Есен

Септември си заминава и с дечко официално вкарахме есента и в дома си...



Lake of Tears - So Fell Autumn Rain

До Пало Алто и назад, пътепис на един технописец по неволя - Белите

Продължението

Счита се, че да си "смотан" е лошо - негативна черта. Аз и приятелката ми (тя е грацията до мен на снимката по-долу) често твърдим обаче, че сме смотани. За това най-вече обвиняваме зодията си и смятаме, че нашата смотаност е много забавна. Поне е нещо, което ни кара да се смеем до сълзи, докато ни заболят коремите.

Смотаността ни причинява и главоболия - не е приятно непрекъснато да се спъваш, да разливаш (по-скоро оливаш) и да попадаш в неудобни ситуации. Добре че сме с чувство за хумор и приемаме всички тези неща с усмивка.


Смотаността ни води до много интересни неща. Запушване на мивки например. Две на брой. Едната - тя, а другата - аз. Първата запушихме в офиса, в който ни бе обучението. Със супа. Мислехме, че мивката е с диспенсер и изляхме една супа с нудълс. То хубаво, ама диспенсер нямаше и гребахме първоначално с лъжица, а после директно с ръце (гнус, а?!). Бас ловя че нито тя, нито аз ще ядем такава супа някога... Другата мивка задръстих аз, защото не знаех, че ако не пускаш вода докато мелиш, бушончето прегрява и се изключва. Слава Богу един приятел дойде, та оправи нещата...

Както писах вече, приятелката ми бе нашата горда шофьорка, има я даже на снимка пред великото ни "бийтълче".

В началото нямахме GPS и заради липсата на такова умно устройство за малко да се загубим веднъж. Не си взехме завоя навреме и поехме по някаква улица, която (както се оказа в последствие) щеше да ни отведе до магистралата. Боже опази! Там щяха да ни сметат като нищо, тъй като ние все пак като в костенурка, наистина се движехме доста бавно. Поне за американските стандарти. Наложи се тогава, да висим като паяци на едно кръстовище сума време и да дебнем, докато видим, че няма никакви коли и направим нелегален обратен завой.

То за жалост и след като взехме GPS-a пак имахме разни произшествия. Но важното е, че бяха дребни и не пострадахме и добре се посмяхме.

Най-смешното с тази кола беше, че нито една от трите ни нямаше идея как се отключва багажника, как се светват фаровете. Та като истински технописци взехме, че уважихме труда на колегата писал Manual-а и чинно си четохме за да можем да се оправим в крайна сметка с това чудо на технологиите.

Като заговорих за фарове... Една от "великите" ни случки бе да се приберем до хотела сами без Ада и с приятелката ми щастливо да плеснем с ръце, да кажем "Ах, този път нямаше никакви произшествия, дойдохме си нормално!" и в следващия миг да си дадем сметка че сме карали без фарове. Голяма излагация! После включвахме фаровете, но (ех това но!) докато не прочетем книжлето карахме на дълги и отсреща ни святкаха ли святкаха... Кой знае колко ругатни сме отнесли!

Най-смешното ни преживяване с колата все още ме кара да цвиля от смях като се сетя за него. Една сутрин се върнах да си взема паспорта и през това време приятелката пали колата за да потеглим. Връщайки се, подтичвайки обратно, виждам как колата е запалена, но нещо не е наред - клати се нагоре надолу и приятелката ми извършва някакви странни движения, които очевидно причиняват люшкането на колата. Викам си "Бре, какво става?!". Като се приближих, тя нещастно ми каза: "Ите, не мога да освободя ръчната." Продължи да дърпа нагоре-надолу лоста, все по-силно и по-силно, хвана го с две ръце, вкопчи се в лоста на ръчната като Баба Илийца в кола, и вече влизайки в колата, чух едно "ХРАС!". А приятелката ми застинала ужасено и в потрес държи ръчната спирачка и я гледа като вцепенена. Гледката беше умопомрачаваща. Представих си как отиваме в "Авис", връчваме им това нещо (очевидно не бе ръчната, ами маншона й) и казваме мило, примигвайки на парцали "Извинете, но само това остана от колата. Довиждане!". Такъв смях ме напуши, че излязох на паркинга хилейки се като луда, превита на две и после имах мускулна треска. В крайна сметка все пак се оправихме с ръчната, а приятелката ми после все гледаше да паркира така, че да не се налага да я ползва.

Следва продължение...

Хризантеми

Цветът на хризантемите
внася радост
в тъжните и мрачни дни.
Дъжновни облаци надвисват
и от небето ронят се сълзи.
Една след друга - локви правят,
за да потече река
по асфалта, тротоарите
схлупен, мокър и тъжен е града.
Забързани с чадърите вървим,
гоним таксита, рейсове, трамваи.
Или в колите си затворени на сухо
разгорещено против задръстването все роптаем.

Букет от хризантеми днес си купих.
Жълти като слънцето горещо
С оранжево по края на листенцата
за да ми напомнят за лятото и още нещо...

Dream a little dream of me

Сексът и Пепеляшка

Почти всяка жена мечтае до известна степен да е като Пепеляшка. Или поне тайничко се размеква като чете приказката. А дори и сега докато чете тези думи някоя от вас да си казва "Глупости! Това са отживелици, не съществуват принцове, камо ли пък на бял кон!", аз съм сигурна че поне като мъничка почти всяка от нас е мечтаела за това, да се влюби в най-идеалния за нея мъж, да бъде булка и да има прекрасно семейство с 1-2-3 или n на брой деца.

Сега е модерно да не се жениш. Добре де, няма да го наричаме "мода". Просто времената са различни и хората масово живеят заедно на т.нар. семейни начала. Което е същото като да си женен, само че просто не си подписвал. Тя - любовта - онази идеалната, дето си е наша и ни заслепява, си я има и без подписа. Но все пак, приказките са трудно осъществими в реалния живот. Винаги ще има какво да куца... а когато куцането стане твърде осезаемо, до степен че да води до инвалидна количка, нещата се скапват и се сгромолясват с гръм и трясък.

Аз съм модерна жена (уж). Исках обаче да имам дете. Толкова го исках, че взех че се омъжих. Родих си едно слънце, което да огрява дните ми и да ги изпълва с отговорности, бели, обяснения, веселие, сълзи, прегръдки и целувки, цупения и какво ли още не. И се разведох. Разведох се, защото нещата куцаха. Куцаха е меко казано обаче. Отношенията ни в един момент се превърнаха в отвратително мъчение. Поне за мен. Не искам да разказвам за кавгите и простотиите, защото те са основна съставка на семейния живот в неговия класически балкански вариант. Но да си призная честно - стигнахме почти до интензивното, в секса... Сексът стана егати и скуката. Толкова скучен, че да ти се отще да се хабиш да го правиш изобщо. Двете минути, в които трябваше да свърша аз, ми се струваха ад. Щото после ми се искаше още, ама като няма с кого и тичах да взимам леден душ за да си охладя страстите или да се дооправя сама в хола.

Да му се не види! То все едно някой да ти предложи парче апетитна торта, да я размаха под носа ти, за да ти потекат лигите и после да я скрие от теб. Или както казва Саманта от "Сексът и градът", изправена между двама пикаещи гейове: "Аз съм като диабетик в сладкарски магазин!".

Да си на сухо е зле, ама още по-зле е когато знаеш, че те чака едно и също, сценарият е вече написан и няма и никога няма да има елемент на изненада. Да стигнеш до там, че да започнеш да се заиграваш с еротично бельо, да включиш храна (шоколад, сметана и каквото ти хрумне) в играта, да направиш чудеса от храброст, напрягайки всяка мозъчна клетка, мъчейки се да разнообразиш и освежиш сексуалния си живот и да няма никакъв нормален отклик отсреща... Все едно си с дърво (а казват че жениете били дървета, хм!). Сценарият... погалваме се - първо аз него, после той мен, после двамата един друг, след това муш-муш и край! Направо си е унизително бе! Как не получих инфаркт не знам! Не мога така! То бива бива, ама като няма инициатива от другия, по-добре да си правиш секс сам. Поне няма да е все едно и също и фантазията се вихри, вихри на воля. Щото тя моята фантазия - развинтена. Там какви чудеса се вихрят не искам да разправям, че ще го обърна на еротичен разказ, пък не това е целта.

След развода си дадох сметка, че свободата, онази - сексуалната е много хубаво нещо. Можеш да правиш секс с когото си поискаш, да си посягаш сама, когато си поискаш. Да си купиш няколко играчки без "милото" да получи комплекс я от размера, я от издръжливостта им. Ако имаш достатъчно пари и жиголо можеш да си наемеш. Хем ще прави каквото искаш, защото си го поръчваш, хем няма след това да ти мърмори за нещо или да захърка до теб като приключите. Можеш да си имаш sex buddy, ако пожелаеш. Или пък да се влюбваш безопасно... защото няма да има брак, който да застрашиш. И ако сексът нещо не те кефи, винаги можеш да си тръгнеш и да си изядеш шоколада и сметаната сама...

Metallica - Turn the page

Не мога да се сдържа...

Още поезия от Низар Кабани. С огромни благодарности към Яна:

Your body is my map

raise me more love… raise me
my prettiest fits of madness
O’ dagger’s journey… in my flesh
and knife’s plunge…
sink me further my lady…
the sea calls me
add to me more death …
perhaps as death slays me… I’m revived
your body is my map…
the world's map no longer concerns me…
I am the oldest capital of sadness…
and my wound a Pharaonic engraving
my pain…. extends like an oil patch
from Beirut… to China…
my pain… a caravan…dispatched
by the Caliphs of "A’Chaam"… to China…
in the seventh century of the "Birth"…
and lost in a dragon’s mouth…
bird of my heart… "naysani"
O’ sand of the sea, and forests of olives
O’ taste of snow, and taste of fire…
my heathen flavor, and insight
I feel scared of the unknown… shelter me
I feel scared of the darkness… embrace me
I feel cold… cover me up
tell me children stories…
rest beside me…
Chant to me…
since from the start of creation
I’ve been searching for a homeland to my forehead…
for a woman’s hair…
that writes me on the walls… then erases me…
for a woman’s love… to take me
to the borders of the sun… and throws me…
from a woman’s lip… as she makes me
like dust of powdered gold…
shine of my life. my fan
my lantern. declaration of my orchards
stretch me a bridge with the scent of oranges…
and place me like an ivory comb…
in the darkness of your hair… then forget me
I am a drop of water… ambivalent
remaining in the notebook of October
your love crushes me…
like a mad horse from the Caucasus throwing me under its hoofs…
and gargles with the water of my eyes…
add to me more fury… add to me
O’ prettiest fits of my madness
for your sake I set free my women
and effaced my birth certificate
and cut all my arteries…

The Epic of Sadness

Your love taught me to grieve
and I have been in need, for centuries
a woman to make me grieve
for a woman, to cry upon her arms
like a sparrow
for a woman to gather my pieces
like shards of broken crystal

Your love has taught me, my lady, the worst habits
it has taught me to read my coffee cups
thousands of times a night
to experiment with alchemy,
to visit fortune tellers

It has taught me to leave my house
to comb the sidewalks
and search your face in raindrops
and in car lights
and to peruse your clothes
in the clothes of unknowns
and to search for your image
even…..even…..
even in the posters of advertisements
your love has taught me
to wander around, for hours
searching for a gypsies hair
that all gypsies women will envy
searching for a face, for a voice
which is all the faces and all the voices…

Your love entered me…my lady
into the cities of sadness
and I before you, never entered
the cities of sadness
I did not know…
that tears are the person
that a person without sadness
is only a shadow of a person…

Your love taught me
to behave like a boy
to draw your face with chalk
upon the wall
upon the sails of fishermen's boats
on the Church bells, on the crucifixes,
your love taught me, how love,
changes the map of time…
Your love taught me, that when I love
the earth stops revolving,
Your love taught me things
that were never accounted for
So I read children's fairytales
I entered the castles of Jennies
and I dreamt that she would marry me
the Sultan's daughter
those eyes..
clearer than the water of a lagoon
those lips…
more desirable than the flower of pomegranates
and I dreamt that I would kidnap her like a knight
and I dreamt that I would give
her necklaces of pearl and coral
Your love taught me, my lady,
what is insanity
it taught me…how life may pass
without the Sultan's daughter arriving

Your love taught me
How to love you in all things
in a bare winter tree,
in dry yellow leaves
in the rain, in a tempest,
in the smallest cafe, we drank in,
in the evenings…our black coffee

Your love taught me…to seek refuge
to seek refuge in hotels without names
in churches without names…
in cafes without names…

Your love taught me…how the night
swells the sadness of strangers
It taught me…how to see Beirut
as a woman…a tyrant of temptation
as a woman, wearing every evening
the most beautiful clothing she possesses
and sprinkling upon her breasts perfume
for the fisherman, and the princes
Your love taught me how to cry without crying
It taught me how sadness sleeps
Like a boy with his feet cut off
in the streets of the Rouche and the Hamra

Your love taught me to grieve
and I have been needing, for centuries
a woman to make me grieve
for a woman, to cry upon her arms
like a sparrow
for a woman to gather my pieces
like shards of broken crystal


Words

He lets me listen, when he moves me,
Words are not like other words
He takes me, from under my arms
He plants me, in a distant cloud
And the black rain in my eyes
Falls in torrents, torrents
He carries me with him, he carries me
To an evening of perfumed balconies


And I am like a child in his hands
Like a feather carried by the wind
He carries for me seven moons in his hands
and a bundle of songs
He gives me sun, he gives me summer
and flocks of swallows
He tells me that I am his treasure
And that I am equal to thousands of stars
And that I am treasure, and that I am
more beautiful than he has seen of paintings
He tells me things that make me dizzy
that make me forget the dance and the steps


Words…which overturn my history
which make me a woman…in seconds
He builds castles of fantasies
which I live in…for seconds…
And I return…I return to my table
Nothing with me…
Nothing with me…except words

Nizar Qabbani

Източник http://oldpoetry.com

When I love

When I love
I feel that I am the king of time
I possess the earth and everything on it
and ride into the sun upon my horse.

When I love
I become liquid light
invisible to the eye
and the poems in my notebooks
become fields of mimosa and poppy.

When I love
the water gushes from my fingers
grass grows on my tongue
when I love
I become time outside all time.

When I love a woman
all the trees
run barefoot toward me…


When I love You

When I love you
A new language springs up,
New cities, new countries discovered.
The hours breathe like puppies,
Wheat grows between the pages of books,
Birds fly from your eyes with tiding of honey,
Caravans ride from your breasts carrying Indian herbs,
The mangoes fall all around, the forests catch fire
And Nubian drums beat.

When I love you your breasts shake off their shame,
Turn into lightning and thunder, a sword, a sandy storm.
When I love you the Arab cities leap up and demonstrate
Against the ages of repression
And the ages
Of revenge against the laws of the tribe.
And I, when I love you,
March against ugliness,
Against the kings of salt,
Against the institutionalization of the desert.
And I shall continue to love you until the world flood arrives;
I shall continue to love you until the world flood arrives.

I conquer the world with words

I conquer the world with words,
conquer the mother tongue,
verbs, nouns, syntax.
I sweep away the beginning of things
and with a new language
that has the music of water the message of fire
I light the coming age
and stop time in your eyes
and wipe away the line
that separates
time from this single moment.

Letter from Under Sea

If you are my friend...
Help me...to leave you
Or if you are my lover...
Help me...so I can be healed of you...
If I knew....
that the ocean is very deep...I would not have swam...
If I knew...how I would end,
I would not have began

I desire you...so teach me not to desire
teach me...
how to cut the roots of your love from the depths
teach me...
how tears may die in the eyes
and love may commit suicide

If you are prophet,
Cleanse me from this spell
Deliver me from this atheism...
Your love is like atheism...so purify me from this atheism

If you are strong...
Rescue me from this ocean
For I don't know how to swim
The blue waves...in your eyes
drag me...to the depths
blue...
blue...
nothing but the color blue
and I have no experience
in love...and no boat...

If I am dear to you
then take my hand
For I am filled with desire...from my
head to my feet

I am breathing under water!
I am drowning...
drowning...
drowning...

До Пало Алто и назад - пътепис на един технописец по неволя - Ada

(една мъдра мисъл на колата на наш колега)

Продължението...

С Ada имахме среща на паркинга. Щеше да ни вземе, да ни разходи и да ни върне - да си вземем колата и да дойде с нас до хотела. На паркинга видях една засмяна пълничка жена с бяла коса. Само си повтарях наум "Дано е различна, дано е различна от това което видях до сега!" и познах! Ура! Толкова различна беше, толкова искрена, че с нея приказката си вървеше неусетно. Метна ни в колата и отпрашихме. И така - всеки ден. Води ни на най-различни места, изтърпя ме докато си избера маратонки, докато купим подаръци за децата. Защото хич не е лесно да пазаруваш с две луди жени. Две казвам, защото колежката не е чак толкова ненормална :)). Ние през цялото време се хилим, зяпаме, чудим се какво да си вземем, а решим ли да пробваме дрехи става още по-забавно.


Показа ни Сан Матео и ни заведе в магазин за прежди, където хората си седят и си плетат и се учат. Изтърпя ни в книжарницата, в която аз и приятелката се загубихме (буквално). Както и преди споменах - луд е този, който е нетърпелив по природа или не разбира манията ни, и отива в книжарница с нас. Поговорихме си там с един луд книжар, който ни поздрави на руски, смееше се и ни обясняваше колко е вуду, показваше ни пръстените си. Аз го питах къде са книгите за музиканти, имат ли нещо за Морисън или Хендрикс. Човекът услужливо ме заведе до подразделението за книги на музикална тематика и ме остави. Остави ме да седя и да се мъча да избера... накрая купих и двете книги, които харесах. Иначе щях да стоя и да се чудя докато ме измъкнат насила!

През това време Ada си плетеше и се забавляваше. Купонът с нея бе невъобразим. Караше ни да се смеем толкова много, да забравим за всичко и да се чувстваме като у дома си. Една вечер даже остана при мен и приятелката ми до 2 часа през нощта. А пътят до дома й никак не беше малко - поне час по магистралата... Много голяма забава падаше с нея. Когато й казахме че през уикенда една дама от екипа иска да ни води в Напа, тя възкликна: "Как, аз съм ревнива! Ще ви заведа в Сан Франциско!". И отидохме с нея разбира се, как иначе! Но за Сан Франциско и подвизите ни там - друг път. Истина е, обаче, че част от сърцето ми ще остане в този град, в квартала на хипитата.

Ada ни показа и разказа толкова много. Видяхме живота й, радостите и мъките й. Почувствах я приятел - истински, такъв, който няма да те излъже. И най-хубавото беше, че се забавлява искрено с нас на глупостите, които правехме. А те не бяха една-две. Но и за тях по-нататък ще разкажа...

Ден

Търкулна се
денят ми
като стъклено топче за игра.
Бяга надолу по паважа -
не мога,
а и май не искам
да го спра.
Дано,
поне да се забави,
че напоследък много дни
изпускам сякаш.
Пропускам
на слънцето да се усмихна.
Да смигна весело
на вятъра -
с косите ми се заиграл.
Някое цвете да погаля
"Обичам те."
тихо да прошепна.

Търкаля се надолу
надолу по паважа.
След него тичам
с протегнати ръце.
Изплъзва се отново
не мога да го стигна
но "Обичам те" на някой казах днес поне!

Случайно попаднах на това стихотворение и...

не се сдържах :).

За теб е тази странна песен

Марияна Кондова (мари ко)

На ИТА
/една нова планета/

Ти знаеш ли, че си красива,
когато плачеш и боли...
А мъката безумна си отива
със тез набъбнали сълзи...

Ти знаеш ли, че си прекрасна,
когато смееш се със глас
или пък звучно, гърлогласно
насреща смея се и аз...

Не ще те оценят, но нищо -
не би могла да се харесаш,
там, дето и едно огнище
трудно ще разпалят ветровете.

Там, дето пламнала жарава
не се туши със голи пръсти!
О, боже те не разсъждават,
прости им туй, което вършат!

Rammstein - Tier/ Live aus Berlin

Жестоко и разбиващо парче "Звяр"



Какво прави мъжа
различен от звяр?!
Какво го кара да стане звяр?!
Какво?!

Ще иде при дъщеря си толкова късно,
Малка е тя - сладко изкушение.
И все едно е куче -
Ще посегне на своята кръв и плът.

Какво правиш?
Как се чувстваш?
Какво си?
Ти си просто звяр!

Какво кара жената,
какво прави жената
че да не може да различи човек от звяр?

Потапя перо в кръвта му
И пише много свои редове
Безжизнено писмо от детството й
Когато баща й спеше до нея...

A казват че от любов не се умира
и че времето лекува всички рани.
Защо тогава след толкова любови
сякаш сърце не ми остана.

Аз търся го сред нощната прохлада
в дъха на морски бриз го викам.
Със вятъра вика ми стихва
и с утрото тук пак той долита.

Дали отново ще намеря сили
както преди да обичам.
Или онези предишните -
всяка капка сила са изпили...
Не знам, не искам да се лутам,
но не искам и да се заричам...

До Пало Алто и назад - пътепис на един технописец по неволя - появата на Ada

Продължението...

Да си под влияние на т.нар. jet lag заради часовата разлика (10 часа в нашия случай) е супер ужасяващо за нежни души като нас! Не стига че заспиваш късно, ами и в 4 сутринта се облещваш с ЕЕЕЕЕЙ такива огромни очи и не можеш да заспиш повече. Обадихме се на децата и майките ни по скайп да се чуем, след което ни взе мениджърката и отидохме в офиса, където са технописците.

Запознахме се с целия екип от около 50 човека. Добре, че по-голяма част от тях ги бях виждала на снимки - на останалите забравих имената. Дадоха ни стая, помотахме се, пихме кафета. Аз имах чувството, че мозъкът ми е изтръпнал и на моменти приказвам не глупости, ами... чисти простотии. Срещнахме се с хората, от нашите си екипи и проекти и аз даже присъствах на една работна среща, после имах още една. Бедният ми ум само повтарше: "Боже, къде попаднах! Само работа, работа, работа! А аз съм толкова уморена! Искам да спя, и без това в нещастната ми глава не влиза нищо и се стресирам от всичко, дори от тоалетните!" Като заговорих за тоалетни - те там са едни - чисти спретнати картонени кабинки (недай боже да си шумен или... още по-лошо - миризлив), тоалетната чиния засмуква всичко, което си сътворил и на всичкото отгоре след сума време установихме, че водата се пуска с крак!

Както и да е, денят мина, бяхме доста стреснати от всичко. Нямахме кола все още, не можахме да наемем. И вечерта се поразходихме. Голяма грешка като си в подобен град, в който няма жив човек по улиците, защото от колите те гледат като изкопаемо. Но пък разходката бе хубава, на мен много ми хареса :).

На следващата сутрин дойде да ни вземе една колежка - много симпатична жена, страшно усмихната и интелигентна. Закара ни до Авис и наехме "колата"... Как да кажа, то си беше количка. Три жени, две от които с лаптопи освен дамските чанти, да се напъхат в Бийтъл (фолксваген костенурка) и то... жълто. Само за жълта книжка бяхме! Умрях от смях, когато приятелката каза, че това е колата мечта за нея! Гордата ни шофьорка, се справи страхотно, имайки предвид ужаса, който изживя - не стига че не кара редовно у нас, ами да я пуснат да се справя сама в чужда страна с нескопосан навигатор до себе си (т.е. с мен).


Отидохме до другия офис в който щяхме да се обучаваме. Всеки ден - от 9 до 5. Това бяха 4 дни на непрестанни мъки - учене, писане на мейли, уговаряне на срещи, малко поработване в междучасията... Кратки разходки през обедните почивки да гледаме коне и аз да пуша.





Но беше забавно, защото се появи, съвсем предвидено една много весела и жизнерадостна дама - бивша колежка на приятелката ;). Започна купонът, добре че беше тя - Ada - да ни разведри, да ни разходи и да има с кого да поговорим извън служебните задължения... Аз бях приятно изненадана от сърдечността и искреността на тази жена, която буквално ни осинови за времето, в което бяхме там. Показа ни места, които обича, изтърпя лудата ни шопинг терапия и се забавлява искрено с нас.

За тях... по-нататък.

До Пало Алто и назад - пътепис на един технописец по неволя...продължението

И така, щастливо (или не толкова), благополучно (или не толкова, щото все пак част от багажа ни го нямаше) пристигнахме в Сан Франциско и ни посрещна нашата мениджърка. Усмихната и доволна, нищо че й прекъснахме неделната почивка. Метна ни в хотела, регистрирахме се, взехме си по един душ, поориентирахме се в обстановката. Единична стая за колежката, апартамент на 2 етажа за мен и приятелката. Апартаментът бе супер - мезонет с две отделни спални и бани и кухня. Аз - на долния, а тя - на горния етаж. Установихме все пак, че имаме достатъчно панталони и ризи за размяна. Аз бях с блузите, приятелката - с панталоните. Колежката не я броим...

След известно време шефката дойде да ни вземе, за да ни разходи малко. Първата работа бе да идем да си купя четка за зъби, защото съм с "брилянтен и остър" ум и си метнах четката за зъби в оня багаж, оня - дето ми го затриха! Отидохме да разгледаме една книжарница като за начало... а аз и приятелката сме леко луди на тая тема. Моля ви, не влизайте в книжарница с нас! Ако сте ни половинки, ще се побъркате от сумите които сме готови да дадем за книги! Ако сте хора, които просто са решили да ни правят компания, ще се подлудите от факта, че ние всъщност сме пристрастени към книжарници и ако някоя е много добре заредена, можем да си останем в нея с векове! Изтрая ни мениджърката, смеейки се, че все пак четем и литература, която не е свързана с професията ни. А ние се измъкнахме с по 1-2 книги, защото там си е скъпо...

Отидохме да разгледаме Университета на Станфорд. Е, ако кажа че не бих учила там ще излъжа като циганка! С удоволствие бих учила в този университет, един от най-добрите! Особено за точни науки. Даже се майтапех, че мога да изкарам и нова магистратура или докторат там с огромно удоволствие!



Градините са прекрасни, има статуи на Роден. Много е спокойно и уютно. А самият университет в момента предлага невероятни финансови възможности за добрите студенти! Това е въведено от скоро, така че, ако някой има достатъчно интерес и изкарва високи оценки, може да учи спокойно там, като не плаща нищо - стипендията покрива разходите!

След разходката, която ни се стори ужасно изморителна, минахме през магазин за органична храна и се прибрахме да вечеряме в хотела. Хапнахме набързо, с достатъчно апетит и умората взе превес. Прекрасно ми се стори да спя в легло след безумното пътуване, макар и с лаптоп в скута. А на другия ден... тогава ни чакаха нови изненади, обучения и предизвикателства, но не само това - скоро ни очакваха много лудости и смехории! Истинско предизвикателство за умовете и фантазиите ни!

Следва продължение ...

Ита като:

The Maid of Honor Deliberate Gentle Love Master (DGLM) Appreciated for your kindness and envied for all your experience, you are The Maid of Honor. Charismatic, affectionate, and terrific in relationships, you are what many guys would call a "perfect catch"--and you probably have many admirers, each wishing to capture your long-term love. You're careful, extra careful, because the last thing you want is to hurt anyone. Especially some poor boy whose only crime was liking you. We've deduced you're fully capable of a dirty fling, but you do feel that post-coital attachment after hooking up. So, conscientious person that you are, you do your best to reserve physical affection for those you respect...so you can respect yourself. Your biggest negative is the byproduct of your careful nature: indecision. You're just as slow rejecting someone as you are accepting them. Your exact female opposite: Half-Cocked Random Brutal Sex Dreamer Always avoid: The False Messiah (DBLM), The 5-Night Stand (DBSM), The Vapor Trail (RBLM), The Bachelor (DGSM) Consider: The Gentleman (DGLM), someone just like you.

Jimi Hendrix - Angel

Ангел слезе от небето вчера
Остана с мен за следобедния чай.
И разказа ми история вчера
За любовта между луната и дълбокото синьо море...

И когато стана време да си тръгва,
Разтвори тя над мен криле
И каза, че ще дойде утре пак при мен...

Лети, красив ангел мой!
Лети в небето!
Лети, красив ангел мой,
Утре ще летя със теб.

И със сигурност тази сутрин
Тази жена дойде при мен
Силует на сребърни криле в изгряващ детски изггрев...
Синигерите и врабчетата ми завидяха...
"Обичам те мило момче" ми каза тя,
"Твой ред е да летиш днес."
Целуна ме веднъж и се почувствах толкова добре!
Сега можем двама да летим заедно.

Лети, красив ангел мой!
Лети в небето!
Лети, красив ангел мой,
Утре ще съм завинаги до теб.

ПО-ЧИВ-КАААА

Кой каза "Ваканция"? Ура! Най-сетне дойде и този дългоочакван миг и Балканът, нашия си, онзи, който обичам ни чака. Заминавам най-сетне. Далеч от компютри и нет, но не толкова далеч от цивилизацията. Все пак имам и телефон и смс-и ще пращам на онези които си обичам. И ще почивам, ще чета, ще се радвам на слънцето и на хубавото време, което ни очаква.

П.С. А по-нататък ще напиша и за Златна Прага и това, какво остави тя в сърцето ми. Незаличима следа, заради която пак ще ида там. А и имам съмишленик - сина ми, който иска да иде и да види замъците, за да бъде рицар. Тогава и ще благодаря и по-специално на човек, много специален за мен, който опознах по различен начин. Все пак едно е да си в офиса и на маса, друго - в дома. Благодаря ти Джофенце, за невероятните мигове!

Rammstein - Reise Reise

И ето идва пролетта

Вече знаете какво представлява зимата в гората. Помните ли? Всичко е обсипано с пухкав бял сняг, по който ясно се виждат следите от лапите на вълците, копитата на елените и сърните, пресните следи от пръстите на някое врабче или пък от големите, обърнати леко навътре лапи на някоя мечка, която се е събудила от зимния си сън, заради лакомия си стомах. Дърветата са оголени и черните им клони затрупани от снега са се надвесили застрашително надолу. Имаш чувството, че всеки момент ще се прекършат, но те все пак са достатъчно силни за да издържат тежестта и да дочакат топлите лъчи на пролетното слънце.

И така и тази зима отмина. Снегът бавно започна да се топи и да пада на големи парчета от клоните на дърветата. Всяка твар в гората сякаш се отърси от поспаливото си настроение готова да се втурне и да заживее своя луд и див живот с копнеж и желание на които единствено дивото бе способно. Да, освен зимата и пролетта в гората бе прекрасна. Плахо започнаха да се подават пъпчици листа по растенията – чакайки слънцето да ги погали. Животинките с трепет очакваха топлината на лъчите да изгони зимата от кожухчетата и перата им, да пробуди всяка частичка в тях за да заживеят отново навън – далеч от топлите убежища, които сега нямаше да им бъдат толкова нужни.

Ян обичаше всеки сезон в гората, защото всеки си имаше своето обаяние. Зимата имаше дъх на топло огнище, току-що сготвена топла супа и на студ, който щипе по бузите и ги прави червени и леко гризка нослето. Пролетта пък бе омайна. Ян усещаше как цялата гора сякаш се събужда от зимния си сън и как тя, гората, се готви да се впусне в нови приключения.

Рано сутрин Ян ставаше и помагаше на баба си и дядо си. Помните ли тях? Те са пазителите на гората, които се грижат за нея и за всяко живо същество, което я обитава. Та, рано сутрин, Ян ставаше от сън, оправяше си леглото и бързо, бързо си измиваше луничавото лице, като не пропускаше да измие и зъбите (баба му винаги го хващаше, когато не ги мие) и помагаше с каквото може. Той бе добро момче, палаво като всяко детенце, но имаше добро сърце, което е много важно.

Една сутрин Ян се събуди призори. Все още беше тъмно като в рог и сутринта бе далече. Насън малкото момче дочу потракване – сякаш някой чукаше по прозореца, то сънено надигна русата си коса от възглавницата и се вторачи навън. На лунната светлина видя малък силует. В началото Ян се стресна и реши че сънува. Зарови пак лице във възглавницата и се опита да заспи, но потракването пак започна. Ян скочи от леглото и се взря с все още мътен поглед през стъклото. Силуетът отново беше там. Както вече ви е известно, Ян никак не е страхлив, напротив – той е много смело момченце. Затова той бързо отвори прозореца и изведнъж вътре връхлетя малко измръзнало птиченце. Ян запали една свещ и заразглежда внимателно птичето, което беше започнало да сресва влажните си пера. Изведнъж то изчурулика: "Най-после ми отвори, знаеш ли от колко време стоя там, на прозореца ти, и почуквам с човка?!"

Ян се ококори, защото не очакваше малкото птиче да го хока така, а и му бе странно, че то говори по този начин. Ян очудено попитa

- Kак така те разбирам? Никога не съм разбирал напълно никого от гората?

- Не се чуди, аз прекарах дълго време с баба ти и дядо ти. Когато бях съвсем мъничко те ме спасиха от измръзване. Не можеш ли да познаеш какво птиченце точно съм аз?

Ян чак сега огледа малкото птиче. То беше с черно-бели перца, точно като фрак – бели бяха само гърдичките, а всички останали перца бяха черни. Ян се позасмя и каза на птичето, че е виждал такива като него и че то е лястовиче. Птичето наклони главица леко настрани и все едно се позасмя и отвърна:

- Позна, аз съм лястовиче. В края на по-миналото лято не успях да замина с мама и татко на юг, защото при опитите си да се науча да летя нараних едното си крилце. Тогава дядо ти и баба ти ме прибраха и се грижиха за мен през цялата зима. Тогава се научих и да говоря на вашия език – така и те по-лесно ме разбираха. Сега пристигнах малко по-рано, за да съобщя пръв – при тези думи лястовичето гордо се изпъчи – че пристига пролетта, а след нея земята ще огреят горещите слънчеви лъчи.

- Много хубаво! – Ян така се зарадва, че започна да подскача из стаята. – Значи най-сетне ще дойде топло време, ще захвърлим дебелите дрехи в килера и ще можем да играем до насита до късно през нощта.

Лястовичето като видя веселите подскоци на момчето запърха над главата му и запя весела пролетна песен:

Най-сетне дойде пролетта,
Тъй нежен и хубав сезон
И всичко на тази земя
Бяга от топъл подслон.

Сега птички ще запеят,
В танц лудешки ще танцуват
Лъчите топли ще огреят
Дърветата, цветята ще ликуват.

Ах тъй нежен сезон е пролетта,
Носи топъл дъх на синя шир
Свободно из простора ще летя
Навсякъде ще цари спокойствие и мир.

И колко хубава е мойта песен
Славей не съм, но все пак пея
Ликувам аз в името на пролетта
Танцувам, летя и високо се смея.

И пеейки своята весела песен, лястовичето правеше пируети и се въртеше като лудо във въздуха, а Ян подскачаше в див танц под него. Двамата не усетиха тежките стъпки на дядото на Ян, който се бе разбудил от глъчката и се беше разсърдил. Той нахлу изведнъж в стаята и се ококори срещу подскачащото момче и започна да се чуди какво му става.

- Хей, Ян, ти да не си полудял?! Какво си се разскачал и разпял по никое време, когато трябва да спиш? Утре ни чака много работа, трябва да насечем дърва, да помогнем на баба ти да подреди килера и билките, че има още време докато...

Дядото на Ян изведнъж се сепна – току що забеляза лястовичето, което пърхаше над главата му и чуруликаше така все едно се залива от смях. Дядото на Ян се замя и каза:

- Ах, ти, палавнико! Значи ти събуди внучето ми и заиграхте тук като щури! Кажи, какви вести ни носиш? Да не се е случило нещо неприятно?

- Не, дядо, не се тревожи, всичко е наред! Просто исках пръв да ви съобщя, че на път да дойде е прекрасната топла прлет.

Лястовичето пак се изпъчи гордо, направи един пирует и запя песента си отново. Дядото не се сдържа и затанцува заедно с Ян. Тогава и баба му дойде да види какво става. Като видя мъжа си и внучето си да подскачат като полудели се ужаси, но успя преди това да види виновника за тяхната лудост. Засмя се, погледа дивашкия им танц и след малко им каза, че ако се се натанцували и налудували, може да отидат да хапнат, защото вече зората е дошла и е време за закуска. Нагости ги хубаво и тримата, след което всички се захванаха за работа. Ян и дядо му нацепиха дърва за огрев и отидоха да подредят килера и билките, бабата започна да шета из къщата, а малкото лястовиче литна над гората, за да съобщи радостната вест пеейки прекрасната си песен.