата си построихме сал, за да пътуваме и мечтаехме за далечни пътешествия по Перловската река (къде ни е бил акъла тогава и къде ли сме си мислели, че ще стигнем баш по канала?!), и къщите, които нескопосано си правехме, ни се струваха истинско убежище - нашите бърлоги. И за какво ми трябваше да пораствам, когато имах толкова забавления?! Малко бяха нещата, които тревожеха детското ми съзнание - да си науча уроците, да измета двора и да нахраня кучето. Това ми бяха задълженията, които всъщност ми беше приятно да изпълнявам.

За никъде не бързах едно време, мечтаех си за вълшебното люкарство на Пипи "смалидон", което като изпиеш и кажеш "Мило хапче, нека никога да не поресна!", ще си останеш дете за цял живот. Уви - не става и все още такова хапче няма. Иначе светът сигурно би се изпълнил с деца.

Та все пак - радвам се, че и малкият човек не иска да порасне. В крайна сметка сега може да бъде всичко което пожелае - на това го уча - сега е времето да бъде какъвто си поиска. Ролите, разбира се, се менят всеки миг и у дома си мога да имам Спайдърмен, костенурка нинджа, Батман, Шрек, Франклин, Котаракът в чизми и какво ли още не в продължение на час. Но това пък му е чара на детството - необозрими хоризонти, приключения безброй, и една мечта за малко хапче, което ще направи магията възможна - магията да останеш дете дори когато вече си в онзи скучен и сив свят на възрастните.

Писането

Обичам да пиша. Бих казала, че пиша по-добре, в пъти по-добре отколкото говоря. Едно време обичах да пиша писма. Истински - на хартия. Да си цапам ръцете с мастило, да усещам грапавината на хартията под ръката си.

Сега писането на писма е отживелица, а писането на e-mail-и ми отне удоволствието. Като пиша съм по-друг човек, по-разпуснат, по-отпуснат, по-спокоен и някак по-истински. Като говоря... трудно ми е да говоря. Понякога мисълта тече толкова бързо, че думите, които излизат от устата ми могат да прозвучат обидно, неистински, криворазбрани. Обичам да пиша, споменах ли го вече? Изливах си душата на лист хартия, а сега го правя в "панел" и щракам по клавиатурата, бързайки - мисълта да не изчезне, думите да не избледнеят.

Забравила съм обаче какво е да пишеш на ръка, да те заболява от натиска по хартията и да ти излезе мазол на пръста от писане. А имах такъв мазол в продължение на доста години. Странно как навиците се променят. Загубила съм навика да пиша на ръка, почеркът ми е станал някак по-различен. Сега ми е в пъти по-лесно да пиша в прозорче или панел, да си изкарвам работата като технописец и да се чудя как аджеба да обясня това, което и аз на моменти не разбирам изобщо. Въпреки всичко си обичам работата. Клик тук, селект - там и току виж си свършил онова което трябва да свършиш.

Обичам да пиша - писането ме освобождава, позволява ми да играя с думите, до колкото ми стига речниковия запас. Дава ми възможност да събера мислите си в нещо, което понякога... е харесвано и в доста случаи самата аз харесвам и заобиквам някак си. Защото моите мисли, написани някъде си са си мои - мои деца. Така както и гайдовете, хелповете и пр. помощни документи са си мои деца. Обичам да пиша и се надявам удоволствието да не изчезне, никога, за да не изчезна и аз.

неделя, юни 08, 2008

Светът,
е твоята тетрадка.
Върху нейните страници ти правиш
своите сметки.
Светът не е реален,
въпреки че ако искаш можеш да изразиш в нея реалното.
Освен това, разполагаш със свободата
да пишеш глупости,
лъжи, или да късаш страниците.

Р. Бах

събота, май 31, 2008

До Пало Алто и назад - пътепис на един технописец по неволя

Започвам отзад-напред. Започвам с "технописец по неволя". Станах т.нар. tech writer по случайност. Наеха ме заради способностите ми в изчислителната химия, а после след като завърших проекта, ми предложиха да пиша документацията към софтуера. Съгласих се - реших да се пробвам и то взе, че ми стана много интересно и приятно. Така да се каже - намерих своята професия, която практикувам от 6 години и кусур и много обичам въпреки стреса (ама то кой ли не живее под стрес).

По стечение на обстоятелствата смених фирмата, а после "новата" фирма си смени притежателя и сега съм щастливо обвързана с една от водещите компании във виртуализацията. Е, при нас слава богу не всичко е виртуално. Ако заплатите и отпуските ни бяха такива, кой знае до къде щяхме да я докараме. И в тази виртуална компания изпратиха мен, шефката и една друга колежка на обучение в Пало Алто - меката на Силиконовата долина.

Веселбата започна още със заминаването. Поради буря в Мюнхен излетяхме от София късно и чакахме 4 часа на летището, за да ни прехвърлят към друг полет на сутринта и за да ни настанят в хотел. Е, добре че не спахме на самото летище, все пак, защото аз и това очаквах. Като излязохме от летището в Мюнхен, хванахме такси. За зла беда, таксиметровият шофьор нямаше идея къде отива, въртяхме се в кръг като малоумни, а той през цялото време говореше на "странен немски" по телефона (който се оказа турски) с негов колега и се опитваше да разбере как да се доберем до въпросния хотел. По едно време, след като брояча навъртя около 150 евро, шофьорът го изключи, спряхме на една бензиностанция и въпросният приятел/колега с когото говореше, дойде и кара пред нас за да води. След час и нещо стигнахме заветната дестинация. Вече бе около полунощ местно време и трите грации се настанихме. Една двойна и една единична стая. Двойната - за мен и шефката (приятелка по-нататък, щото "шефка" хем звучи твърде официално, хем тя всъщност ми е повече приятел отколкото шеф). Така решихме с нея - през цялото време вървяхме в комплект. Вечеряхме, а после - по креватите за три часа сън. Повикахме такси доста рано, за да не закъснеем и заради това висяхме цял час на летището. Изморени, недоспали и схванати.Летяхме до Лондон - Хийтроу. За мен това е най-безумното летище на света. Тичахме 50 минути за да се прекачим и накрая бяха изписали "Closed" за нашия полет. Един младеж, проверяващ паспортите като ме видя, ми се ухили и ми каза "Госпожо, поемете дъх, спокойно." Е, как спокойно да му се не знае, като тичах в конски тръс около 50 минути с 10 кг. багаж на гърба си и накрая да видя, че и тоя полет може да изпусна?! Пуснаха ни без проблеми, след като ни събуха и ни разровиха ръчния багаж... Качихме се, най-сетне! И важното е, че пътувахме удобно. Гледахме филми, спахме, четохме говорихме. Майтапехме се с един от стюардите, който реши че с приятелката сме много смешни, защото все си поръчваме едно и също. Вифяхме ледовете от самолета, изглеждаше и страшно и внушително и красиво. След 11 часа полет кацнахме в Сан Франциско, където след щателни проверки си прибрахме половината багаж (всяка пътуваше с по 2 куфара и всяка си получи само 1) и ни посрещна мениджърката.

Следва продължение...

Една коледна приказка, макар че Коледа отдавна мина

Кратко представяне на нашия герой

В една гора, преди много много години живееха дядо и баба. Те бяха пазители на гората – тъмна и страшна, която всъщност беше страшна само за хората, които не обичат природата. Гората беше вълшебна, а дядото и бабата я пазеха и се грижеха за растенията и животинките, които я обитаваха.

В гората живееха най-различни животни - мечки, сърнички, лисици, вълци, всевъзможни птици, зайчета, кози, катерички и костенурки, жаби и гущерчета и какви ли още не твари. Дядото и бабата обичаха всички, а животните им се отплащаха като им носеха храна. Мечките им събираха боровинки и им ловяха риба. Пчелите им носеха мед, катеричките пък - лешници и орехи. Козите им даваха мляко, кокошките - яйца. И така дядото и бабата си живееха охолно и щастливо, спокойни, че има с какво да се хранят и лекуваха растенията и животните всеки път, когато имаха нужда. Сигурно си мислите, че те нямаха деца, но това не е така. Дядото и бабата имаха дъщеря, която преди години ги напусна за да отиде да се учи в големия град до гората. Там тя завърши училище и гимназия като всяка ваканция се прибираше при майка си и татко си в гората. После се записа да учи в университет за да стане лекар и по време на следването си се запозна с един много симпатичен и добър млад мъж и се омъжи за него. Сега имаха малко момченце, което беше много хубаво, добро и послушно и се казваше Ян. Момченцето много обичаше да ходи при баба си и дядо си в гората. С нетърпение чакаше лятото и после коледните празници, за да може да ги види. Този път обаче той щеше да остане доста по-дълго при тях, понеже майка му и татко му имаха пътуване за дълго време до далечна страна.

Ян има къдрава руса коса, светли зелени очи и много лунички по носа си. Когато спи прилича на същинско ангелче, а когато си играе – весели пламъчета проблясват в очите му.

Коледата на Ян

Една зима точно по коледа бабата и дядото посрещнаха Ян и родителите му. Този път на майката и таткото на Ян се наложи да бъдат на работа точно на празниците (нали помните, че те са лекари, а лекарите почти никога не си почиват, така както и болестите никога не почиват и вечно гледат да разболеят някого). На всички им беше много мъчно, че няма да са заедно на Коледа, но нямаше как. Ян остана при баба си и дядо си, а майка му и татко му се върнаха в болницата в големия град. Ян беше много тъжен и веселите пламъчета в очите му бяха угаснаха, но не след дълго той се развесели и те отново заиграха. Ян излезе навън, вдъхна ледения свеж въздух и се огледа. Цялата гора беше побеляла от сняг. В оголените клони на дърветата в гнездата си се гушеха птичките, а в стволовете в хралупите си се криеха пухкави катерички. Виждаха се стъпки на лисици и зайчета, а малко по-напред, на една огряна от зимното слънце поляна, си играеха сърнички. Прекрасна беше зимата в гората.

В деня на Бъдни Вечер бабата, дядото и Ян започнаха приготовленията за вечерята както правеха всяка година. Ян отиде с дядо си да събере дърва за огъня, а бабата през това време започна да меси питката. Този ден на Ян му беше криво и вместо да слуша дядо си и да го следва за да му помага, той се бавеше, отклоняваше се от пътя и непрекъснато се сърдеше. И така както се цупеше за нещо, той свърна в грешна посока (уж за да се скрие) и се изгуби. Дядо му много се притесни и започна да го търси, но не успя да го намери. Затова се прибра вкъщи при бабата за да я помоли да му помогне да измисли нещо.

Ян се уплаши, защото не познаваше чак толкова добре гората. Той знаеше, че всички животинки там са добронамерени и биха му помогнали, но все пак беше много студено и ако не срещнеше някого скоро щеше да измръзне. Освен това, не знаеше вярната посока и вместо да се приближава към къщата на баба си и дядо си, той все повече се отдалечаваше. Стигна до една река и по един паднал ствол я прекоси, продължи напред и все напред, но нямаше надежда да намери къщата. Изведнъж Ян стигна до хълм и видя пещера. Поколеба се и реши все пак да влезе вътре. Може би там спеше мечка и ако беше така, щеше да я събуди, за да му помогне да намери къщата на баба си и дядо си, а те за благодарност хубаво щяха да нагостят мецата с мед и сладко от боровинки. В пещерата нямаше и следа от мечка, но Ян забеляза, че нещо по-навътре се движи. Продължи да влиза навътре в пещерата. Вече стана много тъмно и той трябваше да ходи като се придържа за стените, защото нищо не се виждаше. Обаче му се струваше, че все пак има някой - дочуваше странни шумове и от време на време като че ли проблясваше светлина. Ян дълго вървя и много се умори. Тъкмо си мислеше, че шумовете и светлинките са някакъв мираж и изведнъж съвсем ясно чу една весела песен:

Чукай, тракай, режи, кови,

Играчки весели сглоби!

Чук-чук-чук, трака-трак

Стана хубав влак!

Локомотива боядисай в червено,

Ех, че хубаво и весело става

Вагоните ще са в зелено

Кой ли влака ще управлява?!

Ян забърза, даже се затича, доколкото му беше възможно в тази тъмница и изведнъж бе заслепен от ярка светлина. Когато очите му привикнаха, видя просторна галерия, по стените на която горяха безброй факли. А в средата на галерията весели джуджета пееха и правеха най-различни играчки. Джуджетата бяха дребни на ръст човечета, със заострени уши, кафяви панталони, зелени ризки и червени шапки. Всички изглеждаха досущ еднакво, но се различаваха по брадите. Всяко джудже имаше брада оцветена в различен цвят, с различна дължина. Макар и малко странни, те изглеждаха много добри.

Ян плахо се обади: "Извинете! Може ли да ми помогнете?" Песента на джуджетата секнаха и те наобиколили Ян: "Кой си ти и как дойде тук?" - попитаха го те. Ян им каза името си и им разказа как се е озовал в пещерата. Джуджетата се удивиха на неговата смелост: "Знаеш ли, че досега тук е стъпвал само крака на дядо ти? Всеки друг като намереше пещерата не влизаше навътре, защото е много тъмно и страшно в нея, а и преди в началото й спеше и пазеше една мечка, която сега се е събудила и явно е отишла да си похапне малко преди да продължи зимния си сън. Много си смел!" Ян се засрами от тези думи и стана червен като домат. После попита джуджетата:

- Ще можете ли да ми помогнете да се прибера вкъщи при баба и дядо? Много ми е мъчно за тях.

- Няма да ни представлява никаква трудност! С удоволствие ще ти помогнем, но първо хубаво ще си похапнеш с нас. Сигурно много си огладнял след толкова премеждия.

- С удоволствие - отвърна Ян - а мога ли да ви попитам нещо? Кажете ми, моля ви, вие джуджетата на Дядо Коледа ли сте?


Джуджетата се спогледаха и се засмяха.

- Не, ние сме техни братовчеди и правим играчки за животните, които им раздаваме на Коледа. Огледай се добре!

Чак сега Ян забеляза, че пещерата е пълна с дървени животинки, с къщички за птички, с гърнета, на които пишело с големи букви "МЕД" и каза:

- Добре де, но аз чух, че пеете песничка за влакче. Кое животно си играе с влак?

Сега джуджетата малко се сконфузиха и отвърнаха:

- Твоят дядо ни помоли да направим едно хубаво весело влакче за теб. Това беше твоята коледна изненада. За жалост вече знаеш за нея. Но, стига толкова приказки. Сега бързо трябва да похапнеш и после да те върнем на дядо ти и баба ти, преди съвсем да са се поболели от тревога.

Джуджетата заведоха Ян в друга галерия, която явно беше тяхната трапезария. В нея имаше огромна маса, отрупана с най-различни вкуснотии. Ян си хапна добре, изпи една чаша горещо мляко и каза, че вече си е починал и бързо иска да отиде при баба си и дядо си. Джуджетата му дадоха влакчето както и дарове за баба му и дядо му и го изведоха извън пещерата през един осветен тунел. После затичаха по тясна пътечка. (Не зная дали ви е известно, но джуджетата са едни от най-добрите бегачи на света. Въпреки дребния си ръст те могат да бягат като стрели, а стъпките им почти не се чуват, защото краката им са обути в ботушки от еленова кожа с които те едва стъпват по земята.) Ян едва ги настигаше и викна: "Моля ви, забавете, не мога да тичам като вас!" Джуджетата се засрамиха - бяха забравили, че Ян е малко момче и не може да тича толкова бързо. Затова намалиха темпото

Не след дълго Ян забеляза в далечината къщичката на дядо си и баба си. От комина се виеше дим, а през прозорците блещукаше светлина. Ян затича още по-бързо, втурна се в къщата и се развика:

- Дядо, бабо, върнах се!

Дядото и бабата скочиха, прегърнаха внучето си и се разплакаха от радост:

- Къде изчезна, мило момче, знаеш ли колко те търсихме? Изпратихме първо врабчетата, а сега - вечерта и совата да те търсят и да кажат на останалите животни да ти покажат пътя, ако те срещнат. Цялата гора е на крак и те издирва! Кажи ни, кой те доведе?

Едва сега бабата и дядото вдигнаха поглед от внучето си и видяха на прага разплаканите и подсмърчащи от вълнение и радост джуджета.

- О, здравейте, мили приятели! - казаха дядото и бабата - Заповядайте на нашата скромна трапеза и нека отпразнуваме Бъдни вечер заедно!

- С удоволствие - отвърнаха джуджетата - само момент.

И те внесоха подаръците за бабата и дядото, както и влакчето, което Ян беше изпуснал на прага. Всички заедно седнаха около масата и ядоха, пиха и се веселиха. Преди това обаче бабата и дядото помолиха совата да разпространи из гората, че Ян вече си е у дома жив и здрав, за да могат и животните да празнуват.

Точно 10 минути преди полунощ джуджетата наскачаха и започнаха да се сбогуват.

- Но, защо толкова бързате? - попита Ян.

- Трябва съвсем скоро, точно след полунощ да разнесем подаръците на животните. Иначе ще си мислят, че сме ги забравили и ще бъдат много тъжни.

- Добре - отвърна Ян - надявам се обаче скоро пак да се видим.

И така джуджетата се сбогуваха с Ян, баба му и дядо му и хукнаха като стрели към дома си, за да вземат подаръците, а Ян си обеща повече да не се отклонява от пътя и да не се крие, защото следващия път може да не намери някой, който да му помогне. После започна да си играе край огъня с новото хубаво влакче, докато накрая съвсем се умори и заспа сладко, сладко.

Това беше най-вълнуващата Коледа на малкото момче, но със сигурност то ще има още много приключения, защото гората е пълна с изненади.


Следва продължение...

сряда, май 28, 2008

Щурците - Хамлет (Накъде)



Искате да свирите на мен?
Държите се сякаш познавате
всички дупчици на ума и сърцето ми.
Искате да изтръгнете
скрития звук на тайната ми,
да ме просвирите от най-ниската
до най-високата ми ноти?
Не!
За какъвто щете
инструмент ме смятайте -
можете да ме разстроите,
но не и да свирите на мен!

О, в такава нощ минава само трамвай,
като последна стража.
Последен звън и друго няма.
Сега и аз мога да ви кажа.

Във спор със свойта млада памет
един връстник на всяка младост,
съвременен объркан Хамлет
пресича сред нощта площада.

О, все още крачи Хамлет в мрака,
трепери от студа среднощен,
по дънки и със тънко яке
той чака своя знак все още.

Сред булевардите се вглежда
във непознатия прозорец.
Там будна е една надежда,
там някой днес ще му отвори.

Къде момче, сега отиваш
и наш`те сънища тревожиш?
Дали все още Хамлет жив е -
средновековно невъзможен?...

О, в такава нощ минава само
трамвай, като последна стража.
Последен звън и друго няма.
Какво не мога да ви кажа?

Все още сам е Хамлет в мрака,
трепери от студа среднощен,
по дънки и със тънко яке,
той чака своя знак все още.

Дали все още Хамлет жив е?
Дали все още се тревожи?
Да бъде или да не бъде -
средновековно невъзможен...

вторник, май 27, 2008

Yael Naim - New Soul



I'm a new soul
I came to this strange world
Hoping I could learn a bit 'bout how to give and take
But since I came here, felt the joy and the fear
Finding myself making every possible mistake

La, la, la, la (21x)
La, la, la, la (21x)

See I'm a young soul in this very strange world
Hoping I could learn a bit 'bout what is true and fake
But why all this hate? Try to communicate
Finding trust and love is not always easy to make

La, la, la, la (21x)
La, la, la, la (21x)

This is a happy end
Cause you don't understand
Everything you have done
Why's everything so wrong

This is a happy end
Come and give me your hand
I'll take you far away

I'm a new soul
I came to this strange world
Hoping I could learn a bit 'bout how to give and take
But since I came here, felt the joy and the fear
Finding myself making every possible mistake

New soul... (la, la, la, la,...)
In this very strange world...
Every possible mistake
Possible mistake
Every possible mistake
Mistakes, mistakes, mistakes..