A казват че от любов не се умира
и че времето лекува всички рани.
Защо тогава след толкова любови
сякаш сърце не ми остана.

Аз търся го сред нощната прохлада
в дъха на морски бриз го викам.
Със вятъра вика ми стихва
и с утрото тук пак той долита.

Дали отново ще намеря сили
както преди да обичам.
Или онези предишните -
всяка капка сила са изпили...
Не знам, не искам да се лутам,
но не искам и да се заричам...

До Пало Алто и назад - пътепис на един технописец по неволя - появата на Ada

Продължението...

Да си под влияние на т.нар. jet lag заради часовата разлика (10 часа в нашия случай) е супер ужасяващо за нежни души като нас! Не стига че заспиваш късно, ами и в 4 сутринта се облещваш с ЕЕЕЕЕЙ такива огромни очи и не можеш да заспиш повече. Обадихме се на децата и майките ни по скайп да се чуем, след което ни взе мениджърката и отидохме в офиса, където са технописците.

Запознахме се с целия екип от около 50 човека. Добре, че по-голяма част от тях ги бях виждала на снимки - на останалите забравих имената. Дадоха ни стая, помотахме се, пихме кафета. Аз имах чувството, че мозъкът ми е изтръпнал и на моменти приказвам не глупости, ами... чисти простотии. Срещнахме се с хората, от нашите си екипи и проекти и аз даже присъствах на една работна среща, после имах още една. Бедният ми ум само повтарше: "Боже, къде попаднах! Само работа, работа, работа! А аз съм толкова уморена! Искам да спя, и без това в нещастната ми глава не влиза нищо и се стресирам от всичко, дори от тоалетните!" Като заговорих за тоалетни - те там са едни - чисти спретнати картонени кабинки (недай боже да си шумен или... още по-лошо - миризлив), тоалетната чиния засмуква всичко, което си сътворил и на всичкото отгоре след сума време установихме, че водата се пуска с крак!

Както и да е, денят мина, бяхме доста стреснати от всичко. Нямахме кола все още, не можахме да наемем. И вечерта се поразходихме. Голяма грешка като си в подобен град, в който няма жив човек по улиците, защото от колите те гледат като изкопаемо. Но пък разходката бе хубава, на мен много ми хареса :).

На следващата сутрин дойде да ни вземе една колежка - много симпатична жена, страшно усмихната и интелигентна. Закара ни до Авис и наехме "колата"... Как да кажа, то си беше количка. Три жени, две от които с лаптопи освен дамските чанти, да се напъхат в Бийтъл (фолксваген костенурка) и то... жълто. Само за жълта книжка бяхме! Умрях от смях, когато приятелката каза, че това е колата мечта за нея! Гордата ни шофьорка, се справи страхотно, имайки предвид ужаса, който изживя - не стига че не кара редовно у нас, ами да я пуснат да се справя сама в чужда страна с нескопосан навигатор до себе си (т.е. с мен).


Отидохме до другия офис в който щяхме да се обучаваме. Всеки ден - от 9 до 5. Това бяха 4 дни на непрестанни мъки - учене, писане на мейли, уговаряне на срещи, малко поработване в междучасията... Кратки разходки през обедните почивки да гледаме коне и аз да пуша.





Но беше забавно, защото се появи, съвсем предвидено една много весела и жизнерадостна дама - бивша колежка на приятелката ;). Започна купонът, добре че беше тя - Ada - да ни разведри, да ни разходи и да има с кого да поговорим извън служебните задължения... Аз бях приятно изненадана от сърдечността и искреността на тази жена, която буквално ни осинови за времето, в което бяхме там. Показа ни места, които обича, изтърпя лудата ни шопинг терапия и се забавлява искрено с нас.

За тях... по-нататък.

До Пало Алто и назад - пътепис на един технописец по неволя...продължението

И така, щастливо (или не толкова), благополучно (или не толкова, щото все пак част от багажа ни го нямаше) пристигнахме в Сан Франциско и ни посрещна нашата мениджърка. Усмихната и доволна, нищо че й прекъснахме неделната почивка. Метна ни в хотела, регистрирахме се, взехме си по един душ, поориентирахме се в обстановката. Единична стая за колежката, апартамент на 2 етажа за мен и приятелката. Апартаментът бе супер - мезонет с две отделни спални и бани и кухня. Аз - на долния, а тя - на горния етаж. Установихме все пак, че имаме достатъчно панталони и ризи за размяна. Аз бях с блузите, приятелката - с панталоните. Колежката не я броим...

След известно време шефката дойде да ни вземе, за да ни разходи малко. Първата работа бе да идем да си купя четка за зъби, защото съм с "брилянтен и остър" ум и си метнах четката за зъби в оня багаж, оня - дето ми го затриха! Отидохме да разгледаме една книжарница като за начало... а аз и приятелката сме леко луди на тая тема. Моля ви, не влизайте в книжарница с нас! Ако сте ни половинки, ще се побъркате от сумите които сме готови да дадем за книги! Ако сте хора, които просто са решили да ни правят компания, ще се подлудите от факта, че ние всъщност сме пристрастени към книжарници и ако някоя е много добре заредена, можем да си останем в нея с векове! Изтрая ни мениджърката, смеейки се, че все пак четем и литература, която не е свързана с професията ни. А ние се измъкнахме с по 1-2 книги, защото там си е скъпо...

Отидохме да разгледаме Университета на Станфорд. Е, ако кажа че не бих учила там ще излъжа като циганка! С удоволствие бих учила в този университет, един от най-добрите! Особено за точни науки. Даже се майтапех, че мога да изкарам и нова магистратура или докторат там с огромно удоволствие!



Градините са прекрасни, има статуи на Роден. Много е спокойно и уютно. А самият университет в момента предлага невероятни финансови възможности за добрите студенти! Това е въведено от скоро, така че, ако някой има достатъчно интерес и изкарва високи оценки, може да учи спокойно там, като не плаща нищо - стипендията покрива разходите!

След разходката, която ни се стори ужасно изморителна, минахме през магазин за органична храна и се прибрахме да вечеряме в хотела. Хапнахме набързо, с достатъчно апетит и умората взе превес. Прекрасно ми се стори да спя в легло след безумното пътуване, макар и с лаптоп в скута. А на другия ден... тогава ни чакаха нови изненади, обучения и предизвикателства, но не само това - скоро ни очакваха много лудости и смехории! Истинско предизвикателство за умовете и фантазиите ни!

Следва продължение ...

Ита като:

The Maid of Honor Deliberate Gentle Love Master (DGLM) Appreciated for your kindness and envied for all your experience, you are The Maid of Honor. Charismatic, affectionate, and terrific in relationships, you are what many guys would call a "perfect catch"--and you probably have many admirers, each wishing to capture your long-term love. You're careful, extra careful, because the last thing you want is to hurt anyone. Especially some poor boy whose only crime was liking you. We've deduced you're fully capable of a dirty fling, but you do feel that post-coital attachment after hooking up. So, conscientious person that you are, you do your best to reserve physical affection for those you respect...so you can respect yourself. Your biggest negative is the byproduct of your careful nature: indecision. You're just as slow rejecting someone as you are accepting them. Your exact female opposite: Half-Cocked Random Brutal Sex Dreamer Always avoid: The False Messiah (DBLM), The 5-Night Stand (DBSM), The Vapor Trail (RBLM), The Bachelor (DGSM) Consider: The Gentleman (DGLM), someone just like you.

Jimi Hendrix - Angel

Ангел слезе от небето вчера
Остана с мен за следобедния чай.
И разказа ми история вчера
За любовта между луната и дълбокото синьо море...

И когато стана време да си тръгва,
Разтвори тя над мен криле
И каза, че ще дойде утре пак при мен...

Лети, красив ангел мой!
Лети в небето!
Лети, красив ангел мой,
Утре ще летя със теб.

И със сигурност тази сутрин
Тази жена дойде при мен
Силует на сребърни криле в изгряващ детски изггрев...
Синигерите и врабчетата ми завидяха...
"Обичам те мило момче" ми каза тя,
"Твой ред е да летиш днес."
Целуна ме веднъж и се почувствах толкова добре!
Сега можем двама да летим заедно.

Лети, красив ангел мой!
Лети в небето!
Лети, красив ангел мой,
Утре ще съм завинаги до теб.

ПО-ЧИВ-КАААА

Кой каза "Ваканция"? Ура! Най-сетне дойде и този дългоочакван миг и Балканът, нашия си, онзи, който обичам ни чака. Заминавам най-сетне. Далеч от компютри и нет, но не толкова далеч от цивилизацията. Все пак имам и телефон и смс-и ще пращам на онези които си обичам. И ще почивам, ще чета, ще се радвам на слънцето и на хубавото време, което ни очаква.

П.С. А по-нататък ще напиша и за Златна Прага и това, какво остави тя в сърцето ми. Незаличима следа, заради която пак ще ида там. А и имам съмишленик - сина ми, който иска да иде и да види замъците, за да бъде рицар. Тогава и ще благодаря и по-специално на човек, много специален за мен, който опознах по различен начин. Все пак едно е да си в офиса и на маса, друго - в дома. Благодаря ти Джофенце, за невероятните мигове!

Rammstein - Reise Reise

И ето идва пролетта

Вече знаете какво представлява зимата в гората. Помните ли? Всичко е обсипано с пухкав бял сняг, по който ясно се виждат следите от лапите на вълците, копитата на елените и сърните, пресните следи от пръстите на някое врабче или пък от големите, обърнати леко навътре лапи на някоя мечка, която се е събудила от зимния си сън, заради лакомия си стомах. Дърветата са оголени и черните им клони затрупани от снега са се надвесили застрашително надолу. Имаш чувството, че всеки момент ще се прекършат, но те все пак са достатъчно силни за да издържат тежестта и да дочакат топлите лъчи на пролетното слънце.

И така и тази зима отмина. Снегът бавно започна да се топи и да пада на големи парчета от клоните на дърветата. Всяка твар в гората сякаш се отърси от поспаливото си настроение готова да се втурне и да заживее своя луд и див живот с копнеж и желание на които единствено дивото бе способно. Да, освен зимата и пролетта в гората бе прекрасна. Плахо започнаха да се подават пъпчици листа по растенията – чакайки слънцето да ги погали. Животинките с трепет очакваха топлината на лъчите да изгони зимата от кожухчетата и перата им, да пробуди всяка частичка в тях за да заживеят отново навън – далеч от топлите убежища, които сега нямаше да им бъдат толкова нужни.

Ян обичаше всеки сезон в гората, защото всеки си имаше своето обаяние. Зимата имаше дъх на топло огнище, току-що сготвена топла супа и на студ, който щипе по бузите и ги прави червени и леко гризка нослето. Пролетта пък бе омайна. Ян усещаше как цялата гора сякаш се събужда от зимния си сън и как тя, гората, се готви да се впусне в нови приключения.

Рано сутрин Ян ставаше и помагаше на баба си и дядо си. Помните ли тях? Те са пазителите на гората, които се грижат за нея и за всяко живо същество, което я обитава. Та, рано сутрин, Ян ставаше от сън, оправяше си леглото и бързо, бързо си измиваше луничавото лице, като не пропускаше да измие и зъбите (баба му винаги го хващаше, когато не ги мие) и помагаше с каквото може. Той бе добро момче, палаво като всяко детенце, но имаше добро сърце, което е много важно.

Една сутрин Ян се събуди призори. Все още беше тъмно като в рог и сутринта бе далече. Насън малкото момче дочу потракване – сякаш някой чукаше по прозореца, то сънено надигна русата си коса от възглавницата и се вторачи навън. На лунната светлина видя малък силует. В началото Ян се стресна и реши че сънува. Зарови пак лице във възглавницата и се опита да заспи, но потракването пак започна. Ян скочи от леглото и се взря с все още мътен поглед през стъклото. Силуетът отново беше там. Както вече ви е известно, Ян никак не е страхлив, напротив – той е много смело момченце. Затова той бързо отвори прозореца и изведнъж вътре връхлетя малко измръзнало птиченце. Ян запали една свещ и заразглежда внимателно птичето, което беше започнало да сресва влажните си пера. Изведнъж то изчурулика: "Най-после ми отвори, знаеш ли от колко време стоя там, на прозореца ти, и почуквам с човка?!"

Ян се ококори, защото не очакваше малкото птиче да го хока така, а и му бе странно, че то говори по този начин. Ян очудено попитa

- Kак така те разбирам? Никога не съм разбирал напълно никого от гората?

- Не се чуди, аз прекарах дълго време с баба ти и дядо ти. Когато бях съвсем мъничко те ме спасиха от измръзване. Не можеш ли да познаеш какво птиченце точно съм аз?

Ян чак сега огледа малкото птиче. То беше с черно-бели перца, точно като фрак – бели бяха само гърдичките, а всички останали перца бяха черни. Ян се позасмя и каза на птичето, че е виждал такива като него и че то е лястовиче. Птичето наклони главица леко настрани и все едно се позасмя и отвърна:

- Позна, аз съм лястовиче. В края на по-миналото лято не успях да замина с мама и татко на юг, защото при опитите си да се науча да летя нараних едното си крилце. Тогава дядо ти и баба ти ме прибраха и се грижиха за мен през цялата зима. Тогава се научих и да говоря на вашия език – така и те по-лесно ме разбираха. Сега пристигнах малко по-рано, за да съобщя пръв – при тези думи лястовичето гордо се изпъчи – че пристига пролетта, а след нея земята ще огреят горещите слънчеви лъчи.

- Много хубаво! – Ян така се зарадва, че започна да подскача из стаята. – Значи най-сетне ще дойде топло време, ще захвърлим дебелите дрехи в килера и ще можем да играем до насита до късно през нощта.

Лястовичето като видя веселите подскоци на момчето запърха над главата му и запя весела пролетна песен:

Най-сетне дойде пролетта,
Тъй нежен и хубав сезон
И всичко на тази земя
Бяга от топъл подслон.

Сега птички ще запеят,
В танц лудешки ще танцуват
Лъчите топли ще огреят
Дърветата, цветята ще ликуват.

Ах тъй нежен сезон е пролетта,
Носи топъл дъх на синя шир
Свободно из простора ще летя
Навсякъде ще цари спокойствие и мир.

И колко хубава е мойта песен
Славей не съм, но все пак пея
Ликувам аз в името на пролетта
Танцувам, летя и високо се смея.

И пеейки своята весела песен, лястовичето правеше пируети и се въртеше като лудо във въздуха, а Ян подскачаше в див танц под него. Двамата не усетиха тежките стъпки на дядото на Ян, който се бе разбудил от глъчката и се беше разсърдил. Той нахлу изведнъж в стаята и се ококори срещу подскачащото момче и започна да се чуди какво му става.

- Хей, Ян, ти да не си полудял?! Какво си се разскачал и разпял по никое време, когато трябва да спиш? Утре ни чака много работа, трябва да насечем дърва, да помогнем на баба ти да подреди килера и билките, че има още време докато...

Дядото на Ян изведнъж се сепна – току що забеляза лястовичето, което пърхаше над главата му и чуруликаше така все едно се залива от смях. Дядото на Ян се замя и каза:

- Ах, ти, палавнико! Значи ти събуди внучето ми и заиграхте тук като щури! Кажи, какви вести ни носиш? Да не се е случило нещо неприятно?

- Не, дядо, не се тревожи, всичко е наред! Просто исках пръв да ви съобщя, че на път да дойде е прекрасната топла прлет.

Лястовичето пак се изпъчи гордо, направи един пирует и запя песента си отново. Дядото не се сдържа и затанцува заедно с Ян. Тогава и баба му дойде да види какво става. Като видя мъжа си и внучето си да подскачат като полудели се ужаси, но успя преди това да види виновника за тяхната лудост. Засмя се, погледа дивашкия им танц и след малко им каза, че ако се се натанцували и налудували, може да отидат да хапнат, защото вече зората е дошла и е време за закуска. Нагости ги хубаво и тримата, след което всички се захванаха за работа. Ян и дядо му нацепиха дърва за огрев и отидоха да подредят килера и билките, бабата започна да шета из къщата, а малкото лястовиче литна над гората, за да съобщи радостната вест пеейки прекрасната си песен.

James Morrison - Wonderful World

Crystal Eyes - LA Guns

Спомен за един непознат човек...

Две очи тъжни на вратата изпращам
протегнати две ръце за мене крещят.
Така силно болят ме сърцето, душата...
Но така ставаш по-силен, така ставаш мъж.

Скоро пак ще те видя и ще се прегърнем,
Ще правим подвизи безброй.
Миналото ще забравим,
към него няма да се върнем.
Бъди силен и за мен, сине мой!

Uriah Heep -July Morning

С леко закъснение (по-скоро голямо), но все пак! Няма по-прекрасно нещо от изгрева през лятото.

За спонтанността и нейните резултати

Новият член на нашето семейство се казва Зини. Ето я и нея - малка зайка, тежаща само 200гр., която се побира в шепата ми и е много симпатична. За сега има завиден апетит.



Кръстникът на бебето Зини - 4-годишният ми син, твърди, че тя му е сестричка и с удоволствие я наблюдава и гали под строгия ми (или не-дотам строгия а по-скоро размазания от кеф) взор.

Прибързаното решение взехме в събота вечер, когато гледахме зайчетата, които един стар дядо продава на нашия пазар. Малкият започна да ги гали и аз спонтанно, без много да мисля, му предложих да си вземем едно зайче. Така де - гледала съм животни сума години, не смеех да си взема ново след като починаха и изведнъж ме осени тази блестяща (или не чак толкова блестяща) идея да си имаме зайче. Какво толкова - все някак ще се справим. След 2 кучета, три морски прасенца (едно по едно, не на куп), риби и костенурка ми бе време да се пробвам с един малък дългоушко. Набързо взето, спонтанно решение, което поне за момента само и единствено радост ми носи.

Та така - честит да ни е новия член в семейството и дано доживее щастливо заешките си старини :)! За здравето на Зини, на всеки минал от тук, прочел-непрочел - по един морков!

Цвят на лято

Как Ян падна в капан

Зимата в гората беше невероятна. Дърветата бяха привели своите клони и току да докоснат земята под тежестта на белия пухкав сняг. В хралупите се гушеха весели катерички, които си показваха нослетата навън, колкото да проверят дали случайно не се е задала пролетта. По снега беше пълно със следи от най-различни животинки – лисици, зайци, вълци, сърни и елени. Имаше даже и едни много малки стъпки, които бяха досущ като човешки. Все едно малко детенце се е разхождало по снега – това бяха стъпките на веселите и задружни джуджета. Ех, хубаво е в гората. Има място за всички!

Ян много обичаше гората, защото тук имаше верни приятели и защото баба му дядо му бяха много интересни хора. Те се грижеха за гората и нейните обитатели. Можеха да приказват с животните и да им помагат, ако изпаднат в беда. Покрай тях, всеки ден той научаваше нови и нови неща.

Един ден, след като вече беше закусил и помогнал на дядо си да извади огромен трън от лапата на един голям сив вълк, Ян реши да отиде до езерото гората с новите си кънки, които майка му и татко му му бяха изпратили от града. За компания взе малкото вълче, което беше дошло заедно с големия вълк. Двамата заприпкаха весело по пътечката, като вълчето от време на време се търкулваше презглава от радост. Езерото не беше много далеч от къщата на бабата и дядото на Ян, така че той и вълчето стигнаха много бързо.

Ян сложи на краката си новите си кънки и започна да се пързаля. Толкова беше хубаво! Ножовете на кънките блестяха ослепително на слънцето, а те едни – белички и хубави – да им се не-нарадваш. Ян правеше пируети, въртеше се, скачаше и се смееше на вълчето, което се опитваше безуспешно да тича по хлъзгавия лед. И така той се пързаля, пързаля, докато по едно време се умори и огладня. Реши, че трябва да се върне в къщурката да си хапне нещо и да се постопли. Завика вълчето, което бе изчезнало изведнъж, но то не се показваше. Ян се позасмя и си каза: „Ех, малък разбойнико, на криеница ли искаш да си играем сега?!” и тръгна да го търси. Залута се покрай дърветата около езерото, но вълчето все го нямаше. Викаше го непрекъснато и накрая, когато започна да го боли гърлото от викане се ядоса много и се разсърди. Само да знаете какъв става малкия Ян, като се ядоса! Почервенява – пламва му цялото лице, а в очичките му заиграват яростни пламъчета. Развика се, че за последно вика вълчето и че си тръгва и не иска да се занимава с него. И хукна към дома. Но заслепен от гнева си не видя една дупка, която беше издълбана до едно дърво и се бухна право в нея. А вътре – вътре се бе сгушило и жално скимтеше малкото вълче, което като видя момчето толкова се зарадва, че започна да скача и да го ближе по лицето. Ян обаче се притесни и започна да разсъждава:

- Първо, каква е тази голяма дупка покрай езерото и за какво е? Явно някой е искал да хване нещо в нея и значи това е капан! Само лош човек може да прави капани тук! Ами сега! Какво ще правим с вълчо сега?!

Много притеснен, Ян закрачи нервно (капанът беше достатъчно голям – явно за да се хване някое голямо животно) и започна да измисля план за бягство. Но как щяха да се измъкнат при положение, че дупката бе толкова дълбока? Изведнъж му хрумна нещо! Бързо извади кънките от раничката си, напъха вълчето вътре и хвана здраво в ръце кънките, така че да може да ги забива в скованата ут студа пръст и започна да се катери. Понеже беше доста заякнал успя да се измъкне от капана и хукна презглава към къщата на баба си и дядо си. Там те, заедно с големия сив вълк ги чакаха и той им каза какво са преживели с вълчето. Когато дядото разбра, че някой се е осмелил да прави капани за да лови животните, които той толкова обичаше, много се ядоса. Обади се на свой приятел, лесничей, който отговаряше за опазването на гората от бракониери и го викна вкъщи. Обясни му какво е станало и решиха да останат заедно на пост, скрити зад дърветата и да видят кой е направил капана. Все пак, злосторникът щеше да се върне за да види дали не е хванал нещо.

Настана нощ, но Ян не можеше да заспи от вълнение. Дали дядо му и лесничеят щяха да хванат бракониера и какво щяха да сторят с него? След чакане, което му се стори вечно, той чу стъпките на прибиращите се ловци на злосторници и бързо, бързо отиде при тях. Дядо му и лесничеят бяха много весели, защото успели да хванат „бракониера”. Оказало се, че в дупката живеела мечка, която се била събудила за малко от зимния си сън, понеже й пристъргал лакомия стомах и излязла да потърси нещо за похапване. През това време Ян и вълчето се хванали в „капана”.

Всички много се смяха на историята, облекчени, че истински злосторници няма и уморени легнаха да спят, за да имат сили за нови приключения на утрешния ден.

Вятър бях
и си играех с косите ти.
Бях дъжд
и миех очите ти.
Сълза бях
за да ме преглътнеш.
Цял свят бях
да ме преобърнеш.

Зора бях
за да ме гледаш с омая.
и залез,
който носи прохлада.
Бях сняг,
който посребрява косите ти.
Бях страх
който да попива сълзите ти.

Уморих се да бъда всичко това,
искам сега да съм просто жена...

Поглед навътре

Да гледам вътре в себе си ме е страх,
Да формулирам с думи чувствата си, казват...
А някак не мога и не искам да опитам дори
защото думите чувствата ми принизяват.

Да погледна вътре в себе си и в „творческия” хаос
Опустошил напълно това, което съм и това, което бях.
Да търся нещо, макар и мъничко останало след разгрома
Няма да мога май, всичко се разпада на прах.

Да се вглеждам в себе си, да говоря с часове.
Спомени разни, някои полу-забравени даже.
Да изричам отдавна погребани страхове.
Мъки и радости минали на глас да изкажа.

Малко е трудна тая задача –
В сърцето толкоз дълбоко да бъркаш.
Душата да обръщаш отвътре-навън и обратно
Да преживяваш миналото си отново
И напред към бъдещето да гледаш със страх...

Честита радост на мен по случай специалния ден

Live - I alone

Metallica - Fade to black live