Не си сам в самотата си. Не че това е утеха някаква де, но по света е пълно със самотни хора като мен и теб.

Аз съм самотник. Колкото и гадно да звучи. Думите на един човек, който ми каза "В очите ти има толкова самота, че дори и да си с някого сигурно пак ще се чувстваш самотна", изречени преди години ме разплакаха, защото това беше истина.

Но свикнах с тази мисъл. Не съм себедостатъчна, но често се чувствам самотна дори и сред тълпи, сред хора които обичам. Да, аз обичам хората, обичам да ги наблюдавам, да гледам влюбени, мразещи се, да предизвиквам някаква реакция... но това не стига... А приятелите сигурно не са били достатъчно истински. Сигурно стигат двама - трима, но в това отношение съм алчна.

Поне имам детето си, а то ми дава много. Наскоро се чудех - какво точно ме е подтикнало да имам дете. Със сигурност не е от безкрайна и разтърсваща любов. Аз исках да създам детето си от чист егоизъм, защото знаех с каква емоционална енергия може да те зареди едно малко същество и знаех че то е като глината, на която можеш да придадеш различни форми. А това да виждаш как нещо, което обичаш и за което се грижиш расте и разцъфтява като цвете, което сам си посадил и отгледал с изключително много любов - окрилява.

Надявам се, искрено се надявам малкото ми слънце един ден съвсем съзнателно да ми каже "ти си ми приятел" така, както го прави и сега...

Амин!